След като отстранява първото затруднение на солуняните, апостолът преминава към второто – въпроса за времето на Парусията. Като се съмнявали относно участта на починалите преди Второто пришествие, и по-конкретно относно тяхното участие в блаженството на това пришествие, солуняните с удвоено нетърпение се отнасяли към забавянето на това събитие, основателно опасявайки се, че и самите те могат да се окажат сред „починалите“ (κοιμωμένων).

След като отстранява първото затруднение на солуняните, апостолът преминава към второто – въпроса за времето на Парусията. Като се съмнявали относно участта на починалите преди Второто пришествие, и по-конкретно относно тяхното участие в блаженството на това пришествие, солуняните с удвоено нетърпение се отнасяли към забавянето на това събитие, основателно опасявайки се, че и самите те могат да се окажат сред „починалите“ (κοιμωμένων).

След като разяснява първото затруднение и казва, че Господ ще дойде, апостолът все пак предупреждава солуняните, че „денят Господен“ – израз от Стария Завет (вж. Иоил 2:31; Ис. 2:12; Ам. 5:18, където „денят Господен“ означава деня на съда) – „ще дойде тъй, както крадец нощем“.

Тук описанието на деня Господен силно напомня думите на Самия Господ Иисус Христос в Мат. 24:43 и Лука 12:39. А изразът ἀκριβῶς („точно“, „съвсем добре“) очевидно посочва, че учението на апостола „за времената и годините“ се е основавало върху действителните думи на Самия Господ и е било преподадено с възможно най-голяма обстойност и подробност (вж. 2 Сол. 2:5).

„Тогава внезапно ще ги постигне гибел“ – интересно е тук съвпадението между думите на апостол Павел и Евангелие от Лука, което изобщо нерядко се забелязва между тези двама новозаветни автори. Сравни 1 Сол. 5:3 с Лука 21:34, 36.

Сравни също: 1 Кор. 11:23–26 с Лука 22:19–20; явяването на възкръсналия Господ на Петър – 1 Кор. 15:5 и Лука 24:34; както и мисълта за „наградата – прехраната“ в 1 Тим. 5:18, Лука 10:7 и Мат. 10:10.

Но щом денят Господен ще дойде като крадец, необходимо е винаги да бъдем будни, за да не бъдем застигнати неподготвени.

В ст. 4 четенето κλέπτης („крадец“) е за предпочитане пред κλέπτας („крадци“; засвидетелствано в A и B), защото първото много по-добре подчертава внезапността на настъпването на деня Господен – подобно на неочакваното идване на крадец.

Цялата сила на стиха обаче се съдържа в думите οὐκ ἐστὲ ἐν σκότει – „вие не сте в тъмнина“. „Вие не се намирате в нравствена тъмнина – сякаш казва апостол Павел, – така че денят Господен да ви завари неподготвени. Вие сте синове на светлината. Някога сте били тъмнина, а сега сте светлина в Христос. Вие не само сте просветени, но непрестанно живеете и се движите в областта на деня. Но ако живеете в светлината, трябва да бодърствате и да бъдете трезви, а не да спите духовно като езичниците и иудеите.“

Образът на „светлината“, отнесен към Христос, е широко използван от св. Йоан Богослов (Иоан 8:12; 9:5–6).

Първият дълг на християнина е бодърстването. Но то трябва да бъде придружено и от трезвение – не просто от умствена будност, а и от нравствена събраност и вътрешна съсредоточеност, които правят бодърстващия готов за великото събитие – Парусията.

Апостол Павел тук загатва за сцени на обилни възлияния, на които сам е можел да бъде свидетел във Филипи и Коринт.

Ново е сравнението на християнина с воин, който се приготвя за битка. Това място е интересно да се съпостави с Еф. 6:14–17.

Тук четем за „бронята на вярата и любовта“, а в Ефесяни – за „бронята на правдата“; тук е „шлемът на надеждата за спасение“, а там – „шлемът на спасението“.

Любовта тук е спомената на второ място – сравни 1 Кор. 13:13, – докато в Ефесяни тя изобщо не присъства в този образ. „Надеждата“, в съгласие с общия дух на Посланието до солуняни, е поставена на последно място (вж. 1 Сол. 1:3).

Като библейска основа за целия стих вероятно са послужили Ис. 59:17 и Прем. Сол. 5:17–20.

„Надеждата за спасение“ от 1 Сол. 5:8 получава тук своето по-точно определение чрез противопоставянето с ὀργή – „гняв“. Апостолът казва на солуняните, че Бог ги е определил не за гняв, а за придобиване на спасение чрез Христос.

Придобиването на спасението е бъдещо благо, както и гневът е събитие, което предстои. Но солуняните ще придобият своето спасение чрез Христос.

Стих 10 е особено забележителен, защото съдържа провъзгласяване на великия християнски догмат за изкуплението. Това е единственото място в тези послания, където се прави пряк намек за този догмат, макар че по-късно, във втората група свои послания, апостолът постоянно се връща към този централен пункт на своето учение.

„Тук догматът е представен като двустранен по своето съдържание: от една страна, той съдържа указание за извършеното от Христос – „Който умря за нас“, а от друга – включва идеята за единението на вярващия с Христос: „та ние… да живеем заедно с Него“. Споменаването на този догмат тук е много важно, защото показва, че учението за изкуплението е присъствало в мисълта на апостол Павел още в най-ранните му писания; следователно то не е късен плод на по-зрелите му размишления, както понякога се твърди“ (Lightfoot, Notes, p. 77).

„Будни ли сме, или спим“ означава: независимо дали сме живи, или сме починали, ние еднакво ще живеем заедно с Него.

Тези стихове съдържат увещанията на апостол Павел към солуняните за това, какво трябва да бъде отношението им към предстоятелите на Църквата (ст. 12–13), както и за необходимостта да водят спокоен и устроен живот. Увещанията са отправени към цялата църковна общност.

След като съветва солуняните да се увещават и назидават взаимно (ст. 11), апостолът веднага преминава към друг недостатък сред солунските християни – липсата на дължимото уважение към църковните предстоятели, на които по право принадлежи служението на учителството и наставлението. Апостолът бърза да предотврати възможността някой да си присвои неправомерно това служение.

Солуняните трябва да ценят и уважават (εἰδέναι) онези, които се трудят между тях. Кои именно са те, се пояснява чрез следващите две определения: προϊσταμένους – „предстоятелстващи“, и νουθετοῦντας – „наставляващи“.

Тук несъмнено се има предвид една и съща група лица, тъй като и трите причастия са свързани с един общ член. Става дума именно за презвитерите, на които по същество принадлежат две основни функции – предстоятелството и учителството.

Апостолът съветва вярващите не само да ги ценят и уважават, но да правят това в дух на любов.

„Вразумявайте безчинните“ (ἀτάκτους) – строго погледнато, това означава: „онези, които не се държат в строя“, тоест изразът съдържа намек за военната дисциплина.

Ellicott смята, че тук вероятно се намеква за пренебрегването на задълженията и обичайните занимания, в което солуняните изпадали поради погрешните си възгледи относно времето на Христовото пришествие. Това разбиране се потвърждава и от места като 1 Сол. 4:11–12.

„Утешавайте малодушните“ – тоест онези, които са изгубили душевното си равновесие, може би поради прекомерната скръб за починалите или поради страх от гонения.

„Бъдете към всички търпеливи“ – не давайте място на раздразнение спрямо слабите, а се отнасяйте към всички с търпение, благоразумие и любов.

Тук апостолът повтаря наставлението, дадено от Христос в Мат. 5:43 и сл.

„Търсете доброто“ – τὸ ἀγαθόν тук не е употребено в смисъл на абсолютно доброто (τὸ καλόν), а в смисъл на полезното (utile), противопоставено на всичко, което може да бъде наречено τὸ κακόν – злото.

Това „търсене“ на доброто трябва да се простира не само върху братята по вяра, но и върху всички хора изобщо.

„Винаги се радвайте.“

Този стих съдържа един от прекрасните кратки афоризми, отнасящи се до различни страни на духовния и нравствения живот на християнина.

Сравни Фил. 3:1 и Фил. 4:4. Изворът на тази радост (Рим. 14:17) е Светият Дух, излят върху християните. Като е станал причастник на великия Божи замисъл за спасението на света, християнинът вижда спасителната Божия ръка навсякъде в света, дори сред страданията и гоненията. Това се превръща за него в неизчерпаем източник на радост.

Тук апостолът дава наставление за непрестанната духовна молитва, която е естествен плод на онова вътрешно разположение, за което се говори в 1 Сол. 5:16.

Връзката на този стих с 1 Сол. 5:20 дава основание да се мисли, че тук става дума за възникнало сред солуняните отрицателно отношение към духовните дарби, за които апостолът говори в 1 Кор. 12 и 1 Кор. 14.

Възможно е реакцията срещу тях да е възникнала поради това, че тези дарби внасяли известна степен на безредие в събранията на християните.

Същото отрицателно отношение, изглежда, е съществувало и спрямо „пророчеството“. Последното не включва непременно идеята за предсказване на бъдещето. В Новия Завет тази идея остава на заден план.

„Пророчестването е тясно свързано с молитвата (1 Кор. 11:4–5). Който пророчества, говори на хората за назидание, увещание и утеха (1 Кор. 14:3). Изобличаването на греха и разкриването на тайните на сърцето се приписват на тази духовна дарба като нейно действие (пак там, 14:24–25). Накратко казано, пророчеството е пламенно и вдъхновено слово за Божиите тайни“ (Lightfoot, op. cit., с. 63).

Потискането на такава дарба би било голяма загуба за духовния живот на солунската християнска община.

Това е продължение на мисълта от 1 Сол. 5:20. Духовните дарби са нещо прекрасно и трябва да бъдат подкрепяни, но същевременно е необходимо и да бъдат изпитвани. Не всеки вид вдъхновение идва свише. Тук мисълта отчасти е същата като в 1 Иоан 4:1.

Τὸ καλόν в нравствен смисъл се различава от τὸ ἀγαθόν: първото означава онова, което е добро само по себе си, а второто – онова, което е добро по своите последици. Употребата на τὸ καλόν тук е особено уместна, защото посочва онова добро, което е било разпознато като резултат от изпитването.

Следователно смисълът е: „Дръжте се твърдо за онова, което сте приели като добро в резултат на вашето δοκιμάζειν – изпитване и разпознаване.“

Тук мисълта на апостола отчасти е същата като в Рим. 12:9.

Εἶδος означава „род“, „вид“, „форма“. Такъв превод се потвърждава и от откритите в Египет папируси, датирани от II в. пр. Хр. и II в. сл. Хр. В обичайната реч от това време думата εἶδος действително се употребява именно в посоченото значение (вж. Milligan, op. cit., с. 76–77).

Мисълта на апостол Павел отново се връща към Христовата Парусия. Той се моли Бог не само да направи вярващите съвършени при Христовото пришествие, но и да ги запази в това съвършенство (ὁλοτελεῖς, ὁλόκληρον).

Тук се срещаме с т.нар. трихотомия, тоест с триделното разбиране за човешката природа като съставена от дух, душа и тяло. В Новия Завет човешката природа обикновено се представя двусъставно, макар отделните съставки да се обозначават с различни понятия: σῶμα и ψυχή – „тяло“ и „душа“ (Мат. 10:28); σῶμα и πνεῦμα – „тяло“ и „дух“ (Рим. 8:10, 13); σάρξ и πνεῦμα – „плът“ и „дух“ (Кол. 2:5); и накрая σάρξ и νοῦς – „плът“ и „ум“ (Рим. 7:25).

На някои места обаче се допуска и триделно разграничение в човешката природа. Така например в Евр. 4:12 се прави разлика между ψυχή и πνεῦμα, а в 1 Кор. 2:14 и 15:44–46 се прокарва разграничение между ψυχικός и πνευματικός.

Трихотомичното разбиране не е изключително християнско учение; негови аналогии се срещат и у езическите философи – у Платон, неоплатониците и стоиците. В рамките на тази схема висшият, духовен принцип в човешката природа се разглежда като двусъставен: по-ниската му страна е ψυχή, която обхваща усещанията, чувствата и импулсите, а по-висшата е πνεῦμα, чрез което човек влиза в общение с Бога.

Това триделно разбиране се среща често и у най-древните църковни отци. За апостол Павел подобно разграничение едва ли представлява само риторична фигура. По принцип, строго погледнато, няма достатъчно основания триделното разбиране за човешката природа да бъде отхвърлено безусловно.

Сравни също: Н. Н. Глубоковски, Благовестие св. апостола Павла, т. I, с. 368; т. II, с. 1032, 1123.

Към кого са отправени тези стихове – към цялата солунска църква или само към презвитерите? Изразът τὸ φίλημα ἅγιον („свето целуване“) очевидно предполага лично общуване и непосредствена среща и затова би могъл да стесни обхвата на израза „всички братя“. Все пак по-убедително е да се приеме, че тези думи са отправени към цялата църковна общност.

Изразът τὸ φίλημα ἅγιον тук едва ли обозначава вече установен литургичен чин на целуването. В посланията на апостола обаче подобно целуване, с добавеното определение „свето“, се среща многократно; вж. Рим. 16:16; 1 Кор. 16:20; 2 Кор. 13:12, както и 1 Петр. 5:14. Най-ранното ясно свидетелство за „целуването“ като елемент от литургичния чин се намира у св. Юстин Мъченик в неговата Първа апология (гл. 65).

„Заклевам“ – ἐνορκίζω. Тук е интересна промяната от първо лице множествено число, характерно за по-голямата част от посланието, към първо лице единствено число; сравни 1 Сол. 2:18 и 3:5. Обяснението на тази промяна и на усиления характер на израза не бива да се търси непременно в някакви разногласия между паството и презвитерите или между християните от иудейски и езически произход. По-вероятно е тя да се свърже с опасението на апостол Павел от евентуална злоупотреба с неговото име и авторитет.

Оттук произтича и настояването му посланието да бъде прочетено гласно и публично (ἀναγνωσθῆναι), за да бъдат избегнати всякакви недоразумения, изопачавания и произволни тълкувания.

Посланието завършва с приветствено благословение, което, възможно е, да е било написано собственоръчно от самия апостол Павел. То съдържа характерното за апостола понятие χάρις – „благодат“.

По своята форма тези заключителни приветствия в Павловите послания се различават значително. Някои са по-разгърнати, както например в 2 Кор. 13:13, а други, напротив, са съвсем кратки, както в 1 Тим. 6:21.

Подобни приветствени формули са възприети и от християнските автори от апостолската епоха, например от св. Климент Римски и в Посланието на Варнава, а впоследствие преминават и в богослужебната употреба на Църквата.