Тъй като вече не можел да понася раздялата, св. ап. Павел изпратил в Солун Тимотей, когото тук нарича „брат“ (вж. 2 Кор. 1:1; Кол. 1:1; Филим. 1:1), „служител Божий“ (1 Тим. 4:6; διάκονος τοῦ Θεοῦ — за разлика от δοῦλος означава служител по отношение на делото, което изпълнява) и „сътрудник“ в благовестието.

Всички тези определения са дадени на Тимотей не толкова за да се покаже колко голяма загуба е понесъл св. ап. Павел, изпращайки го в Солун, колкото за да се подчертае пред солуняните важността на неговата мисия (2 Кор. 8:18; Фил. 2:20).

Същността на тази мисия се състояла в това да утвърди солуняните и да ги насърчи във вярата, та никой от тях да не бъде отклонен от пътя на истината сред скърбите, които ги постигнали. За тези скърби апостолът вече им бил говорил по-рано.

Не разбира ли тук апостолът и онези скърби, които трябвало да настъпят преди идването на „деня Господен“?

За св. ап. Павел било особено важно да узнае как стои въпросът с вярата на солуняните, която, както показва глаголът ἐπείρασεν, вече била подложена на изкушение от ὁ πειράζων – „изкусителя“, сатаната (1 Кор. 7:5), и апостолът се опасявал, че от това могат да последват неблагоприятни резултати – неговият труд да бъде сведен до нищо.

„Предвид току-що посочените опасения, представете си сега нашето облекчение – сякаш така пише апостолът, – когато Тимотей се завърна и именно сега ни донесе добра вест за вашата вяра и любов, за добрия спомен за нас, който продължавате да пазите, както и за взаимното ни горещо желание отново да се видим. За нас такава вест беше наистина „благовестие“ и чрез вашата вяра ние се утешихме сред тежките изпитания и грижи, които сега срещаме в нашия труд.

Никаква друга вест не би могла да ни помогне повече и ни се струва, че сякаш отново оживяваме именно когато чуваме, че вие твърдо стоите в Господа. Нямаме думи, с които да изразим благодарността си към Бога за радостта, с която изпълвате сърцата ни пред Неговото лице – радост, която непрестанно намира израз в нашите горещи молитви не само да чуваме за вас, но и отново да ви видим лице с лице и да допълним онова, което не достига на вашата вяра“ (Milligan, G., op. cit., с. 39–40).

Скръб (θλῖψις) – скръб, страдание, причинено от хора;

нужда (ἀνάγκη) – външна принуда, произтичаща било от обстоятелствата, било от дълга (1 Кор. 7:26; 9:16 и др.).

Апостолът завършва главата с молитва за солуняните, забележителна особеност на която е фактът, че в нея Бог Отец и Господ Иисус Христос се призовават заедно.

„Заслужава внимание фактът – пише по този повод еп. Lightfoot, – че това приписване на божествена власт на нашия Господ по отношение на управлението на човешките дела се среща още в най-ранните послания на св. ап. Павел, които вероятно са и най-ранните писмени паметници на Новия Завет. Това показва, че не е съществувал никакъв период, дори и в най-ранното време, доколкото то ни е известно, когато на Личността на Христа да се е гледало по друг начин“ (Notes, с. 48).

Това място представлява поразително свидетелство за вярата на първите християни в божеството на Христа (вж. 2 Сол. 2:16). Апостолът се моли Сам Бог да отстрани препятствието, поставено от сатаната пред благовестника, и отново да му открие път към Солун.

Молитвата в 12. стих е отправена към Самия Господ Иисус. Апостолът моли Господа да „наспори и преумножи“ любовта на солуняните не само един към друг, но и към всички изобщо. „За жестоко гонените солуняни тази по-широка любов била особено трудна и същевременно особено необходима; тя означавала любов към враговете, съгласно Христовата заповед“ (Мат. 5:44).

В 13. стих е посочена крайната цел на молитвата. Любовта, като се умножава и преизобилства, ще стане у солуняните основа за тяхното оправдание пред Господа, Който идва да съди, като създаде в тях „състояние на святост“ (ἁγιωσύνη).

Това състояние на святост е именно целта, към която трябва да расте и да се движи любовта, действаща сега така силно сред солуняните, та тяхната святост да им донесе при Христовото пришествие похвала от Бога, а предвкусването на тази похвала да им даде непоколебимо спокойствие на сърцето в очакване на това велико и страшно събитие.

Мисълта на апостола тук отново приема онзи есхатологичен обрат, който постоянно се среща в нашето послание. Думите „с всичките Му светии“ трябва да се разбират като еднакво приложими както към починалите светии, така и към ангелите. Наистина, в Новия Завет ангелите никога не са наричани просто οἱ ἅγιοι („светиите“). Но същото название се среща в книгата на пророк Даниил (Дан. 8:13), чието влияние върху нашето послание несъмнено е голямо.

От друга страна, в Евангелията (Мат. 13:41 и сл.; 25:31; Марк 8:38; Лука 9:26), както и във 2 Сол. 1:7, ангелите придружават Господа при Неговото пришествие; освен това в две от Евангелията – Марк 8:38 и Лука 9:26 – определението ἅγιος („свят“) е приложено към тях именно във връзка с Христовото пришествие.“