Апостолът отново се връща към мисълта, изказана по-горе в 1 Сол. 1:5, и сега я развива, като преминава към защита на подбудите и характера на своята проповед, които, както изглежда, са били подложени на очерняне и укори, и, разбира се, първоначално от страна на юдеите, а не на езичниците, които знаели твърде малко за миналото на св. ап. Павел.

Началото на проповедта сред солуняните не било „напразно“, тоест безцелно и несериозно. След като претърпели телесни и душевни страдания, благовестниците, без да се уплашат от неуспеха във Филипи, дръзнали и в Солун „да говорят за Бога“ „с голяма борба“, въпреки силната съпротива от страна на враговете на Евангелието.

Солуняните много добре знаят това и знаят също, че учението на благовестниците не произхожда от заблуждение, в смисъл на самоизмама, нито от желание да се проповядва разпуснатост (ἀκαθαρσία), нито пък се основава на лукавство.

Това посочване на нечистотата (ἀκαθαρσία), или на „чувствеността“, като възможен източник на проповедта, е било особено важно предвид крайно безнравствените форми на служение на боговете, които нерядко били санкционирани от религиите на онова време. Такъв например бил мистериалният култ към Кабирите в самия Солун, съпровождан от грубо безнравствени обреди.

Бог, казва апостолът, ни удостои и избра, за да ни повери Евангелието; а Той не би ни избрал, ако не ни бе признал за достойни. Затова и ние оставаме такива достойни, каквито сме били избрани от Него за това толкова велико благовестие.

„не за да угаждаме на човеци, а на Бога, Който изпитва сърцата ни.“

Тоест всичко това вършим не за да угодим на вас, а с желание да угодим на Бога, Който изпитва тайните на сърцето, защото именно това означава тук δοκιμάζειν, или защото Той познава сърцата и раздава венците. Никой измамник, лукав или нечестив човек не може да Му угоди.

Благовестниците са свободни от тези пороци. Изпитани от Бога и удостоени да бъдат носители на Евангелието, те се стремят да служат и да угаждат не на низките човешки подбуди и страсти, а на Бога.

Благовестието им е чуждо на ласкателството, пресметнато с оглед на груб личен интерес; чужд им е дори „предлогът“ за користолюбие. Те не търсят слава нито от други човеци, нито от самите солуняни. Те „можеха да се явят с важност като Христови апостоли“ (1 Сол. 2:7), но в действителност не постъпили така.

“да се явим с важност като Христови апостоли” (ἐν βάρει εἶναι – буквално „да бъдем в тежест“). Как трябва да се разбира изразът “да бъдем в тежест”?

Става ли тук дума за материалната издръжка, на която благовестниците са имали право, или по-скоро се има предвид настойчивото изискване да бъде признат техният авторитет?

Думата βάρος има две значения:

а) тя може да има прякото значение „тежест“, „бреме“ (Vulgata: oneri esse) и в такъв случай може да посочва правото на апостолите да изискват помощ и издръжка (вж. 1 Сол. 2:9; 2 Сол. 3:8);

б) но може да има и производното значение „власт, достойнство, авторитет“; в такъв случай тя би посочвала почитта, която благовестниците са могли да очакват от солуняните като „Христови апостоли“.

Ако свържем мисълта на 7. стих с тази на 6. стих, второто значение на думата βάρος е по-уместно; ако обаче свържем 7. стих с 5. стих, по-приемливо би било първото значение. Но „може би е по-сигурно на израза ἐν βάρει εἶναι да се придаде всеобхватно значение, което включва и двете, тъй да се каже, царствени прерогативи на апостолството – както правото да се настоява на собствения авторитет, така и правото да се получава материална помощ“ (Lightfoot, op. cit.).

Благовестниците, вместо да бъдат обременителни, напротив, били „благи“ сред тях (ἤπιοι), както гласи и синодалният превод: „при все това ние бяхме благи среди вас“ (1 Сол. 2:7).

На това място е възможен и друг прочит – νήπιοι; тогава мисълта би била: „ние бяхме като деца сред вас“. Това четене се среща в два от най-древните кодекси – Синайския и Ватиканския. Четенето ἤπιοι обаче също е добре засвидетелствано в ръкописната традиция и с оглед на хода на мисълта е значително по-приемливо.

Тук пред нас се разкрива прекрасна картина на живота и дейността на св. ап. Павел и неговите сътрудници в Солун. Не желаейки да бъде никому в тежест, апостолът сам се трудил, за да се издържа.

Този труд несъмнено е бил изработването на шатри, занаят, на който св. ап. Павел бил обучен, според юдейския обичай, още от детството си; със същия занаят той се издържал и в Коринт (Деян. 18:2–3).

Св. ап. Павел обаче не винаги зависел единствено от своя занаят. Съдейки по Фил. 4:15, докато бил в Солун, той получил подкрепа от християните във Филипи, а по-късно, в Коринт (2 Кор. 11:9), получил помощ от Македония.

Тук няма никакво противоречие с 2 Сол. 3:7–10. Апостолът напълно е могъл да има предвид два мотива за своя самостоятелен и трудолюбив начин на живот: от една страна, желанието да избегне обвинението в „корист“, а от друга — стремежа да даде на околните пример за трудолюбие, който те да следват.

Но този труд за собствената му издръжка поставял св. ап. Павел в твърде благоприятно положение по отношение на вярващите. Той му давал възможност, при постоянното общуване в труда, да опознае всекиго до най-малки подробности и да стане в духовен смисъл баща на всеки един от тях.

Идеята за Божието царство е еврейска по произход; тя се среща много често в Евангелието, но не толкова често у останалите новозаветни писатели. За гърците тази идея била чужда. Апостолът обаче, както изглежда, особено я подчертавал в проповедта си в Солун. От това се възползвали неговите противници, юдеите, като ѝ придали лъжливо тълкуване, опасно от политическа гледна точка (Деян. 17:7).

Твърде възможно е печалният опит в Солун да е подтикнал св. ап. Павел впоследствие да се откаже от тази форма на представяне на християнството в гръцките градове.

Нов израз на благодарност от страна на апостола за обръщането на солуняните и за тяхната твърдост при гоненията.

Те приели словото Божие не като човешко слово, откъдето произтича и неговата действеност. Възприели го със сърцето си и то действа в тях, като принася добри плодове, действа в тях като „вярващи“ (сегашно причастие: πιστεύουσιν).

„Словото е действено, докато слушателите вярват. Тези два факта вървят заедно. Ако вярата изчезне, ще престане и въздействието на словото на проповедта“ (Adeney, The Century Bible: Thessalonians, с. 171).

Тук се съдържа най-силното изобличение на юдейството от страна на св. ап. Павел (срв. Деян. 7:51–53). „Това е единственото място в неговите послания, където се употребява изразът „иудеи“ по начин, сходен с употребата му в Евангелие от Йоан: за обозначаване на избрания народ като противник на вярата в Христа. За да разберем това място, което по езика си толкова силно се различава от Рим. 9–10, трябва да си припомним, че св. ап. Павел, по природа човек с пламенен характер, все още болезнено е преживявал неотдавнашното гонение срещу него от страна на неговите сънародници, които, както той съзнавал, се борели не само против него, но и против Бога и истината“ (Iulford, Thessalonians, с. 22).

Този пасаж съдържа и прекрасно опровержение на тюбингенската хипотеза на Ф. Баур за уж съществувала вражда между св. ап. Павел и църквите в Иудея. Солуняните станали подражатели именно на тези църкви и в думите на св. ап. Павел се усеща „удивление, изпълнено с любов“ (Lightfoot) пред твърдостта на юдейските християни, които станали образец за християните в Солун.

От друга страна, този стих прекрасно потвърждава нашите изводи за състоянието на Солунската църква и за източника на гонението срещу християните. „Макар в книгата Деяния на светите апостоли именно юдеите да се явяват като главните гонители на св. ап. Павел в Солун, все пак не можем да се съмняваме, че ходът на събитията навсякъде е бил сходен: противопоставянето на Евангелието, възбудено от юдеите, било подето от местното население, без чието съдействие те биха били безсилни“ (Lightfoot, op. cit., с. 32).

Тук с думите „πᾶσιν ἀνθρώποις ἐναντίων“ („противни на всички човеци“) ярко е обрисуван богоборческият и враждебен към човечеството характер на юдейството. Навсякъде, където и да се намирал св. ап. Павел, то го преследвало. От друга страна, великият апостол, пътувайки из езическите градове, можел ясно да забележи чувството, с което навсякъде се отнасяли към юдейството. Думите на св. ап. Павел намират ярко потвърждение у Тацит, който казва за юдеите, че изпитват „adversus omnes alios hostile odium“(„враждебна омраза към всички останали“( (Historiae V, 5).

Не по-благосклонно се изказва за тях и римският сатирик Ювенал: „Romanas autem soliti contemnere leges,
Iudaicum ediscunt et servant ac metuunt jus…
Non monstrare vias eadem nisi sacra colenti,
Quaesitum ad fontem solos deducere verpos.“
(Satirae XIV, 100–104) Тоест: „Свикнали да презират римските закони, те изучават, спазват и почитат юдейския закон… не показват пътя освен на онзи, който изповядва същата религия, и отвеждат до търсения извор само обрязаните.“

„Св. Павел вижда пример за тяхната враждебност в противодействието им срещу разпространението на Евангелието сред езичниците. Но и едната, и другата тяхна особеност – както изключителността им по въпроса за духовните привилегии, така и себелюбивата им затвореност в житейските отношения изобщо, дължали съществуването си на един и същ дух, чужд на любовта и свободата, още по-ненавистен поради това, че представлявал карикатура и неестествено израждане върху изключителната чистота на древния им монотеизъм“ (Lightfoot, op. cit., с. 34).

Няма никакво основание тези думи да се отнасят към разрушаването на Иерусалим. Ако ставаше дума за това, позовавания на подобно извънредно събитие биха се срещали и на други места в посланието, а и тук то би било описано по-определено. Св. ап. Павел тук, тъй да се каже, разчита знаменията на времената и прозира предстоящата съдба на своите сънародници, които не са приели вярата в Иисус Христос.

Св. ап. Павел особено подчертава личното си желание „да види лицето“ на своите ученици, но „сатаната ни попречи“, пише той. Какво означава този израз?

Пречка би могла да бъде някаква болест на св. ап. Павел по това време; за болест той загатва в Посланието до галатяни (Гал. 4:14), сред които се намирал малко преди това. Но по-вероятно е този израз да се отнася до противодействието от страна на враждуващото с проповедниците на Христос юдейство.

„Сатаната, действайки чрез юдеите, възбудил гонение срещу апостола, така че многократното му намерение да посети Солун останало неосъществено.“ Ramsay, W. M. (St. Paul the Traveller, с. 230–231) изказва предположението, че тук се съдържа намек за действията на политарсите (Деян. 17:8), които възпрепятствали св. ап. Павел да се завърне в Солун (Iulford, op. cit., с. 23–24).