Поздравът е написан от името на тримата благовестници, които са се трудили за основаването на църквата в Солун. Св. ап. Павел тук нарича себе си просто „Павел“, без да прибавя каквото и да било определение към името си. Това е доста необичайно, тъй като във всички останали свои послания той обикновено нарича себе си „апостол“, „апостол и раб“, просто „раб“ или дори „затворник на Иисуса Христа“. Но в Първото послание до солуняни (както и във Второто) той се назовава само по име, очевидно защото в дадения случай не е имало никаква необходимост особено да подчертава своето апостолство, което по-късно е било подлагано на отрицание и съмнение.

Силуан е поставен на второ място както защото е бил един от „предните мъже между братята“ (Деян. 15:22), така и защото, вероятно, е взел най-дейно участие в основаването на Солунската църква. Силуан трябва да бъде отъждествен със Сила, споменат в Деян. 15:22; 18:5, като може да се предположи, че името „Сила“ е възникнало чрез съкращаване на „Силуан“. Аналогични примери са Лука от Loucanus, Пармен от Parmenides, Епафрас от Epaphroditus, Аполос от Apollonius.

Сила се споменава за първи път в Деян. 15:22; към св. ап. Павел той се присъединява в началото на неговото второ апостолско пътешествие, на мястото на св. ап. Варнава. Той взема най-дейно участие в основаването на църквите в Македония и Ахаия, но след това (Деян. 18:5) напълно изчезва от кръга на сътрудниците на св. ап. Павел. Очевидно е бил от иудейски произход (Деян. 16:20) и е притежавал римско гражданство (Деян. 16:37–38), откъдето идва и римското му име Silvanus – така той винаги е наричан у св. ап. Павел (вж. 2 Сол. 1:1; 2 Кор. 1:19). Лице на име Силуан се споменава и в 1 Петр. 5:12; обикновено то се отъждествява със сътрудника на св. ап. Павел.

Тимотей е поставен на трето място вероятно поради младостта си. Той е бил най-верният сътрудник на св. ап. Павел. Името на Тимотей се споменава в единадесет от четиринадесетте послания, две от които са написани лично до него. Родом е бил от Листра и вероятно е бил обърнат към християнството от самия св. ап. Павел (Деян. 16:1–8; 2 Тим. 1:5). Започва сътрудничеството си с него от Второто апостолско пътешествие и не прекъсва връзката си със св. ап. Павел до края на живота му.

Посланието е адресирано до „солунската църква“. Тази форма на обръщение представлява особеност, обща за Първото и Второто послание до солуняни, Първото и Второто послание до коринтяни и Посланието до галатяни, макар че в Първото и Второто послание до солуняни местният елемент е изразен по-силно, отколкото в останалите току-що споменати послания.

Солунската църква е определена и от друга страна – като общност на вярващите „в Бога Отца и в Господа Иисуса Христа“.

„Благодатта – χάρις – е изворното начало на всички благословения, а мирът – εἰρήνη – техният краен резултат и следствие“ (Lightfoot, op. cit., с. 8).

На това място у св. ап. Павел са съединени гръцката и еврейската форма на поздрав, разбира се, вече с по-задълбочено и одухотворено съдържание.

Тук (както и в 1 Сол. 5:8) апостолът изброява трите главни християнски добродетели – „вярата като извор на всички християнски добродетели, любовта като съзиждащо и поддържащо начало на християнския живот и надеждата като пътеводна звезда, която ни води към бъдещия живот“ (Lightfoot, op. cit., с. 10).

Същия ред при изброяването на добродетелите намираме в Кол. 1:4–5 и Гал. 5:5–6; в 1 Кор. 13:13 обаче любовта е поставена на последно място.

„Важното значение, което тук се придава на надеждата, е напълно в съгласие с преобладаващата насоченост на посланията до солуняни, тъй като в тях апостолът постоянно се стреми да насочва цялото внимание на своите читатели към великия ден на въздаянието.“

„Нашето благовестие – казва св. ап. Павел – между вас не беше само с думи, но и със сила, със Светия Дух и с голяма увереност“ (1 Сол. 1:5) – на гр. ез. πληροφορία, тоест с убеденост и увереност от страна на апостола и неговите сътрудници.

„При много скърби“ – тоест при гонения, отначало от страна на юдеите (Деян. 17:5 и сл.), а след това и от страна на собствените им сънародници, които не останали глухи за юдейската клевета срещу апостола (1 Сол. 2:14).

Напредъкът на солуняните в християнския живот бил толкова голям, че те станали τύπον („образец“) на християнска общност за вярващите в Македония и Ахаия. Св. ап. Павел писал от Коринт и затова имал всички основания да прецени силата на въздействието на техния пример.

От тях „словото Господне“ (вж. 2 Сол. 3:1; срв. 1 Петр. 1:25 и Кол. 3:16), подобно на гръм, се разнесло не само по Македония и Ахаия, но и „навред“ тяхната вяра в Бога (ἡ πρὸς τὸν Θεόν) станала предмет на обсъждане.

Но как апостолът е могъл да каже, че тяхната вяра е станала известна „навред“, когато Солунската църква била основана от него съвсем наскоро? Какъв е смисълът на израза ἐν παντὶ τόπῳ? Разбира се, няма нужда особено да се настоява върху буквалното разбиране на този израз (срв. Кол. 1:6; Рим. 1:8), още повече предвид не съвсем правилната граматическа конструкция на изречението на това място. От граматическа гледна точка изречението би трябвало да завършва с израза ἐν παντὶ τόπῳ.

От друга страна, Солун, като голям търговски център и разположен на Via Egnatia, представлявал прекрасен изходен пункт за разпространяването на словото Божие, което оттук достигнало до цяла Македония и Ахаия, както и удобен център, от който вестите за живота на Солунската църква могли бързо да се разпространяват. Където и да отивал апостолът, славата за солуняните вече го изпреварвала.

Той говори за тяхната вяра като за насочена „към Бога“ (ἡ πρὸς τὸν Θεόν), с което несъмнено подчертава предишното им служение на идолите, от което те се отвърнали и се обърнали „към Бога живаго и истиннаго“ (1 Сол. 1:9).

Кого има предвид апостолът с думите „те сами“ (αὐτοὶ γάρ)? „Съществителното, към което трябва да се отнесе това αὐτοί, се подразбира в израза ἐν παντὶ τόπῳ, т.е. тук се имат предвид пришълците от всички краища“ на Гърция (Lightfoot, op. cit., с. 16).

Краят на 9. стих и 10. стих съдържат кратко обобщение на проповедта на св. ап. Павел в Солун, където той, очевидно, особено е подчертавал Христовото пришествие и Страшния съд. Повечето от солуняните се обърнали към Бога „от идолите“, за да служат „на живия и истински Бог“ (ако ставаше дума за обърнати към християнството юдеи, бихме имали не πρὸς τὸν Θεόν, а πρὸς τὸν Κύριον – вж. Деян. 9:4; срв. Деян. 15:19; Гал. 4:8 и Деян. 14:15), и да очакват пришествието на Неговия Син, Чието възкресение се приписва на Божието действие, както и в Рим. 1:4.

„Думата „гняв“ тук е употребена не само в смисъл на Божия гняв срещу греха, но и в смисъл на проявяването на въздаянието от страна на Неговото правосъдие, чието скорошно разкриване в света св. ап. Павел очаквал. Гръцкият текст говори за този гняв не като за нещо, което предстои да се открие в някакво неопределено бъдеще, а като за вече настъпващ, сякаш действително вече близък до пълното си разкриване“ (Drummond, I Thessalonians, с. 20).