В нравоучителната част на своето послание апостолът преди всичко казва, че истинският християнски живот се състои в освобождаване от всичко земно и в общение с Бога (Кол. 3:1–4). Поради това християните трябва да се освобождават от страстите и да се украсяват с добродетели, които съответстват на същността на новия човек (Кол. 3:5–17). Християните са възкръснали с Христос (вж. Рим. 6:4 и Еф. 2:6) за нов живот и затова всичките им мисли трябва да се стремят натам, където се намира Христос, тоест към небето.

 „Отдясно на Бога“ – вж. Марк. 16:19.

„за небесното мислете, а не за земното.“

Християните трябва да „мислят“, тоест с цялото си вътрешно разположение да бъдат привързани към горния свят. Но това не означава, че апостолът отрича необходимостта човек да се грижи и за земното: още тук, във втората половина на главата, той например учи вярващите да бъдат особено внимателни към задълженията, които им налага земният, и по-специално семейният живот; изобщо той не отрича възможността християнинът да се ползва и да се радва на земните блага (срв. 1 Кор. 6:12; 10:23). Само че тези блага по никакъв начин не трябва да изместват от сърцето на християнина главната грижа – за вечното, небесното.

Защо земното не може особено да привлича ума на вярващия? Защото той е умрял за греховния живот, какъвто обикновено е земният живот (Рим. 6:2).

„вашият живот“ – тоест и вашият истински, бъдещ живот, за който сега трябва да се приготвяте, все още е „скрит с Христа в Бога“, или у Бога. Ще дойде Христос за последния съд над света – и тогава ще се открие този ваш истински живот, животът в слава.

Предвид славното бъдеще, което ни очаква, ние трябва да се борим със страстите, които така се срастват с човека, че могат дори да бъдат наречени негови земни членове, тоест членове на неговото земно тяло.

От тези страсти апостолът най-напред споменава чувствените страсти – блудството и лежащите в основата му нечисти плътски разположения, – а след това и една духовна страст – користолюбието.

Блудството и користолюбието са двата порока, най-характерни за езичниците: те, по израза на един древен писател, са били гробокопачите, които са изкопали гроба на древния свят.

Апостолът нарича користолюбието „идолослужение“, защото „онези, които служат на мамона, са отстранили себе си от служението на Бога“ (св. Йоан Златоуст).

„Иде“ (ἔρχεται) – тоест постоянно идва, постоянно се проявява (срв. Рим. 1:18 – „открива се“).

 „Синовете на непослушанието“ – вж. Еф. 2:2.

„В тия пороци“ – тоест в пороците.

„Сред които“ – тоест сред синовете на непослушанието.

„Отхвърлете“ – както се съблича непотребна, мръсна дреха.

„Гняв, ярост“ – вж. Еф. 4:31.

„Не се лъжете“ – вж. Еф. 4:25.

„След като съблякохте…“ – вж. Еф. 4:22.

Вж. Еф. 4:24.

„В познанието“ – по-точно: „към познание“. Следствие от обновяването е обогатяването на човека с познание за Бога.

Вж. Гал. 3:28. При своето обновяване християнинът трябва да забрави за своите национални и социални предимства: единствено Христос трябва да стои пред него като най-висш образец; в Христос трябва да бъдат съсредоточени всичките му интереси.

„И тъй“ – тоест предвид това, че сте съблекли от себе си старата дреха.

„Облечете се“ – тоест необходима ви е нова дреха, а такава могат да бъдат само различните християнски добродетели.

„Избраници Божии, свети и възлюбени“ – вж. Еф. 1:4, 11.

Вж. Еф. 4:2.

„Както Христос ви прости“ – разбира се, на кръста, когато се молеше за Своите врагове (Лука 23:34).

„Над всичко“ – над цялото описано по-горе облекло (Кол. 3:12) – облечете любовта, която е връзката, придаваща съвършенство на цялото облекло.

Апостолът сравнява християнската любов с пояс, който стяга всички дрехи на човека и придава стройност на неговата фигура. Наистина, без любов никакви добродетели нямат значение (срв. 1 Кор. 13:1 сл.).

Апостолът желае на християните „Божия мир“, тоест мир, идващ от Бога (срв. Фил. 4:7). Този мир трябва да „цари“ в сърцето на християнина, тоест да решава какво да изберем в съмнителен случай и по този начин да ни помага да достигнем небесната награда (βραβευέτω; срв. Кол. 2:18).

„В едно тяло“ – срв. Еф. 4:4.

При обновяването на човека в християнството голяма полза принася Словото Христово, или Евангелието на Царството Божие, и апостолът съветва читателите колкото може по-често да прибягват до това истинско средство.

Когато това Слово се всели изобилно в тях, тогава те ще бъдат способни „с всяка премъдрост“ да се вразумяват и поучават взаимно – премъдростта в това дело е необходима, – а като средства за това взаимно поучение ще им служат различните произведения на християнското поетическо вдъхновение – „псалми, славословия и духовни песни“ (срв. Еф. 5:19).

 „Като с благодарност възпявате“ – тоест с особено християнско благодатно настроение.

Павел вероятно говори тук за извънбогослужебните събрания на вярващите, когато християните действително са могли взаимно да се назидават; в богослужебните събрания това назидание е лежало върху предстоятелите на Църквата.

Освен това и целият живот на вярващия трябва да се освещава от ръководството на Христовото слово и християните са длъжни всичко да вършат за Божия слава.

По тълкуванието на Йоан Златоуст името на Господа трябва да бъде призовавано при началото на всяко дело; по-специално: „ние в своите писма най-напред поставяме името на Господа, защото, където е името на Господа, там всичко е благоугодно“.

Вж. Еф. 5:22.

Вж. Еф. 5:25, 33.

Вж. Еф. 6:1.

Вж. Еф. 6:4.

Руският превод, изглежда, отнася това наставление към робите: те не трябва да постъпват неправедно, защото и на тях Бог ще въздаде по справедливост, въпреки че още приживе са се намирали в тежко положение.

Но е по-добре този стих да бъде отнесен към следващото увещание към господарите, защото и в Посланието до ефесяни (Еф. 6:9) тези думи са включени в увещанието, отправено към господарите.

Затова в славянския превод първият израз на стиха – ὁ γὰρ ἀδικῶν – правилно е предаден с думата „обидяй“, която може да характеризира само отношението на господаря към роба, а не на роба към господаря.