Апостолът изпраща благословение на колосяните от свое име и от името на Тимотей. По форма това благословение е сходно с Рим. 1:1, 7 и още повече с 1 Кор. 1:1–2.

За Тимотей вж. Деян. 16:1 и Фил. 2:20, 22.

Апостолът благодари на Бога за това, че колосяните пазят вярата си в Иисус Христос и любовта си към всички вярващи и че поддържат надеждата за бъдещото небесно блаженство („отреденото“ – срв. 1 Петр. 1:4).

В следващите стихове апостолът казва, че състоянието на вярата и живота на колоските християни прави отрадно впечатление – за това му е съобщил Епафрас (Кол. 1:3–8). Апостолът се моли колосяните още повече да се усъвършенстват в християнския живот и в познанието (Кол. 1:9–11) и благодари на Бога за извършеното от Него дело на нашето спасение (Кол. 1:12–14). След това с ярки думи разкрива величието на личността на Господ Иисус Христос, нашия Спасител.

За да отнеме на колоските лъжеучители всяка възможност да прелъстяват християните със своето учение за еоните, които уж били равни на Христос, апостолът разкрива учението за Христос като Бог, независимо от Неговото въплъщение (Кол. 1:15–17), а след това – като Богочовек (Кол. 1:18–20), отбелязвайки, че и самите колосяни дължат своето спасение на Христос (Кол. 1:21–23). В края на първа глава апостолът излага разбирането си за страданията, които понася като проповедник на християнството. Той говори за тези страдания, защото от плодовете им ще се ползват и колосяните, както и всички останали християни (Кол. 1:24–29).

„От истинското слово на благовестието.“ С тези думи Апостолът утвърждава авторитета на онези, които са просветили колосяните със светлината на Евангелието: те са им предали правилно разбиране за християнството.

„Както и в цял свят.“ Желаейки да покаже величието на истинското християнство и нищожността на колоското лъжеучение, Павел казва, че Христовата вяра вече се е разпространила по целия свят и навсякъде принася добри плодове, привличайки все нови и нови изповедници („расте“).

Главният просветител на колосяните е съработникът на апостол Павел – Епафрас. Той допринася много за правилното християнско развитие на колоските християни.

„Вашата чрез Духа любов.“ Тук става дума за любовта на колосяните към Павел, тъй като за любовта им към християните изобщо вече е казано в стих 4. Тази любов има своята опора в Светия Дух и затова е твърда и нелицемерна.

Тъй като у колосяните вече е положена добра основа, сега апостолът моли Бога те да могат да напредват по-нататък в своето християнско развитие. Апостолът желае те да се изпълват с „пълно познание“ на Божията воля (ἐπίγνωσις – съвършено, пълно познание; срв. Рим. 1:28). Това се постига чрез всяка премъдрост (σοφία), която като теоретична способност точно определя целта, към която човек трябва да се стреми, и чрез духовно разбиране (σύνεσις) – нравствен такт или умение да се избират чисти и напълно подходящи средства за постигането на тази цел.

Пълното познаване на Божията воля е необходимо, за да можем да се приближаваме към нашия Отец – Бога, да Му бъдем благоугодни и чрез това нравствено усъвършенстване да растем в познанието на Бога, да разширяваме своя християнски мироглед. Така според апостола християнският живот и християнското познание взаимно подпомагат своето развитие.

Но тъй като християнинът може да черпи сили за своето нравствено усъвършенстване единствено от Бога, то и колосяните трябва да търсят подкрепа у Бога, укрепвайки се с Неговата благодатна помощ в „търпение“ (ὑπομονὴ, устояване, издържане под натиск) – пред големите изпитания, и във „великодушие“, по-точно – дълготърпение (μακροθυμίαν), пред продължителните изпитания.

Този и следващите стихове са свързани с думите от Кол. 1:9: „не преставаме да се молим“. С молитвата за колосяните Апостолът съединява и благодарността към Бога и Отца.

„Който ни направи способни“ – по-точно: Който ни е направил способни, годни (ἱκανώσαντι).

„Ни“ – християните изобщо.

 „Да участвуваме“ – по-точно: да имаме своя дял (εἰς τὴν μερίδα). На всеки християнин предстои да получи своя особен дял от блаженството в царството на славата, тоест от общото наследство (τοῦ κλήρου).

„Светиите“ – християните изобщо.

„В светлината“ – тоест озарени от Христовата светлина.

Бог ни избави от властта на тъмнината, тоест от властта на сатаната, и ни въведе – по-точно, премести, прехвърли, пресели (μετέστησεν) – в нова област, в Христовото царство. Апостолът очевидно има предвид растение, което отначало расте много зле в тъмнината, а след това се развива в цялата си красота, когато бъде пресадено на слънчева светлина.

„В царството“ – тоест в Църквата.

„На възлюбения Си Син“ (τοῦ υἱοῦ τῆς ἀγάπης αὐτοῦ) – по-точно: „на Сина на Своята любов“. Това е родителен падеж за произход, посочващ раждането на Божия Син от същността на Бога Отца.

Срв. Еф. 1:7.

Колоските лъжеучители свеждали Христос до разреда на тварните същества и в опровержение на подобно разбиране за Него апостолът Го представя тук като „образ на невидимия Бог“.

Човекът също е Божи образ (Бит. 1:26), но Христос е Първообразът, Който по нищо не се различава по същност от Отца, с други думи – Единосъщният Син Божи. Самата дума εἰκών, според обяснението на св. Йоан Златоуст, посочва пълното и съвършено подобие с Отца.

„На невидимия Бог.“ Оттук трябва да се заключи, че Апостолът има предвид Христос също като „невидим“ – в състоянието преди Неговото въплъщение. „Ако Бог е невидим, то и Неговият образ също е невидим, защото в противен случай Той не би бил образ“ (Златоуст).¹

„Роден преди всяка твар.“ Ако Христос е роден и следователно е съществувал преди тварта да получи битие, това означава, че Той е вечен, че Той е Бог.

Вечността на Христос апостол Павел доказва по-специално с това, че в Христос е създадено всичко, тоест в Него (ἐν αὐτῷ) от вечност се е съдържал целият свят в своето потенциално битие.

„Е създадено“ – ἐκτίσθη: създадено в определен момент като напълно завършено цяло.

„Било Престоли…“ Тъй като колоските лъжеучители поставяли Христос наред с ангелите, апостолът специално подчертава, че и ангелите – от висшите („Престоли“) до по-низшите („Власти“), също са сътворени чрез Христос. В другите си послания апостол Павел изброява чиновете на небесната йерархия по различен начин. Така например в Посланието до ефесяни той поставя на първо място „Началствата“, които тук са посочени по-късно (Еф. 1:21; срв. Еф. 3:10).

И в светоотеческите съчинения съществуват различия при изброяването на ангелските чинове. Св. Ефрем Сирин например разделя ангелите на десет чина. Василий Селевкийски наброява седем, а Дионисий Ареопагит – девет:

Престоли, Херувими, Серафими;
Власти, Господства, Сили;
Ангели, Архангели и Начала.

Последното деление е възприето и от Православната църква.

„Всичко чрез Него“ – δι’ αὐτοῦ. Тук Христос се явява като Посредникът, чрез Когото е създадено всичко съществуващо.

„И за Него е създадено“ – тоест създадено е така, че именно Той държи всичко в Своята власт и промисля за всичко (εἰς αὐτόν).

При второто „е създадено“ е употребено ἔκτισται – перфектна форма, която обозначава, че отношението на Христос към сътворения свят продължава и сега.

Тъй като Христос е Творецът на всичко, всичко намира в Него своята опора. По този начин апостолът повтаря мисълта, изразена в предходните два стиха, за да се запечата тя още по-твърдо в съзнанието на читателите, смущавани от лъжеучителите.

Сега апостолът представя Христос като Богочовек. Тук Той се явява преди всичко като Глава на Църквата (вж. Еф. 1:22–23).

Апостол Павел обяснява защо Христос е станал Глава на Църквата: Той е начатъкът, или началото на всичко (ἀρχή), и по-специално – „първороден измежду мъртвите“ (вж. 1 Кор. 15:20, 23).

„Във всичко“ – тоест във всяко отношение.

Защо Христос има първенство навсякъде? Защото в Него, по Божественото благоволение, обитава цялата пълнота на Божеството.

„Да обитава“ – κατοικῆσαι: да пребъдва постоянно.

„Пълнота“ – τὸ πλήρωμα: дума, употребявана и от колоските лъжеучители. Но докато те, може би следвайки есейски възгледи, си представяли тази пълнота като ангели, които изразяват пълнотата на Божествената същност – и поставяли Христос сред тези нейни изразители, апостолът учи, че единствено Христос съдържа в Себе Си цялата пълнота на Божеството.

 „Чрез Него“ – тоест именно защото Христос съдържа в Себе Си пълнотата на Божеството, Той е избран в съвета на Пресветата Троица да извърши делото на нашето спасение.

„Да примири.“ Враждата на тварта срещу Бога – Сам Бог не враждува с никого – се е състояла в това, че тварта не се е покорявала на Божията воля.

 „Било земно, било небесно.“ И ангелите се отвръщали от нас поради голямото наше лукавство (Теодорит) и затова било необходимо те да бъдат примирени с човеците.

 „С кръвта на кръста Му“ – тоест с кръвта, пролята на кръста.

Апостолът желае още веднъж да внуши на колосяните, че хората са спасени именно чрез Христос, а не чрез ангелите, които според учението на лъжеучителите били единствените посредници между Бога и света.

По-специално и колосяните са се удостоили да получат спасението от Христос (срв. Еф. 2:12–13).

„В тялото на Неговата плът.“ Колоските лъжеучители настоявали, че примирението на хората с Бога се извършва от безтелесните ангелски сили. Именно затова апостолът с особена сила подчертава, че спасението на хората е извършено в плътското тяло на Христос, в което Той и умира за греховете на хората.

За да бъдат окончателно спасени и да устоят и на Страшния Божи съд, колосяните трябва да останат непоколебими сред всички съблазни на земния живот, като имат пред очи, подобно на спасителен фар, християнската надежда за бъдещото блаженство с Христос.

За да ги укрепи във вярата, апостолът им напомня, че тази вяра се разпространява по цялата вселена и че той, Павел, е неин служител, тоест проповедник.

За да внуши на колосяните още по-голямо уважение към приетата от тях вяра, апостолът казва, че е станал дори доброволен страдалец за всички езичници. Той е напълно убеден, че Евангелието, което им проповядва, им е необходимо като единствена и несъмнено спасителна истина.

„Подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът.“ Христос е извършил делото на нашето изкупление веднъж и завинаги. Но Той още не е изпил цялата чаша на скърбите и оскърбленията (θλίψεις) от човеците, тъй като по време на земния Си живот не е встъпвал в непосредствено общение с езичниците и Сам не е проповядвал Евангелието сред тях.

Сега такъв проповедник, продължаващ делото на разпространението на Евангелието сред езичниците, е апостол Павел, а страданията, които той понася от тях, представляват продължение на онези скърби и оскърбления, които Христос е претърпял през земния Си живот от юдеите.

„За тялото Христово“ – тоест за да може Христос по този начин да придобие пълното Си тяло, пълнотата на Църквата.

В основата на мисълта на Павел тук лежи представата, че на всеки християнин предстои да претърпи известна мяра страдания като Христов последовател (Деян. 14:22). Най-много подобни страдания, и то именно за благото на Църквата, са се паднали на апостол Павел. Той вече е претърпял много, но чувства, че трябва да изпие чашата на тези страдания докрай: „подпълвам“ – ἀνταναπληρῶ.

Че именно той, Павел, а не някой друг трябва да изпие онова, което е останало в чашата на Христовите скърби, Апостолът доказва с това, че именно той по Божия воля е станал проповедник на спасението за езичниците – „по Божия наредба“.

„За да изпълня“, тоест да направя пълно чрез повсеместното му разпространение, да доведа докрай делото на християнската проповед, или Словото Божие (срв. Рим. 15:19).

„Тайната“ – вж. Еф. 3:5, 9.

„На светиите“ – тоест на християните.

Обстоятелството, че езичниците са чули евангелската проповед, не зависи от техните заслуги, а от Божието благоволение. Бог е благоволил също да им разкрие в какво се състои висотата и значението на възвестената им тайна.

На тях е дадено да разберат, че най-висшето богатство, на което човек може да се надява – Сам Христос – пребъдва в тях, вътрешно соприсъства в тях, а това им дава увереност и в бъдещото окончателно прославяне: в Христос е залогът на нашата бъдеща слава.

Именно Този Христос проповядва Павел заедно със своите съработници, като се стреми да доведе християните до съвършенство. Апостолът казва това с цел колосяните да не се увличат от учението на еретиците, а да слушат и помнят единствено онова учение, което са получили чрез Епафрас.

„Трудя се“ (κοπιῶ) означава тежък, изнурителен труд.

„Подвизавам се“ (ἀγωνιζόμενος) обозначава както външната, така и вътрешната борба, която апостолът е трябвало да води.

„По Неговата сила…“ Тук се съдържа указание за чудесата, за чието извършване Бог му е давал сила (Деян. 19:11–12).