Апостолът най-напред се обръща към всички филипяни с увещание да останат твърди във вярата, а след това призовава отделни лица към единомислие. После отново преминава към общо наставление, като ги подтиква да пазят истинската християнска радост, кротостта, надеждата в Божията помощ и другите истински християнски качества и стремежи.

Този първи стих всъщност представлява заключение на предишното увещание (Фил. 3:17). Наричайки читателите си своя „радост и венец“, който украсява главата му, и изразявайки горещата си любов към тях с обръщението „възлюбени“, апостолът ги моли да „стоят твърдо в Господа“, тоест да пазят Христовите заповеди така, както прави и самият той, Павел.

Еводия и Синтихия били християнки, но положението им в църковната община не е известно. Възможно е да са били дякониси и между тях да е възникнало разногласие относно разбирането и разпределението на техните задължения. Апостолът ги призовава да „мислят еднакво в Господа“, тоест да постигнат съгласие в делото на служението на Бога.

“сътруднико”, по-точно “съработниче” (σύζυγε, букв. впрегнат заедно).

„искрени“, по-точно: истински, същински (γνήσιε), тоест човек, чийто характер напълно съответства на смисъла на името „съработник“ на апостола. Вероятно той бил един от „епископите“ (Фил. 1:1). Трябвало да помогне на споменатите по-горе жени да постигнат съгласие, понеже те съдействали на апостола в делото на евангелската проповед. При това апостолът споменава Климент от Филипи и другите свои сътрудници. Техните имена вече са записани в книгата на спасените; „книгата на живота“ (срв. Изх. 32:32; Откр. 20:12).

Апостолът отново преминава към увещание, отправено към цялата Филипийска църква. Тук той, разбира се, говори за християнската радост „в Господа“, която действително може да бъде постоянна („винаги“), понеже основанията за радост у християните никога не се изчерпват (св. Василий Велики), а земните скърби, които помрачават обикновената радост, не са страшни за вярващия в Христос (Рим. 8:35 и сл.). Тази радост обаче не изключва съкрушението за греховете и плача с плачещите, защото тези сълзи са сякаш „семе и залог на вечната радост“ (св. Василий Велики).

Призовавайки филипяните да бъдат кротки към всички, следователно и към враговете си, апостолът посочва като подтик към това близкото Христово пришествие (срв. Иак. 5:9). Радостта от очакването на Господа не бива да бъде помрачавана от разпри с хората.

Тази радост от предстоящата среща с Христос не бива да бъде помрачавана от прекомерни тревоги за земното (срв. Мат. 6:25, 34). Помощ трябва да се търси преди всичко от Бога и към Него да се обръщаме с молитва, в молитвено настроение (προσευχή), и с различни молби, породени от нуждата, която изпитваме в дадения момент (δεήσεις). Но своите просби към Бога трябва да съединяваме с благодарност за благодеянията, които вече сме получили от Него.

Възможно е молитвата ни невинаги да получи отговора, който очакваме (срв. 2 Кор. 12:8 и сл.), но при всички случаи можем да се надяваме, че чрез нея мир ще слезе в душата ни и ще ни успокои сред нашите тревоги и грижи. Този мир, който произхожда от Бога, „Божият мир“, стои несравнимо по-високо от успокоението, което може да ни даде човешкият разум – „надвишава всеки ум“.

Този мир непременно ще опази сърцето и ума, „помислите“, в общение с Христос и няма да позволи на човека да отпадне от Него.

Тук апостолът съединява в едно увещание всичко, което е желаел да внуши на читателите си.

„Прочее“ по-точно означава: „що се отнася до останалото“ (τό λοιπόν). Мислите на читателите трябва да бъдат насочени към онова, което е „истинно“, а не към измамата и лицемерието, както в теоретично, така и в нравствено отношение; към „честното“ или достойното (σεμνά), както подобава на благородни души, които странят от всичко пошло; към „справедливото“, тоест към онова, което изисква нашият дълг; към „чистото“, тоест към вътрешната непорочност, с която е несъвместима всяка нечиста нагласа; към онова, което е „любезно“ и „достославно“ сред хората, например благотворителността; към всяка „добродетел“ сама по себе си и към всяка „похвала“, тоест към същата тази добродетел, доколкото тя предизвиква у хората възторжено одобрение.

Интересното е, че всички термини, които апостолът употребява тук, са били познати и на гръцката нравствена философия. Сякаш чрез тези общоупотребими и познати във времето му понятия апостолът желае да каже на християните, че те не бива да отстъпват на най-добрите представители на езическия свят.

Апостол Павел дава себе си като пример за подражание и казва, че ако читателите вървят по посочения от него път, „Бог на мира“ ще бъде с тях. Така тук се повтаря заключението на седмия стих. Апостолът иска да каже, че добродетелите са ценни най-вече защото водят към общение с Бога, Който дарява истински мир на човешките души.

Апостолът изразява радостта си от това, че филипяните са му изпратили помощ, и добавя, че това благодеяние е принесло полза и на самите тях, като е утвърдило у тях чувството на любов към апостола.

По принцип апостол Павел не желаел да получава средства за своята издръжка от нито една църква. Той сам се трудел, за да запази пълната си независимост (1 Сол. 2:7; 1 Кор. 10:15–27; 2 Кор. 11:7; 12:13). Сега филипяните му изпратили чрез Епафродит материална помощ и апостолът, въпреки своя принцип, я приел, тъй като не желаел да ги огорчи с отказа си.

Но желаейки да запази своята независимост, той казва, че се е зарадвал на тази помощ „в Господа“, тоест не с лична и егоистична радост, а с истински християнско чувство. Преди всичко той се зарадвал за самите благодетели, филипяните, защото от тяхната постъпка разбрал, че положението им се е променило към по-добро. От Второто послание до коринтяните (2 Кор. 8:2 и сл.) знаем, че македонските църкви, а сред тях, разбира се, и Филипийската, по-рано се намирали в твърде тежко материално положение и освен това търпели гонения от враговете на християнството. Сега те очевидно дотолкова се били съвзели, че можели да изпратят на апостола помощ, каквато биха желали да му изпратят и по-рано, но тогава не разполагали с необходимата възможност.

Със своята благодарност апостол Павел не иска да каже, че отдавна е очаквал тази помощ от тях, защото той умее да се задоволява с онова, което има подръка, и лишенията не му тежат, нито го лишават от душевен мир. В това свое умение да живее и сред лишения той вижда особено действие на укрепяващия го Иисус Христос.

Тези думи не означават, че апостол Павел може да постигне всяко свое желание или да преодолее всяка човешка граница. Те трябва да се разбират в непосредствената им връзка с предходните стихове. Апостолът говори за своето умение да живее както в лишение, така и в изобилие, да бъде сит и да гладува, да има достатъчно и да търпи оскъдица. Следователно „всичко“ се отнася преди всичко до всички житейски обстоятелства, през които той е призван да премине.

Павел не приписва тази устойчивост на собствената си воля, духовна сила или житейски опит. Източникът на неговата твърдост е Христос, Който непрестанно го укрепява. Употребеното в гръцкия текст причастие ἐνδυναμοῦντι изразява не еднократно, а продължаващо действие: Христос постоянно влива сила в апостола и го прави способен да понесе всяко изпитание, без да изгуби вярата, мира и вътрешната си свобода. Апостолът умее да се задоволява с онова, което има, но не защото е независим от всички и от всичко, а защото е напълно зависим от Христос.

Дарът на филипяните все пак е твърде ценен за Павел като доказателство за тяхното съчувствено отношение към страданията му в окови.

При това апостолът смята за уместно да напомни на филипяните, че те са се намирали в особено близки и приятелски отношения с него още от времето, когато Евангелието започнало да се разпространява от Македония из целия гръцки свят. Заради тях той и по-рано направил изключение от своето основно правило, като приел от тях помощ при напускането на Македония, а след това още няколко пъти по време на пребиваването си в Солун. „Даване“ тук означава изпращането на материална помощ, а „приемане“, приемането от страна на филипяните на духовните блага, предадени им чрез апостол Павел.

Апостолът отново подчертава, че го радва не самият дар, а обстоятелството, че този дар е „плод“ на тяхната християнска нагласа. Защото в действителност важното не е, че той е получил помощ, той не я е търсил, а че самите филипяни ще придобият от своята постъпка голяма духовна полза и вече са я придобили.

След това, сякаш желаейки да предотврати и отклони изпращането на нови дарове, апостол Павел уверява читателите, че не изпитва никаква нужда, а дори разполага с излишък. Сетне той отново дава на постъпката на филипяните необикновено висока оценка, като я сравнява с благоугодна на Бога жертва, каквото представлява всяко безкористно милосърдие.

С тези думи апостол Павел изразява увереността си, че Бог няма да остави без въздаяние любовта и щедростта на филипяните. Те са се погрижили за нуждите на апостола, като са му изпратили помощ в тежките обстоятелства на неговото затворничество; затова и той ги уверява, че Сам Бог ще се погрижи за тях. Тук не става дума за човешко отплащане, а за Божие въздаяние, което превъзхожда неизмеримо всяка земна благодарност.

Изразът „моят Бог“ носи особена топлота и лична убеденост. Апостолът говори за Бога, Чиято вярност и грижа сам е изпитал многократно в своя живот. Той не отправя към филипяните просто благопожелание, а им предава увереност, основана върху собствения му духовен опит. Бог, Който е укрепявал Павел в лишенията и го е подкрепял във всички изпитания, е същият Бог, Който ще изпълни и нуждите на филипяните.

Под „всяка ваша нужда“ не бива да се разбират всички човешки желания без разлика. Апостолът говори за онова, което действително е необходимо и полезно за спасението и за християнския живот. Бог задоволява не всяка прищявка, а истинските потребности на човека, както телесните, така и духовните. Към тях спадат ежедневният хляб, закрилата и подкрепата в изпитанията, но също така вярата, търпението, мирът, любовта и силата за добродетелен живот.

Благодарността на апостол Павел за проявената към него любов той завършва с прослава на Бога.