Като завършва предходния раздел на посланието с призив да се радват в Господа, сега апостол Павел преминава към нещо, което пораждало у него сериозни опасения, а именно възможността сред филипяните да се появят юдействащи лъжеучители. С рязък тон той описва техните похвати за разпространяване на юдейството сред християните и, в противовес на тях, показва как самият той се отнася към юдейството и неговите преимущества пред Бога. А именно: той се е отказал от всички упования на юдейството и всецяло се стреми да бъде в Христос.

Първият стих представлява заключение на предходната глава, където апостолът подробно говори за Тимотей и Епафродит (Фил. 2:19–30). Пристигането на последния при филипяните трябва да събуди у тях радост (Фил. 2:29). Що се отнася до останалото, което апостолът не е засегнал – „прочее“, по-точно: „що се отнася до останалото“ (τὰ λοιπόν), те също трябва да се радват. Ако апостолът не говори подробно за това „останало“, причината не е, че не желае да го направи: той с радост може неведнъж да им пише за едно и също – „същото“ (τὰ αὐτά), и знае, че това ще бъде полезно и назидателно за читателите, защото призивът към радост трябва да ги ободри. Но – такава е съдържащата се тук неизказана мисъл, която служи като преход към следващия раздел – сега той трябва да заговори за нерадостни явления и да промени тона на словото си.

Филипяните са застрашени от сериозна опасност от страна на юдействащите лъжеучители. Затова те трябва да бъдат особено предпазливи. Апостолът три пъти повтаря думите „пазете се“. При това той не се въздържа от употребата на остри изобличителни изрази, с които да характеризира тези лъжеучители.

Той ги нарича „псета“, което означава, че всичките им стремежи са нечисти по своята същност, въпреки външната им привидна святост: у юдеите кучето се смятало за нечисто животно (Ис. 66:3; Мат. 7:6).

Те са „зли работници“, по-точно: „лоши работници“ на Божията нива, защото вредят на Евангелието, като внушават на вярващите ново и неправилно разбиране, че наред с евангелските предписания трябва да бъдат спазвани и изискванията на Моисеевия закон.

Накрая, тяхната дейност е обобщена като „лъжеобрязване“, по-точно: „осакатяване“, „телесно обезобразяване“ (ἡ κατατομή, докато истинското обрязване се обозначава с ἡ περιτομή). Наистина, обрязването, за което настоявали юдействащите, вече било изгубило първоначалния си символичен смисъл и се било превърнало в обикновена и безсмислена телесна операция.

Истинското обрязване сега представляват християните: те служат на Бога не с плътта, а с духа, именно към това по същество призовавало и старозаветното обрязване; те се уповават на Господ Иисус Христос, а не на това, че са обрязани по плът и притежават някакви други плътски предимства. За тях вж. по-долу, Фил. 3:5–6.

За да направи още по-убедително наставлението си да се пазят от юдействащите, апостолът излага собственото си отношение към закона и към юдейството изобщо, заедно с всички негови преимущества.

Самият той притежавал всичко, с което юдействащите християни се хвалели или щели да се похвалят пред филипяните. Бил обрязан в установеното от закона време – „на осмия ден“ след рождението си; произхождал от Израилевия род, а не от някакви идумейци; принадлежал към Вениаминовото коляно, което „останало верен съюзник на Юдовото коляно и заедно с него пазело надеждата на Израил, храма, всичките му чинове и всички обетования“ (еп. Теофан); и бил „евреин от евреи“, тоест истински, чистокръвен евреин, произхождащ от род, в който не е имало смесване с другоплеменници. Всичко това, така да се каже, не зависело от самия Павел.

Що се отнася до личните му заслуги към юдейството, и те били значителни. Първо, той се придържал към фарисейското учение, което сред юдеите се смятало за най-правилно (Деян. 26:5).

Второ, преследвал Христовата църква, което свидетелствало за ревността му към юдейската религия (срв. Гал. 1:14). И трето, бил „непорочен“, или безукорен, по отношение на законовите предписания за праведността, тоест изпълнявал всички обреди на закона.

Апостолът обаче признал за истинска вреда (ζημίαν) всичко онова, което преди му се струвало предимство. Така се променил възгледът му, след като повярвал в Христос – „поради Христос“. В действителност всички тези преимущества се оказали вредни за него като християнин, защото му пречели да придобие онова разположение на духа, което било и в Христос Иисус (Фил. 2:5).

Апостолът повтаря това свое признание и по отношение на настоящето. И сега, след като вече е станал християнин, той поставя познаването, ясното и дълбоко разбиране, на Господ Иисус Христос, Когото нарича „свой“ поради особената си любов към Него, несравнимо по-високо от предишните си предимства като евреин, на които някога се е наслаждавал, а сега смята за обикновена смет, която трябва да бъде изхвърлена от дома. Той желае единствено „да придобие Христос“, тоест напълно да Го приеме в себе си и да Го направи свое вътрешно достояние, което се постига чрез продължително християнско духовно усъвършенстване.

Вярващият трябва „да се намери в Христос“ като неразделна част от Него. Това обаче е възможно само ако в стремежа си към Христос човек се основава не на собствената си праведност, а на увереността, че единствено Христос ни дарява оправдание (срв. Рим. 10:3). Апостолът нарича тази дарувана чрез Христос праведност „праведност от Бога“, получавана чрез вярата, защото в делото на нашето спасение чрез Христос е действал Сам Бог (Рим. 8:32–33).

Изразът „чрез вяра“ е по-добре да бъде предаден като „въз основа на вярата“, съобразно гръцкия текст (ἐπὶ τῇ πίστει) и да се отнесе към глагола „да се намеря“. Апостолът желае „да се намери в Христос“ като човек, който се основава на вярата.

Апостолът отхвърлил всички предимства, които имал като евреин (Фил. 3:8), за да може, първо, да „познае Христос“ – да Го познае опитно, чрез вътрешно преживяване, като свой Господ и Изкупител; второ, да познае „силата на Неговото възкресение“, т.е. силата, която произтича от Неговото възкресение и която ни превежда в ново състояние – в небесния живот, макар той да започва и да продължава още тук, на земята (срв. Фил. 3:20); и, трето, да познае участието в Неговите страдания, т.е. вътрешно, в собствените си страдания, да познае и преживее смисъла на Христовите страдания.

„Като се уподобявам на смъртта Му.“ Тези думи се намират в зависимост от казаното във Фил. 3:8: „От всичко се отказах.“ Апостолът иска да каже, че неговият живот всъщност вече не е живот в смисъла, който обикновените хора влагат в тази дума, а постоянно умиране с Христос (1 Кор. 15:31): непрестанните страдания го правят подобен на Него в смъртта.

Според обичайното тълкуване тук апостолът казва, че върви по пътя на страданията, за да се удостои с възкресението в слава (св. Йоан Златоуст). Но Георг Евалд (1803–1875) обръща внимание на това, че тук апостолът употребява необичайния израз ἐξανάστασις ἡ ἐκ νεκρῶν, докато обикновено за обозначаване на „възкресението на мъртвите“ употребява израза ἀνάστασις νεκρῶν. Въз основа на паралелното място от Еф. 5:14 („възкръсни от мъртвите“) Евалд тълкува и разглеждания израз в преносен смисъл, като обозначение на духовното въздигане из средата на духовно мъртвите. Отказвайки се от своите преимущества като евреин, апостолът е имал предвид да се изтръгне от онази умъртвяваща среда, в която се е намирал по-рано. Контекстът на изложението свидетелства за правдоподобността на подобно тълкуване.

Апостолът говорил за своето усъвършенстване, заради което се отказал от юдейството, привидно като за нещо вече напълно постигнато, като за напълно сигурно дело. Някои мечтатели лесно биха могли да преиначат думите му и да кажат, че и всички християни изобщо вече са достигнали съвършенство (срв. 2 Тим. 2:18). Затова сега апостолът пояснява, че все още е далеч от пълното съвършенство: той едва е започнал своя многотруден път към него. Тук апостолът отначало има предвид само религиозното съвършенство (Фил. 3:12–16), а след това говори и за нравственото (Фил. 3:17 и сл.). Като призовава в това отношение вярващите да подражават на неговия пример и на примера на неговите съработници, той с горчивина говори за мнозина християни, които живеят единствено заради насладите, забравяйки, че истинската цел на всички стремежи на християнина е животът на небесата.

Апостолът вече е бил достигнат от Христос и сега сам се стреми след Него, за да не се лиши от спасението (блаж. Теодорит). Той прилича на бегач на състезателната арена, който се надпреварва с другите, за да получи наградата. Животът на апостола е сякаш непрестанно бягане, постоянно устремяване напред с цел да придобие небесната награда.

И както бегачът мисли единствено как по-скоро да достигне желаната цел, така и апостолът не мисли за онова, което вече е извършил, а само за онова, което все още му предстои да извърши. В този свой устрем той се опира на вярата в Христос и на Неговите обещания – „в Христа Иисуса“.

Така трябва да се мисли за възможността за „християнско съвършенство“. Възможно е читателите му във Филипи все още да не са разбрали, че такова съвършенство не може да бъде постигнато на земята, но с течение на времето ще разберат и това: Бог като Отец на християните ще им го разкрие.

Апостолът увещава филипийците да останат верни на онова духовно равнище, до което вече са достигнали. Те не бива да отстъпват назад или да изоставят усвоените истини и добродетели, а да продължават да живеят според тях. Християнинът трябва постоянно да върви напред, но същевременно грижливо да пази вече придобитото. Новият духовен напредък е възможен само когато човек не се отказва от онова, което Бог вече му е открил и което той е приел в живота си.

Тук апостолът започва да говори срещу нравствената разпуснатост в средите на християните. Самият той и неговите сътрудници трябва да служат като образец за филипийските християни; така читателите му ще могат да се предпазят от влиянието на безнравствените хора, каквито, за съжаление, не били малко сред тях.

Животът на такива християни стои в пряко противоречие с онова, на което учи Христовият кръст. Наистина, „които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите“ (Гал. 5:24). А тези разпуснати християни няма да имат участие в блаженството, което Христовият кръст дарява на онези, които го почитат. Тези хора са истински идолослужители, защото служат на своята утроба като на идол и дори се хвалят със своето срамно поведение.

Тук апостолът няма предвид юдействащите лъжеучители, за които говори по-горе (Фил. 3:2 и сл.), а обикновени християни, които не са успели да се откажат от предишните пороци, владели над тях по времето на езичеството.

Апостолът разкрива духовното състояние на онези сред християните, които живеят според плътските си желания: „техният край е погибел, техният бог е коремът, а славата им – в срама им; те мислят за земното“ (Фил. 3:19). Като поставят телесните удоволствия и земните грижи над Бога, те превръщат собствените си страсти в идол.

Тяхната „слава“ всъщност е срам, защото се гордеят с онова, което би трябвало да ги води към покаяние. Ако не променят живота си, краят на този път е духовна гибел, понеже целият им ум и стремеж са насочени единствено към земното, а не към небесното.

Такъв начин на живот е несъвместим с християнската вяра. Отечеството на християнина, по-точно неговото гражданство (τὸ πολίτευμα), е на небесата. Мислите му са насочени натам, където е Христос (Кол. 3:1 и сл.) и откъдето Той ще се яви, за да приведе вярващите към желаната от тях цел.

Християните очакват, че тогава Христос ще преобрази земното им тленно тяло, в което се чувстват сякаш оковани (срв. Рим. 8:23), и ще го замени с друго, подобно на онова прославено тяло, с което Сам Христос възкръсна от мъртвите (срв. Рим. 8:29).

Апостол Павел представя това преобразяване на телата като действие на чудотворната сила на Господ Иисус Христос, което ще обхване всички християни, както живите, така и починалите (1 Кор. 15:51 и сл.).