В края на предходната глава апостолът е казал какви очаква да бъдат филипяните, а сега посочва средствата, чрез които те могат да осъществят това. За тази цел е необходимо да имат единомислие, което от своя страна непременно се обуславя от смирението.

За да разясни какво разбира под смирение, апостолът посочва Господ Иисус Христос, Който проявил най-висшата степен на смирение чрез Своето уничижение за благото на човечеството.

След като по-нататък показва, че заради Своето смирение Господ Иисус Христос бил възвисен от Бога, апостолът призовава филипяните да действат с особена предпазливост в делото на своето спасение и да не изпадат в съмнения.

Разделът завършва със сърдечна похвала за твърдостта, която читателите на посланието проявяват в опазването на Евангелието.

У филипяните вече се срещат различни добродетели. „Утешение в Христос“, по-точно: „увещание, братско взаимно наставление, такова, на каквото е учил Христос“ (παράκλησις ἐν Χριστῷ).  „Утеха от любовта“, по-точно: утешение, което произтича от чувството на любов. „Общение на духа“ срв. Фил. 1:27. „Милосърдие“, тоест добро сърце (σπλάγχνα). „Състрадателност“, тоест отделните прояви на любовта (οἰκτιρμοί; срв. Рим. 12:1).

Ако у читателите на апостола съществуват такива добродетели, а те действително съществували, както трябва да се подразбира тук, това радва апостола. Но радостта му ще бъде пълна само когато читателите му имат помежду си пълно единомислие, и то не само по отношение на вярата – „едни и същи мисли“, но и по отношение на любовта – „една и съща любов“. „Единодушни и единомислени“ е усилено обозначение на вътрешното единство.

За постигането на пълно единство в мислите и любовта е необходимо човек да се освободи от „съперничеството“, тоест от склонността да действа според личната си изгода (ἐριθεία), както и от „тщеславието“ или празното самохвалство (κενοδοξία).

„Смятайте един другиго за по-горен от себе си.“ В това се проявява смирението. Но справедливо ли е във всеки случай човек да се принизява пред другите? Възможно е в действителност да превъзхождам ближния си по достойнства. Призивът на апостола трябва, разбира се, да се разбира в смисъл, че всеки от нас винаги трябва да мисли за себе си така: „Аз не изпълних своята задача и не осъществих всички възможности, заложени в моята природа. Дори да съм направил повече от другия, може би съм имал повече външни подбуди за това и вероятно съм можел да направя много повече от него, докато той е осъществил всичко, за което е имал сили.“

„Но всеки … и за другите.“ (τὰ ἑτέρων, букв. нещата на другите, интересите на другите). Апостолът тук не говори против любовта на човека към самия себе си, а против тесния егоизъм, който заради собствените си интереси изобщо не желае да вижда нуждите на ближния.

Според най-новите изследвания частицата „защото“ (γάρ) тук представлява по-късна добавка. В такъв случай трябва да се приеме, че от стих 5 започва изложението за подражанието на Христос. „У читателите на посланието ми, казва апостол Павел, трябва да има същите чувства или, по-точно, същото разположение (φρονείσθω ἐν ὑμῖν), каквото е било и в Иисус Христос.“ А какво разположение е проявил Христос, апостолът изяснява по-нататък, в следващото относително изречение.

Всички критически издания на новозаветния текст тук четат: „това мислете“ (τοῦτο φρονεῖτε), тъй като изразът „това да се мисли“ (τοῦτο φρονείσθω) не се среща в най-древните ръкописи и преводи. Въпреки това второто четене трябва да бъде предпочетено пред първото, защото, на първо място, то се възприема от мнозинството гръцки отци, а на второ място, ако тук може да се говори за поправка, извършена от преписвач, по-естествено е да се предположи, че по-трудният и необичаен израз φρονείσθω е бил заменен с по-разбираемото φρονεῖτε, по аналогия с израза πληρώσατε във втория стих, отколкото обратното.

“Който, бидейки в образ Божи“. Много се е спорило за това кой Христос има предвид тук апостолът – предсъществуващия преди Своето въплъщение Син Божи, Който още не е приел човешка плът, или вече въплътения Син Божи.

Първото тълкувание принадлежи на почти цялата християнска древност и на повечето от по-новите тълкуватели. Второто се поддържа от Новациан, Амвросий и Пелагий, а по-късно, от Еразъм, Лутер и Калвин, както и от по-новите автори Дьорнер, Филипи и Ричъл и от проф. Глубоковски (срв. Благовестие на св. ап. Павел, т. 2, с. 287).

Според второто тълкувание „образът Божи“ (μορφὴ Θεοῦ) означава божественото величие, сила и власт, които Христос притежавал и когато пребивавал на земята, макар обикновено да не ги проявявал. С подобно тълкувание обаче на нас ни е трудно да се съгласим. Защото „образът“ (μορφή) във всички случаи е нещо, което може да бъде видяно от всички и при всякакви обстоятелства. А според разглежданото тълкувание Христос обикновено не позволявал да бъде видяна Неговата божествена власт.

Още по-категорично против такова разбиране говори употребената по-нататък дума „понизи“ (ἐκένωσεν) (Фил. 2:7), която не може да означава „не употребяваше“, „не прилагаше на дело“ или „скриваше“, а говори за действително изпразване и лишаване.

Затова е по-правилно изразът „бидейки в образ Божи“ да се разбира като отнасящ се до състоянието на Христос преди Неговото въплъщение. При това подлогът „Който“ (ὅς) обозначава не само предсъществуващия Христос, но едновременно и Христос в състоянието на въплъщението, Лицето, Което по същество остава едно и също както в състоянието на предсъществуване, така и в състоянието на въплъщение.

Що се отнася до самия термин „образ“ (μορφή), за разлика от σχῆμα в стих 7, той нерядко обозначава нещо, което принадлежи на субекта по природа и произтича от самата му природа (срв. Рим. 8:29; Фил. 3:10; Гал. 4:19). Така и тук μορφή може да означава такава форма на съществуване, в която божественото битие намира своето съответстващо и пълно изражение, така че въз основа на тази форма може да се направи заключение и за природата на субекта.

Накрая изразът „бидейки“ (ὑπάρχων), който е по-силен от простото ὤν, от εἶναι, „съм“, подчертава действителността на това битие. Същевременно обаче той загатва, че това пребиваване във величие е било временно и е можело да бъде прекратено.

„Не счете за похищение да бъде равен Богу“. Гръцкият текст гласи: οὐχ ἁρπαγμὸν ἡγήσατο τὸ εἶναι ἴσα Θεῷ

По неизвестна причина руският превод разбира глагола ἡγήσατο като минало несвършено време. В гръцкия текст обаче е употребен аорист, който обозначава минало действие, извършено и завършило като еднократен акт. Затова глаголът е по-добре да бъде преведен с „не счете“ (както е на български език, бел. пр.).

„Похищение“ (ἁρπαγμός). Руските преводачи придават на тази дума активно значение: „похищението“ е акт или действие. Но при такова разбиране руският превод става напълно неясен. Какво означава човек да смята равенството с Бога за „похищение“? Думата „похищение“ обозначава действие, докато „да бъде равен Богу“ обозначава състояние. А може ли едно действие да бъде смятано за състояние? Вероятно преводачите са употребили думата „похищение“ вместо „похитено нещо“. Ако под ἁρπαγμός разбираме „похитеното“ или, още по-точно, нещо, което трябва да бъде похитено или присвоено, смисълът на целия израз става напълно ясен.

Апостолът иска да каже, че Синът Божи, Който отвечност притежавал Божия образ, тоест Божията слава и величие, преди Своето въплъщение не счел за необходимо насилствено и в противоречие с предопределението на Божествения съвет за спасението на хората да задържи за Себе Си равенството с Бога, или, по-точно, онази форма на съществуване, която Той притежавал отвечност като истински Бог.

Под „да бъде равен Богу“ се разбира именно състоянието, в което пребивава Бог, а не Божията природа, защото никой, дори Сам Бог, не може да се освободи от собствената си природа.

“Но понизи Себе Си”, по-точно: изпразни Себе Си (ἐκένωσεν), доброволно се лиши от онази божествена слава и власт, върху които имал пълно право и в състоянието на въплъщение.

„Като прие образ на раб.“ Само по себе си неопределеното понятие „понизи Себе Си“ чрез това добавяне придобива достатъчна определеност. Господ Иисус Христос разглежда Своята божествена форма на съществуване не като съкровище, което току-що е намерил и за което трябва здраво да се държи, а се отказва от нея, като вместо предишната форма на съществуване приема нова – формата на съществуване на раб.

Чий раб е станал Христос, не е казано. Важно е единствено, че Той станал раб, че от състояние на пълна свобода и самостоятелност встъпил в положение на подчинение (срв. 2 Кор. 8:9).

Тук изразът „образ на раб“ обозначава именно само рабската форма на съществуване, защото рабска природа не съществува; съществува единствено рабско състояние или положение. Ясно е, че апостолът тук е имал предвид да говори не за въплъщението на Сина Божи (тогава просто би казал „прие образ на човек“), а за Неговото самопонизяване, изпразване, кеносис, и то за действително, а не привидно такова.

Едва след Своето възкресение Той се явил „в друг образ“, съответстващ на Неговото прославяне; преди възкресението обаче живял като раб, а не като Господ (срв. Марк 10 и Мат. 28:18).

По този начин апостолът посочва на читателите си, че пътят към прославлението, което те очаквали, минава през самопонизяването, “изпразването” и че те не само не трябва да си присвояват величие, което не им принадлежи, но заради извършването на своето спасение трябва да се отказват дори от онова, което им принадлежи.

Тъкмо така постъпил Христос, Който се отказал да проявява на земята славата, която Му принадлежала като на Бог. По този начин Той поправил прегрешението на Адам, който пожелал да бъде бог (Бит. 3:5). В този израз обаче несъмнено се съдържа мисълта, че въплътилият се Христос е останал Бог. Защото тук апостолът продължава да говори за Същия Онзи, Който от вечност е съществувал в Божий образ и следователно е притежавал божествена природа. Той, вечният Логос, не е изменил Своята природа, а само е приел към нея и човешката природа.

Преосвещеният Теофан казва: „Като прие образ на раб, Той прие тварното естество, което, на каквато и степен да се намира, винаги е подвластно и служи на Бога. Какво следваше от това? Че Безначалният получава начало, Вездесъщият се ограничава от място, Вечният живее в дни, месеци и години, Всесъвършеният възраства по възраст и разум. И през всичко това преминава Той, бидейки по природа Бог, чрез приетото от Него тварно естество.“

„И се уподоби на човеци.“ Апостолът казал за Христос, че Той станал раб. Но в Свещеното Писание и Божиите ангели са представени като „служебни духове“ (Евр. 1:14). Затова апостолът иска конкретно да каже какъв вид рабство е приел Христос и заявява, че Той възприел естеството не на ангел, а на човек.

Като употребява израза „в подобие на човек“ (ἐν ὁμοιώματι ἀνθρώπων), апостолът дава да се разбере, че Христос бил „подобен“ на хората, но в действителност не бил напълно тъждествен с тях, тъй като у Него нямало наследствен грях, а същевременно и в плътта Той оставал Син Божи (срв. Рим. 1:3; Гал. 4:4).

„И по вид се оказа като човек.“ Тук апостолът има предвид външния облик (σχῆμα) на Христос, т.е. Неговите навици, жестове, реч, действия и дори облекло. В очите на всички, които се срещали с Него, Той бил обикновен човек, смирен равин…

Христос, след като се въплъти, би могъл да живее спокойно, както са живеели равините. Но Той “умали”, “понизи” Себе Си, понасяше различни лишения и оскърбления. Тези страдания завършиха за Него със страшна и позорна смърт на кръста, на който бе разпнат като престъпник.

Сега апостолът посочва въздигането на Христос след смъртта като особено насърчение за читателите да вървят по същия път на лишения, по който е преминал и Христос. Под „въздигане“ на Христос трябва да се разбира не само Неговото възхождане от земната област на небето (Възнесението), но и указание за възкресението на Иисус Христос от мъртвите (св. Атанасий, Слово първо).

„И Му даде име…“, тоест името „Господ“ (срв. Фил. 2:11). Това име разкрива върховното положение на Христос спрямо всичко съществуващо: Той е Господарят и Владиката на вселената.

„Та в името на Иисуса…“ Срв. Деян. 4:12. Иисус Христос е Посредникът между Бога и човеците и в Негово име, или благодарение на Него, човек се прекланя и свежда коленете си, като вижда в Него истинския Бог. Но не само хората, а и съществата, които пребъдват „на небето“, тоест ангелите, както и онези, които обитават „в преизподнята“, тоест демоните, трябва да признаят силата на Христос. Впрочем към „небесните“ могат да бъдат отнесени и прославените вярващи, а към „подземните“, починалите грешници.

„И всеки език“, тоест всички разумни същества от различните сфери – земната, небесната и преизподнята.

„За слава на Бога Отца.“ И в други свои послания апостолът представя прославата на Бога като крайна цел на всичко (напр. Еф. 1:6, 12; Рим. 15:9).

По този начин апостолът внушава на читателите, че ако те като християни се стремят да достигнат онова прославяне, за което Господ Иисус Христос говори например на апостолите преди Своята смърт (Лука 22:29–30), то трябва, по примера на своя Господ, да вървят по пътя на самоумаляването и да мислят не толкова за личната си прослава, колкото за славата на Бога Отца.

От краткото изложение на живота на Спасителя Христос , Който именно чрез самоотречение и страдания достигна целта, която бе поставил пред Себе Си, апостолът прави извод, че филипяните трябва да се отнасят към делото на собственото си спасение, разбирано тук като процес, извършващ се в човешката душа, със страх и трепет пред Бога, като от своя страна проявяват пълна готовност за саможертва. Този страх и трепет пред Бога са особено необходими сега, когато апостол Павел не е сред тях, тъй като по-рано самото му присъствие сред филипяните им вдъхвало смелост.

Филипяните не бива да се възгордяват в мислите си, защото всъщност Бог, а не те самите, е действащият в делото на тяхното спасение. Той поражда у тях стремежа към доброто и им дава сили да осъществяват добрите си намерения. С една дума, във всичко Той действа според Своето благоволение, а не според човешките заслуги.

„Това място говори, от една страна, против пелагианството, а от друга, чрез връзката си с дванадесетия стих, ясно показва колко далеч е апостолът от учението за принудителното действие на Божията благодат върху човешката воля. Тук апостолът твърди, че Божията благодат извършва спасението на човека не без неговото участие“ (И. Т. Назариевски).

В тези думи св. Йоан Златоуст вижда насърчение за християнина в стремежа му да благоугожда на Бога, защото, когато човек пожелае доброто, тогава и Бог започва да действа, като възвежда човешкото желание до степента на най-твърда решимост. Според тълкуванието на Златоуст обаче с това не се отнема собственото произволение на човека; то само се укрепва чрез божественото съдействие.

В делото на своето спасение филипяните трябва да избягват ропота и съмненията относно онова, което Бог им внушава да вършат. Освен това съмняващият се очевидно има прекалено ниско мнение и за самия себе си, а това не подобава на човек, изкупен от Христос.

за да бъдете безукорни и чисти, непорочни чеда Божии посред опърничав и развратен род, посред който сияете като светила в света,

Целта, която християните трябва да имат предвид, вървейки по пътя на самоотречението, е да станат невинни пред Божия съд и свободни от петната на греха, „непорочни“ (ἀκέραιοι), за да бъдат истински Божии чеда, над които вече няма да се стовари онази страшна присъда, на която ще бъдат подложени опърничавите и развратени деца. В сравнение с тях филипяните, които пазят словото на живота, тоест Евангелието, се явяват като истински светила в света.

Тогава, в деня на Христовото пришествие, и апостолът ще може да се похвали, че трудовете му във Филипи не са били напразни.

Буквален превод: “Но дори и да бъда изливан като възлияние (σπένδομαι) върху жертвата и служението на вашата вяра…“

За да покаже колко утешително е за него да вижда твърдостта на филипяните във вярата, апостолът казва, че дори ако сега му е отсъдено да се излее като възлияние,  състоящо се от вино, върху жертвата, която самият той принася на Бога в лицето на Църквата, съставена от езичници, и тогава не би изгубил радостта на духа си.

Същата радост той внушава и на самите филипяни. Те трябва да се радват както заради него, че е способен да отиде на смърт за тях, така и заради самите себе си, понеже, както предполага апостолът, и те са способни на всяко самоотречение заради вярата в Евангелието.

Мисълта, че може би скоро му предстои да умре, подтиква апостола да се погрижи някой да подпомогне филипяните вместо него в трудните обстоятелства на техния живот. В този случай изборът му се спира върху неговия приятел и ученик Тимотей. Никой не се отличава с такава преданост към Христос и към него, Павел, както Тимотей. Впрочем апостолът възнамерява да го изпрати при филипяните едва когато получи сигурни сведения за развоя на собственото си дело. Същевременно не го напуска увереността в благоприятния изход на съдебния процес, поради което обещава и сам, след освобождаването си от оковите, да пристигне във Филипи. Засега обаче апостолът утешава филипяните, като изпраща при тях своя упълномощен пратеник Епафродит, техен съгражданин. Нека филипяните го приемат с радост, защото той не е пожалил живота си в служение на Христовото дело.

„Тимотей“, вж. Деян. 16:1–3.

„равно усърден“, тоест сходен по дух и характер с апостол Павел (ἰσόψυχον).

Тук апостолът има предвид не своите сътрудници, които по онова време били далеч от него, а обикновени хора, може би едва наскоро обърнали се към Христос.

„Опитност“, по-точно: изпитаност или доказано качество (δοκιμήν).

„с мене слугува“, по-точно: служи заедно с мене (σὺν ἐμοὶ ἐδούλευσεν) на Христовото Евангелие.

„Като син към баща“, по-точно: както син при баща си, тоест като във всичко следва и подражава на своя баща (срв. 1 Кор. 16:10–11).

Относно Тимотей апостолът все пак казва, че се надява да го изпрати при филипяните, когато положението му окончателно се изясни.

За себе си обаче той говори с увереност, „уверен съм“ (πέποιθα), че непременно ще посети Филипи. Вероятно има предвид някакво особено откровение, получено от Господ Христос, както подсказват думите „в Господа“.

Засега апостолът смята за по-необходимо (причината за тази необходимост е обяснена във Фил. 2:26) да изпрати при филипяните някой си Епафродит, жител на град Филипи. Той е забележителен човек и съратник на Павел в борбата за Христовото дело. Самите филипяни го познават добре, защото при Павел той е техен упълномощен пратеник, буквално „апостол“ (ἀπόστολον), и служител, който е донесъл от тях онова, от което апостолът се нуждаел за своята издръжка.

Докато се намирал в Рим, Епафродит тежко заболял. Вероятно пътуването до Рим и пребиваването в града през летните месеци както сега, така и по онова време, представлявали опасност за здравето. Човек, разболял се в чужда земя, винаги се стреми душевно към родината и към своите близки. Затова и Епафродит силно желаел колкото се може по-скоро да види сънародниците си и да ги утеши, като се завърне при тях напълно оздравял.

Апостолът с радост прибавя, че Бог е помилвал Епафродит. В противен случай, ако болестта му бе завършила със смърт, Павел би започнал да обвинява самия себе си за този изход, понеже Епафродит се разболял именно заради служението си към него. Апостолът и без това вече скърбял поради своето затворничество, а смъртта на Епафродит би му причинила нова скръб.

Апостолът изпратил Епафродит по-рано, отколкото сам първоначално предполагал. Очевидно болестта му не е продължила твърде дълго. Като го изпраща при филипяните, апостолът, разбира се, доставя радост както на тях, така и на самия себе си, защото за него било радостно да вижда и да знае, че духовните му чеда са изпълнени с радост.

Все пак за Павел това събитие не носи пълнота в радостта, но той ставал само „по-малко наскърбен“, докато скърбите му все пак продължавали и той не можел напълно да се освободи от тях (2 Кор. 11:29).

Апостолът моли филипяните да приемат Епафродит „с всяка“, тоест с пълна радост, и изобщо ги наставлява да почитат такива деятели. Наистина, добавя той, Епафродит не заради свое лично дело, а заради Христовото дело, и следователно заради общото благо на вярващите, не е пожалил живота си.

Чрез своето служение той искал да допълни онова, което филипяните все още не били могли лично да сторят за апостол Павел. Макар непосредствено да служел на апостола, в действителност той се трудел за ползата на Христовото дело, защото Христовото дело е онова, което Христос извършва на земята чрез Своите ученици.