След поздрава (стихове 1–2) апостолът казва, че не може да си спомня за филипяните без чувство на благодарност към Бога, тъй като те винаги са проявявали своето пламенно участие в делото на разпространението на Евангелието. При това апостолът изразява желание църквата във Филипи да напредва все повече и повече по пътя на съвършенството.

Вж. тълкуванието към Рим. 1:7

Както било обичайно за него (с изключение на Посланието до галатяните), апостолът започва посланието с благодарност към Бога. Той винаги благодари на Бога, щом си спомни за филипяните: толкова приятен е за него споменът за тях, така силно те радват сърцето му!

Когато извършва обичайната си молитва, той не забравя да се помоли и за филипяните и отправя тази молитва с чувство на радост.

Причината за тази радост е, че още от първия ден, когато апостолът заедно със своите спътници дошъл при тях като проповедник на Евангелието, та чак до настоящия момент, филипяните продължават да проявяват най-пламенна и активна съпричастност към делото на евангелската проповед. Те, така да се каже, сами станали мисионери и освен това чрез своите пожертвования за мисионерското дело допринасяли немалко за неговия успех.

При тази молитва погледът на апостола се насочва и към бъдещето. В него той предвижда по-нататъшното усъвършенстване на филипяните в избрания от тях висок подвиг. Увереността на апостола се основава на това, че Сам Бог ги е поставил на този път и поддържа у тях верността към Евангелието.

Но Бог несъмнено не оставя Своето дело незавършено: Той ще даде на филипяните сили да достигнат и да доживеят до Второто пришествие на Христос, до „деня на Иисус Христос“ (вж. 1 Кор. 1:8), в същото добро, и дори в още по-добро духовно състояние.

Тази увереност у апостола се подкрепя и от обстоятелството, че той не може да си представи филипяните („в сърцето си“) иначе освен като свои съучастници в „онази благодат“, която Бог му е дарувал. А тази „благодат“, или благодатен Божи дар, са неговите окови и явяването му пред римската власт като защитник на Евангелието. Думите „когато съм в окови, и когато защищавам и утвърждавам благовестието“ поясняват какво разбира апостолът под „благодат“.

„Бог ми е свидетел…“ Тези думи апостолът прибавя, за да покаже, че не е преувеличил, когато е казал, че носи всички филипяни в сърцето си.

„С любовта на Иисус Христос“, по-точно: „с вътрешната обич“ или буквално „с утробата“ на Христос (σπλάγχνα), с Когото апостолът пребъдва в тясно общение (срв. Гал. 2:20). Такава любов е силна, безкористна и неизменна и стига до готовност човек да положи живота си за своите приятели.

Благодарността тук, както и в другите послания, преминава в молитвено ходатайство за читателите. С най-голяма деликатност апостолът им посочва онова, което все още не им достига. Той желае любовта им да се умножава в по-голямо „познание“, или по-точно, в по-дълбоко осъзнаване (ἐπίγνωσις), и във „всяко чувство“, тоест в по-голяма нравствена проницателност и такт (αἴσθησις), за да не я насочват към недостойни хора и да не я превръщат в някаква безразлична снизходителност към всички без изключение.

“разбиране на всичко” (ἐν ἐπιγνώσει καὶ πάσῃ αἰσθήσει).

Под „чувство“ може да се разбира и духовната опитност, опитното запознаване с дадена реалност, подобно на онова, което придобиваме, когато вкусим плод, който ни се предлага. По външния му вид ние вече знаем какъв е плодът, но истинския му вкус узнаваме едва след като го опитаме.

Такава опитност стои по-високо от знанието, защото знанието се отнася повече до формата, вида и цвета на предметите, докато опитността ни дава познание за самата същност на нещото. Любовта, за която апостолът говори тук, трябва не само да бъде позната, но и преживяна.

И тъй като познанието може да бъде самостоятелно дело на човека, а опитността се дава от Бога, Бог ни дава да вкусим и Неговата любов, като ни я дарява, апостолът смята за необходимо да моли Бога не само да даде на филипяните познание за любовта, но още повече, опитно запознаване с нея. За последното най-вече е необходима молитвата към Бога.

Благодарение на тези свойства на любовта филипяните и на Христовия съд ще се явят чисти по сърце и непорочни, тоест с поведението си няма да дават повод за съблазън на никого (ἀπρόσκοποι).

Но крайната цел на християнското дело и на желанието на апостола е Божията слава. Ако Бог действително признае на Своя съд християните  за чисти, то в крайна сметка резултатът от това ще бъде прославянето на Самия Бог, Който е изпратил на хората Христос, дарил им сили да вършат дела на правдата.

В следващите стихове апостолът описва собственото си положение, за което филипяните несъмнено силно се тревожели. Павел ги успокоява, като им казва, че делото на Евангелието ни най-малко не е пострадало от това, че той е в тъмница.

На първо място, войниците, които пазели Павел, се убедили от разговорите си с него, че той е окован не заради политическо престъпление. Освен това римските християни, като виждали, че самият апостол не може да проповядва Евангелието, започнали сами да вършат това дело.

Наистина, някои от завистниците на апостола започнали да привличат новоповярвалите римляни на своя страна, но това не го безпокояло, защото при всички случаи Христовото име се възвестявало в Рим.

Що се отнася до по-нататъшната му съдба, тя не го плаши. Ако му се наложи да пострада за Христос, той се радва на това. Ако остане жив, и от това ще бъде доволен, защото ще може още да се потруди за полза на християните.

При това той уверено казва, че този път делото му ще завърши благополучно и че отново ще се види с филипяните.

Изглежда филипяните съобщили на апостола, че се тревожили дали затварянето му в тъмница няма да навреди на делото на проповедта и на самия него. В отговор апостолът казва, че, напротив, неговото затваряне само е допринесло за успеха на проповедта.

Първото, което той смята за необходимо да посочи, е промяната в отношението към него у хората, които непосредствено общували с него. Преди всичко „в преторията“, тоест сред преторианските войници. Разбираме израза τὸ πραιτώριον не като обозначение на мястото, където живеели преторианците, а като название на самия преториански отряд, които поред пазели затворника и които разбрали, че той е затворен като последовател на Христос. Освен това и „всички други“, които влизали във връзка с апостола, тоест различни длъжностни лица, също се убедили, че Павел съвсем не е политически или углавен престъпник.

Оковите на Павел, които свидетелствали за неговата дълбока увереност в истинността на Евангелието, подтикнали и някои други християни смело да се заемат с делото на проповедта.

Сред тези братя проповедници някои се заели с проповедта съвсем не с добри намерения и не от чисти подбуди. Имало хора, които завиждали на успехите на Павел като проповедник.

Сега, движени от дух на съперничество, от стремеж да се прославят и същевременно от желание да причинят огорчение на Павел, когото смятали за подобен на самите тях, те започнали да привличат ученици към себе си. Така те действали „нечисто“, не от истинска любов към делото на Евангелието.

Утеха за апостола били онези проповедници, които действали единствено от любов, както към самия апостол, така и към неговото дело изобщо, тоест към делото на спасението на езичниците.

Апостолът все пак се радва, че Евангелието се разпространява, защото и неговите врагове – врагове на Павел, а не на Христос, проповядвали истинското, Евангелие и Христовото име ставало все по-известно.

Тези думи на апостола са дали повод на някои съвременни богослови да твърдят, че личността на проповедника няма значение за успеха на неговата проповед. Дори той да не вярва в това, което казва, проповедта му все пак ще има успех, а колко повече, ако той е вярващ: понеже сам Бог чрез Светия Дух действа на слушателите. Ние не можем да се съгласим с такова тълкуване на този стих, защото спасението на човека не е механично. В такъв случай защо Христос би “избирал” апостолите, за да проповядват Неговото Евангелие, не би ли могъл да вземе които и да било.

Но апостолът е спокоен не само по отношение на Евангелието; засега той не се страхува и за собствената си участ. По-точно този стих трябва да се преведе така: „Защото зная, че това ще ми послужи за спасение“ (Иов 13:16) чрез вашата молитва и чрез помощта на Духа Иисус Христов. Очевидно апостолът говори за получено от него откровение („зная“) и за дълбоката увереност, която го изпълва, че ще бъде освободен.

Но благоприятният изход, който апостолът предвижда, съответства на неговата „увереност“, или по-точно на неговото „напрегнато очакване“ (ἀποκαραδοκία; срв. Рим. 8:19), и на надеждата му, че в нищо няма да бъде посрамен, а че „с пълно дръзновение“, по-точно „чрез всяка смела и открита изява“ (παρρησία; срв. Кол. 2:15), Сам Христос ще се възвеличи в тялото му.

С други думи, Бог открито ще възвеличи Христос, като използва за това тялото на апостола и го направи служение на Христовата слава – било чрез неговата смърт, било чрез чудесното и неочаквано запазване на живота му. Един от тези два изхода предстои на апостола, но във всеки случай той се надява, че този изход няма да бъде за него посрамване, а, напротив, прослава.

Апостолът каза, че дори смъртта за Христос отговаря на неговото вътрешно и искрено желание, на неговата „надежда“ (ἐλπίς μου; Фил. 1:20). Сега той пояснява тези думи. Той не се страхува от смъртта, защото чрез нея ще придобие новия, истински живот, живота с Христос, Който Сам е животът за апостола (срв. Гал. 2:20).

“живеенето ми в плът”. Ако остане жив, апостолът, разбира се, ще направи още много за разпространяването на християнството, това е „плодът на неговото дело“, и той не би се отказал да се потруди още.

За самия него обаче лично раздялата с този живот означава освобождение и пребиваване с Христос, макар че същевременно не може да забрави вярващите, които е нормално да копнеят апостолът да остане сред тях.

Апостолът изразява увереност, основана на несъмнено знание – „твърдо зная“, че този път смърт не го заплашва. Той ще остане жив и ще се види с читателите на посланието. Думата „ще пребъда“ (παραμένω) според тълкуванието на св. Йоан Златоуст има именно такъв смисъл.

Оставайки в общение с апостола, филипяните ще се усъвършенстват все повече във вярата и ще се радват на това – „за вашия напредък и радост във вярата“. Те ще имат основание да се хвалят преизобилно „чрез Иисус Христос“, или по-точно, в Иисус Христос (ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ).

С последните думи апостолът иска да покаже каква трябва да бъде похвалата на читателите. Това е истински християнска похвала, която няма нищо общо с човешкото самохвалство. Като добавя, че тази похвала трябва да се умножава чрез него, „чрез мене“, ἐν ἐμοί, апостолът поставя себе си в положението на оръдие, и то необходимо оръдие, посредством което тази похвала трябва да нараства.

Самият той и неговата съдба стават повод за похвала сред филипяните. „Ето какъв е нашият учител Павел!“, казват те, когато чуват какво се случва с апостола. Особено много ще се хвалят и ще тържествуват, когато Павел, освободен от затвора, отново се яви сред тях: „когато отново дойда при вас“.

Но посочените благоприятни плодове вярата на филипяните ще принесе само при условие че те, читателите, се държат достойно за своето християнско звание и единодушно се подвизават срещу враговете на Евангелието.

„Живейте“ (πολιτεύεσθε), тоест, живейте като граждани на новото царство, на новото Христово общество.

„Достойно за Христовото благовестие”. Тук Евангелието е представено като свод на новото законодателство, съдържащ определени закони и правила на живот.

„та дойда ли…“ Апостолът не се съмнява, че ще бъде освободен, но допуска, че след освобождаването му обстоятелствата могат да го задържат някъде и той да не успее да посети читателите.

„Стоите в един дух“ означава, че запазвате единството на своето вътрешно разположение. Тук „дух“ означава човешкия дух, тъй като по-нататък като паралел на него е употребена думата „душа“, μία ψυχή, предадена с думата „единодушно“.

„Като се подвизавате“ (συναθλοῦντες) тоест като се подвизавате заедно с мене. Глаголът ἀθλεῖν означава „да се трудиш, да се бориш“. Този общ подвиг е за вярата като религиозно начало, което се основава върху Евангелието.

„Противниците“, тоест противниците на християнската вяра, невярващите езичници и юдеи.

„Това“, тоест обстоятелството, че не се страхувате от своите противници.

Под „погибел“ и „спасение“ тук се разбират окончателната, вечната погибел и окончателното, вечното спасение (срв. 2 Сол. 1:5–10).

„И това е от Бога.“ Както страхът, който твърдостта на християните поражда у техните врагове, така и спасението на християните – всичко е от Бога. По-естествено е обаче това добавяне да се отнесе само към думите: „а за вас – за спасение“.

За да вдъхне на читателите още по-голямо мъжество, апостолът казва, че те трябва да смятат за особена Божия милост обстоятелството, че са призвани не само да пазят вярата в Христос, но и да страдат за Него.

Още повече трябва да ги насърчава съзнанието, че участват в един и същ общ подвиг със своя учител Павел. За неговите подвизи за вярата те вече знаят сами – „видяхте“, по-точно „знаете“ (εἴδετε), защото апостолът понесъл такъв подвиг още в техния град (Деян. 16:22). Освен това те чували за сегашните му страдания от християните, които идвали при тях от Рим.