Призовавайки читателите към запазване на духовното единство, апостол Павел изяснява основанията, върху които трябва да се основава това единение, и при това казва, че разнообразието от духовни дарования и служения, съществуващи в Църквата, ни най-малко не пречи на нейното единство, а дори, напротив, съдейства за постигането на общата за всички членове на Църквата цел – възможното съвършенство.

Апостолът, като “окованник за Господа” (вж. Еф. 3:1) моли (παρακαλῶ), с оглед на всичко казано за величието на християнството („и тъй“, οὖν) читателите да живеят така, както ги задължава тяхното високо звание, с което са били удостоени от Бога.

„С всяко смиреномъдрие.“ Този израз се отнася към глагола от 1-ви стих („постъпвате“) и обозначава същата добродетел, която в Нагорната проповед се нарича „нищета духовна“, т.е. истинско съзнание за собственото недостойнство и немощ. Именно това е липсвало на езичниците, които са се гордеели със своите лични достойнства.

„кротост“ по отношение на хората (срв. 1 Кор. 4:21). Тази добродетел, може да се каже, е естествено следствие от смиреномъдрието: онзи, който съзнава собствената си немощ, винаги ще бъде кротък към другите, дори когато те с постъпките си го предизвикват към гняв.

„великодушие“ (μακροθυμίας, букв. дълготърпение), продължително търпение на всичко неприятно, което ни причиняват нашите ближни.

„като се търпите…“ Дълготърпението трябва да бъде снизхождение, но не презрително отношение към хората като към нравствено неразвити същества, дори недостойни за вразумяване от наша страна, а снизхождане, основано на християнската любов.

„залягате да запазвате…“, тоест, стараете се, полагате усилия. Мирът постоянно се намира в опасност да бъде разрушен. Затова от членовете на Църквата се изисква особено старание за неговото запазване, за съблюдаване на духовното, или тясното вътрешно единение между вярващите. Впрочем в израза „единство на духа“ може да се види и указание, че единството на християните има своя източник в Светия Дух.

„чрез връзките на мира“, т.е. единението може да съществува само тогава, когато всички вярващи са съединени сякаш с някаква връзка (ἐν τῷ συνδέσμῳ). Тази връзка трябва да бъде мирът, мирното християнско настроение.

Към запазване на единството вярващите биват подтиквани от факта, че представляват „едно тяло и един дух“, т.е. едно тяло  Христово (срв. Еф. 1:23), и един Дух – Божий, Който оживотворява това тяло (срв. Еф. 2:18).

„Както сте и призвани…“ Това е още един нов мотив за запазване на единството: у всички вярващи има една и съща надежда за бъдещото блаженство.

„Един е Господ.“ Апостолът продължава да посочва все нови и нови основания за запазване на единството. Един Господ, т.е. Господ Иисус Христос е нашият общ Владика.

„една е вярата“, спасителна вяра като условие, което непременно се изисква от всеки, който желае да получи спасение (Рим. 1:16).

„едно е кръщението“, т.е. един е пътят към общение с Христа.

„Един Бог и Отец на всички“, т.е. всички християни са Божии творения и същевременно Божии чеда по осиновение в Христа.

„чрез всички“, т.е. чрез всички християни Бог проявява Своята сила: те служат като Негови оръдия.

Този стих представлява отговор на възражение, което апостолът предполага, че може да възникне у някои от читателите му.

„На единството на членовете на Църквата, биха могли да му кажат, пречи обстоятелството, че на един от членовете на Ефеската община, надарени с благодатни дарования, е дадено  по-висше, дарование, а на друг – по-низше. Къде тогава е единството?“

Според “мярката на Христовия дар“ означава, че Христос Сам разпределя даровете на благодатта, както е угодно на Неговата премъдрост. Един получава едно служение, друг друго; един по-висше, друг – по-скромно. Но всички дарования са дадени не за лична гордост, а за полза на цялото тяло Христово, Църквата.

Следователно различието на даровете не е пречка за единството, а средство чрез което всеки член служи на общото съзиждане на Църквата.

Апостолът тук дава отговор на възражението, поставено в 7-ми стих. Да, сякаш казва той, Христос раздава Своите благодатни дарования по Своя воля. Затова и в Пс. 67, който несъмнено се отнася не само до Давид, но и до Месията, е казано, че Месията, както предвижда пророкът, ще възлезе нависоко, т.е. ще стане по-висок от всички световни владетели, ще вземе в плен враждебните Нему сили, ще изтръгне от тях цялата плячка и ще раздаде велики дарове на хората, които намери достойни за тези дарове.

Но това възвисяване на Месията не може да стане без предшестващото го Негово самоунижение: Месията трябва най-напред да слезе на земята, в условията на обикновеното човешко съществуване, и Той именно така е постъпил. Слезлият на земята Христос, Синът Божи, е именно Този „възкачил се“, за Когото се говори в 67-ми псалом. И Месията е направил това, за да изпълни всичко със Своята сила и навсякъде да стане Глава и Владика (срв. Рим. 14:9.)

Трябва да се отбележи, че апостолът привежда мястото от Пс. 67 според текста на Седемдесетте, като тук, съобразно със своята цел, прави едно важно изменение: вместо израза „прие дарове“ той употребява израза „даде дарове“. Но апостолът е имал пълно право да направи такава промяна, защото еврейският глагол „лаках“, в гръцкия превод на Седемдесетте  ἔλαβες, собствено означава: “вземам, за да дам на други”, срв. Бит. 42:16; 15:9; Изх. 25:2. Апостолът е взел само последния момент от действието, означавано с този глагол, и е превел: „даде“ – ἔδωκεν.

„в най-долните места на земята.“ Някои древни и нови тълкуватели виждат тук указание не изобщо за земята, а за ада, където Христос е слязъл след смъртта Си. С това тълкуване може напълно да се съгласим, тъй като слизането в ада също е било от страна на Христа дело на самоунижение, както и Неговото слизане на земята.

Само че не може да се приеме, че тук се дава указание за победата, удържана от Христа в ада, и за извеждането от ада на хората, които с вяра са приели Христовата проповед: според контекста на речта тук не може да се види такава мисъл.

Тук апостолът подчертава, че Онзи, Който е слязъл, е същият Христос, Който се е възнесъл. Слизането означава Неговото самоунижение, идването Му на земята в човешка плът, а според някои тълкуватели и слизането Му в ада след смъртта. Възлизането пък означава Неговото прославяне и възнесение „по-горе от всички небеса“, т.е. над всички небесни сили и творения.

„за да изпълни всичко“, т.е. за да обхване цялото творение със Своята спасителна сила, власт и благодат. Христос, Който се е смирил до крайност, е и Този, Който е въздигнат над всичко и като Глава на Църквата раздава духовните дарове. Затова различните служения и дарования в Църквата имат своя източник не в човешка воля, а в прославения Христос.

И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители,

„И Той постави“. С тези думи, особено с добавката „и Той“, апостолът дава да се разбере, че Христос е имал пълно право да се разпорежда с раздаването на духовните дарове така, както Му е угодно. Той, Който най-напред е слязъл на земята, а след това се е възнесъл на небето, за да осъществи напълно делото на нашето изкупление, справедливо се явява като единствен разпоредител в Църквата, като поставя едни за „апостоли“, други за „пророци“ и т.н.

Апостолът тук изброява четири вида служения, основани върху особени дарования, получени от Христа:

„Апостоли“, очевидно първите дванадесет, към които бил причислен и ап. Павел; те съставили особен и неповторим чин в Църквата.

„Пророци“, т.е. вдъхновени проповедници, които имали особени откровения от Светия Дух за назидание на събиращите се на богослужение (1 Кор. 14:3).

„Евангелисти“, проповедници на Евангелието, които обхождали различни места.

„Пастири и учители“, тяхната дейност протичала на определено място и се състояла в ръководството на определен, ограничен кръг вярващи. Че тук се има предвид един клас църковни дейци, за това говори и фактът, че в гръцкия текст пред втората дума  „учители“ (διδασκάλους) няма определителен член, какъвто стои пред първата дума – „пастири“ (τοὺς ποιμένας).

„За усъвършенстване на светиите“, т.е. посочените служения Христос е установил в Църквата, за да могат „светиите“, т.е. християните, с тяхна помощ да достигат предначертаното за тях високо нравствено съвършенство.

„За делото на служението.“ Тази цел се постига чрез „делото на служението“, т.е. чрез дейността на изброените по-горе лица. Тази дейност се нарича „служение“ в противоположност на стремежите на някои да превърнат своята длъжност в нещо, което поробва волята на пасомите (срв. 1 Петр. 5:3).

„в съзиждане на Тялото Христово.“ Под „съзиждане на Тялото Христово“, т.е. на Църквата (вж. Еф. 2:22) трябва да се разбира не само външното нарастване на броя на вярващите в Църквата чрез обръщането към вярата в Христа на нови лица, но и нейното вътрешно укрепване.

Дейността на всички тези служители на Църквата и на техните приемници може да завърши само тогава, когато бъде достигната последната и най-висша цел на самото съществуване на Църквата, т.е. когато всички нейни членове ще имат вяра в Христа с еднаква яснота и чистота и когато, следователно, ще престанат всякакви спорове за вярата и у никого от членовете на Църквата няма да има никакви колебания относно най-същественото.

“Вяра” в Сина Божи имат всички християни, но “познанието” на Сина Божи далеч не е еднакво у всички (ср.Еф.1:17)

Това състояние апостолът определя като състояние на „мъж съвършен“, т.е. човек с напълно укрепнал възглед за живота, и още по-точно – като достигане до „мярката на пълната възраст Христова“, т.е. до такова състояние, в което християните ще се изпълнят с всички благодатни сили, изхождащи от Христа (срв. Еф. 3:19).

Тези стихове зависят от Еф. 4:11. Господ е установил в Църквата различни служения, за да не остават вярващите в състояние на младенци, които се увличат от различни примамки, и да не си позволяват да се поддават на всякакви нови лъжеучения. Те могат да изглеждат външно много прилични, но всъщност са гибелни по своята същност – „по човешко лукавство“.

По-точно това място трябва да се преведе така:

„За да не бъдем вече неопитни деца (νήπιοι), които лесно могат – подобно на лека лодчица – да бъдат отнесени от всеки неочакван порив на вятъра на учението, т.е. от неочаквано появили се нови учители на вярата; да не оставаме такива деца при онази игра на зарове (ἐν τῇ κυβείᾳ), която водят с цялата си хитрост (ἐν πανουργίᾳ) хората, влизащи в съприкосновение с християните, за да прелъстят неопитните чрез ловки размествания на думи и понятия (πρὸς τὴν μεθοδείαν) и да ги поставят на пътя на заблуждението (τῆς πλάνης).“

Апостолът е могъл да вижда как войниците, които го пазели, се упражнявали в игра на зарове, и затова у него се е оформил горепосоченият образ.

Вместо такова увлечение вярващите трябва да проявят твърдост в истината. Вместо „с истинска любов“ по-добре е да се чете, както е в славянския превод: „истинствуя, в любви“ (ἀληθεύοντες δὲ ἐν ἀγάπῃ), и след това, пребъдвайки в любовта, във всичко да възрастват в Христа, нашия Глава.

Но християните, като израстват във всичко в Христа и насочват всичко към Него, имат основание за своя растеж не в самите себе си, а в Него, в Христос; може да се каже, че те растат от Него.

Само с помощта и под въздействието на Христос е възможно хармоничното съединяване на различните дарования и служения, които съществуват в Църквата. Свързаното по този начин християнско общество расте в любов „за собственото си съзиждане“, т.е. за да достигне възможното съвършенство.

Апостолът убеждава читателите да водят нов живот, различен от предишния им. Сега те имат съвсем друг идеал, отколкото в езичеството, а именно Христос. Апостолът посочва и някои по-малки отклонения от християнската нравственост, които очевидно са имали място в Ефеската църква.

“по суетата на ума си”. Предишният живот, който ефесяните водели като езичници, бил твърде печален. Умът им бил обърнат към служение на суетата, на нищожното – с което апостолът намеква за нищожността на езическите божества (срв. Рим. 1:18 и сл.)

„Помрачени в разума“, т.е. у тях се е помрачил органът на нравственото съзнание (срв. 1 Петр. 1:13; Рим. 1:21–22) и те престанали ясно да виждат целта на живота.

„отстранени…“ (срв. Еф. 2:12).

„поради тяхното невежество“, т.е. причина за тяхното умствено помрачение било незнанието на Бога, за което обаче те сами били виновни (срв. Рим. 1:19).

„и ожесточението на сърцето им.“ Това ожесточение, или пълно притъпяване на нравственото чувство, е причина за техния отчужден от Бога начин на живот, за тяхното нравствено развращение.

„дошли до безчувствие…“ Изобразявайки по-конкретно това нравствено притъпяване, апостолът казва, че езичниците са изгубили способността да чувстват болка или скръб от позора, в който пребивават под действието на своите пороци, и затова са се предали на пълна разпуснатост. При това те не могат да възпрат себе си в своето падение и изпитват ненаситно желание да вършат безнравствени дела – „нечистота“.

„ненаситно“, по-точно: с владеещото ги користолюбие (ἐν πλεονεξίᾳ). За разкошен живот е необходимо постоянно да се увеличават паричните средства. И наистина, езичниците се стремели на всяка цена да увеличават своите парични средства, които след това отивали за различни прищевки.

С тези думи апостолът противопоставя живота на християните на предишния езически начин на живот, описан в Еф. 4:17–19. Езичниците живеят „по суетата на своя ум“, в помрачение, отчуждение от Бога и нравствено безчувствие. Християните обаче не са научени на такъв живот.

„Не така познахте Христа“ означава: не такъв Христос ви бе проповядван и не такъв живот произтича от вярата в Него. Да познае човек Христа не значи само да приеме учение за Него, а да усвои нов начин на живот, съобразен с Неговата истина, чистота и святост.

Следователно този стих служи като преход: след като е показал как живеят отчуждените от Бога езичници, апостолът напомня на ефесяните, че Христос изисква от тях напълно ново съществуване – отхвърляне на ветхия човек и обличане в новия.

„както истината е в Иисуса.“ Тези думи трябва да се поставят в началото на следващия стих, в който се разкрива съдържанието на тази „истина в Иисуса“. Затова те и следващите думи от 22-ри стих трябва да се предадат така: „тъй като истината, или истинското учение за живота, предложено от Иисус, се състои в това – да отхвърлите предишния начин на живот…“

“Щом наистина сте чули”. Този израз по-точно трябва да се преведе „ако сте чули“ (εἴγε αὐτὸν ἠκούσατε). А щом е така, казват някои тълкуватели, значи апостолът не пише това послание до ефесяните, за които не би могъл да говори с предположение и неуверен, че те знаят за смисъла на неговото призвание.

Но тук не става дума изобщо за призоваването на ап. Павел към служение сред езичниците, а за онова, което е съставлявало вътрешната, тайнствена страна на неговото призвание и, както е посочено в обяснението на Еф. 3:3, за особеното чудесно явяване нему на Самия Христос.

За това, т.е. за всички тези тайнствени подробности от призоваването на апостола, той е могъл да каже, че те може да са известни, а може и неизвестни на ефесяните. Сам той, очевидно, по време на пребиваването си в Ефес, е избягвал да говори толкова подробно за чудото на обръщането си, а ефесяните са могли да узнаят за тях от други проповедници.

„Ветхият човек“, т.е. техният предишен езически начин на живот, трябва да бъде оставен настрана като стара, износена дреха, която вече не подхожда на положението на човека, заел ново и много високо положение. Този “стар” човек още е жив, но постепенно тлее „в прелъстителни похоти“, т.е. сам се стреми към смърт, поддавайки се на похоти, които само създават видимост за щастие, а всъщност го отдалечават от него.

„Да се обновите с духа на своя ум.“ Своето обновление християнинът трябва да започне от онова, което съставлява, така да се каже, самата сърцевина на неговия вътрешен живот – „духа на ума“.

„Да се облечете в новия човек.“ Старата дреха е свалена и е нужна нова, напълно съответстваща на новото състояние на човека. Такава за новосъздадения човек е „праведността“ – по отношение на хората, и „светостта“ – по отношение на Бога.

„на истината.“ Това добавяне показва, че праведността и светостта на човека трябва да имат своя основа в абсолютната, евангелска истина. Истината осветява вярващия човек.

Разкривайки сега в какво се състои обновяването на вътрешното същество на човека в Църквата, апостолът се спира на някои езически пороци, които очевидно все още не били чужди на християните в Ефес.

Наставленията, които той дава на читателите, най-напред показват в какво се състои християнската праведност (Еф. 4:25–5:2), а след това изобразяват християнската святост (Еф. 5:3–21).

Преди всичко християните трябва да „отхвърлят лъжата“, тъй като те са членове на едно и също тяло Христово. А членовете на тялото чрез „лъжа“, т.е. чрез своите неправилни действия, вредят на здравето на цялото тяло и следователно, на самите себе си. Трябва да се отбележи, че езичниците твърде често си позволявали да лъжат в отношенията си един с друг. Апостолът не иска и при християните да е така.

Ако на езичниците е присъщо да не могат да се въздържат в гнева си, то християните, ако изпаднат в раздразнение, не бива да допускат то да прерасне в грях.

Епископ Теофан, разяснявайки този израз, дава за пример човек, който в раздразнението си бързо ходи из стаята. Ако този човек е християнин, той няма дотолкова да се забрави, че да остави на земята случайно съборена от него мебел или други вещи, а непременно ще ги вдигне.

„Слънце да ви не залязва…“ Не позволявайте на гнева да продължава повече от няколко часа; особено не лягайте да спите в гняв, защото през нощта можете още повече да се укрепите в раздразнението си против човека, който е възбудил вашия гняв – няма да има кой да ви разубеди в неоснователността на вашето раздразнение.

Между апостол Павел и апостол Яков сякаш има противоположност във възгледа относно допустимостта на гнева у християнина. Апостол Яков, изглежда, напълно и безусловно отхвърля гнева (Иак. 1:20), докато апостол Павел допуска гнева дотолкова, доколкото той не достига до грях.

Но всъщност такава противоположност не съществува. Когато апостол Иаков се изправя против гнева, той има предвид постоянната склонност на иудеите, към които принадлежали читателите на неговото послание, в стремежа си да докажат истината да стигат до най-нежелателни прояви на фанатизъм. Именно иудеите придавали решаващо значение на своите фанатични изстъпления, смятайки, че само такива изстъпления ще ги доведат до тържеството на божествената правда.

Междувременно апостол Павел има предвид общочовешкото свойство човек да се раздразва при всякакви препятствия, които се изпречват пред него в делото на осъществяване на неговите начинания. Към такова живо отношение на човека към всичко, което му се случва, Апостолът, разбира се, не е могъл да се отнесе отрицателно: човекът е живо и чувстващо същество, на което по природа е свойствено по определен начин да реагира на всичко, което му е неприятно.

И сам апостол Иаков без съмнение е допускал такъв гняв, както се вижда още от неговите изобличения, с които се обръща в посланието си към богатите (Иак. 5:1 и сл.; срв. Иак. 1:19: „бавен на гняв“ – само това).

И наистина, може ли да се предположи, че апостол Яков изобщо би бил против гневното, строго изобличение от страна на християнина в онези случаи, когато християнинът се сблъсква с нагло потъпкване на законите на правдата и истината? В такива случаи гневът е подобен на буря, която очиства въздуха от миазми и вредни бацили.

Само че е необходимо, разбира се, този гняв да преминава също така бързо, както бурята. Иначе, ако той дълго се задържи в душата на човека, ще доведе до лоши последици, „до грях“, както се изразява апостол Павел. Наистина, повечето престъпления са извършени именно защото хората не са успели навреме да се спрат в своя гняв.

В този стих се има предвид, според нас, не сатаната, а клеветника, защото гръцката дума διάβολος може да има и такова значение (както е в Лука 16:1). Човекът, който поддържа у себе си гняв срещу някого, ще повярва на всякакви клевети на зли хора срещу онези, на които се гневим.

Който е крал, да не краде вече, а по-добре е да се труди, като върши с ръцете си полезното, за да има що да отделя ономува, който се нуждае.

Онзи, който още не се е отказал напълно от навика да присвоява чужда собственост – порок, от който страдали мнозина езичници, трябва не само да престане да краде, но освен това с всички сили да се труди (κοπιάζω), като върши с ръцете си полезното и при това честното (τὸ ἀγαθόν), за да има възможност да помага на другите.

За тогавашните християни било твърде полезно да чуят това наставление, защото и сред тях невинаги (особено сред хората от низините, които съставлявали най-вече Църквата) уважението към чуждата собственост било твърдо укрепено (срв. 1 Петр. 4:15; 1 Кор. 6:10.

Апостолът най-вероятно има предвид тук робите, у които, както действително свидетелстват древните писатели, кражбата била станала навик. Че апостолът говори именно за роби, може да се заключи и от това, че той убеждава крадците не да върнат похитеното или разпиляното имущество, а изисква от тях усилен труд в полза на бедните членове на Църквата.

Очевидно е, че крадците не са имали собствено имущество, с което биха могли да възмездят причинената от тях вреда на другия, и че са могли да загладят простъпката си само със своите трудове – в онова време, което им е оставало свободно от служението им на господарите, например през нощта, която се давала на робите за отдих.

Оттук можем да направим и такова заключение: в ранната християнска Църква вноските за нуждите на бедните са идвали не само от заможни хора, но и от най-обикновените работници.

Гнилото внася развала и вреда там, където попадне; така и гнилата, или безнравствена дума, а още повече цяла реч, внася развращение в средата на християнската общност.

„За назидание във вярата“, според Тишендорф тук се чете: за съзиждане или за удовлетворяване на дадена потребност или нужда (πρὸς οἰκοδομὴν τῆς χρείας).

„Благодат“, т.е. и приятност, и духовно благословение, духовна полза.

Често не се въздържаме от лоши думи, защото, както е прието да се казва, лошата дума се изрича на вятъра. Но апостолът казва, че не може така лекомислено да се отнасяме към гнилите думи: чрез тях ние „оскърбяваме“, по-точно: огорчаваме (μὴ λυπεῖτε) Светия Дух Божи, Който тайнствено присъства във всички наши събрания. Ние сме храм на Светия Дух (1 Кор. 6:19).

А именно в този Дух и заедно с Него ние сме получили от Бога печата, с който трябва да застанем в деня на окончателното ни изкупление на последния съд (εἰς ἡμέραν ἀπολυτρώσεως, срв. Еф. 1:13). Получаването на този Дух се е извършило при приемането на тайнството миропомазване, което обикновено следвало след кръщението.

Апостолът изброява няколко отделни порока, от които християните трябва да се освобождават, и преди всичко посочва вътрешните душевни състояния: „огорчение“ против ближния, „ярост“ или вътрешно, бързопреходно настроение на гняв, и „гняв“ като по-продължително състояние. След това посочва външните прояви на тези чувства – „вик и хула“, или по-точно: ругателни думи.

„С всяка злоба“, т.е. на християнина не подобава да отглежда в сърцето си злоба към хората изобщо, дори ако тя не се изразява в определени външни прояви.

Напротив, християните трябва да бъдат един към друг „добри“, т.е. изобщо радушни; „състрадателни“ там, където се срещат с нещастни хора; и „прощавайки си един другиму“, помнейки, че и самите ние сме получили прошка от Бога чрез кръстните заслуги на Христа.