Дотук, в първа глава, апостолът говореше за величието на християнството изобщо, а сега по-конкретно говори за това, което християнството е направило за читателите на посланието. По-рано те са били духовно мъртви поради своите грехове, а сега в Христа са оживотворени от Бога и могат да живеят, като вършат добри дела.

Апостолът има предвид състоянието им като езичници, защото повечето ефески християни очевидно по-рано са били езичници. Тези езичници били „мъртви“ в нравствен смисъл. Макар много езически народи, и особено гърците, да се хвалели със своите културни постижения и да се гордеели, че живеят весело и щастливо, техният живот всъщност не бил истински живот – не такъв, който заслужава името „живот“ в дълбокия смисъл на думата. Всички те били грешници и вършели всякакви грехове. Думите „престъпление“ и „грях“ тук са синоними.

„според живота на този свят.“ (κατὰ τὸν αἰῶνα τοῦ κόσμου τούτου, букв. “според века на този свят”). „Този свят“ е несъвършеният, лукав свят (Гал. 1:4), който не живее според Христовите закони (Рим. 12:2).

„съгласно с княза на въздушната власт.“ Тук несъмнено се има предвид сатаната (срв. 1 Кор. 11:9–21; 2 Кор. 4:4). Той е наречен „княз на въздушната власт“, защото на неговата власт са подвластни различни паднали духове, които тук са назовани в събирателен смисъл „власт“, ἐξουσία, срв. Кол. 1:13.

Тези власти са наречени „въздушни“ (τοῦ ἀέρος) в смисъл, че са невидими, безтелесни. Все пак трябва да се каже, че апостолът, наричайки ги “въздушни”, очевидно дава да се разбере, че с тяхното влияние, като с вредоносен дъх, образно казано, е бил наситен целият въздух, който дишали езичниците. Следователно те дишали заразен въздух и с това се обяснява тяхното упорство в греховете.

„духа“ Вероятно тук единственото число е употребено вместо множествено: „духовете“. Дяволът по-точно се определя като княз на духовете, които и сега действат в упоритите хора, неподдаващи се на влиянието на евангелската проповед.

Изразът „синове на неверието“ (ἐν τοῖς υἱοῖς τῆς ἀπειθείας·, букв. “синове на непокорството”) е еврейски израз, който означава хора, които сякаш по самата си природа се противят на Бога. Срв. израза „син на погибелта“ във 2 Сол. 2:3.

„сред които“, т.е. в числото на тези синове на непокорството.

„бяхме и ние“, т.е. юдеите.

„според нашите плътски похоти.“ (ἐν ταῖς ἐπιθυμίαις τῆς σαρκὸς ἡμῶν, според желанията на плътта ни) Тук апостолът има предвид както телесните, така и душевните желания, които се противопоставят на по-висшите изисквания на духа (срв. Гал. 5:17). Оттук може да се заключи, че юдеите не са се намирали под действието на чужда, бесовска сила, както езичниците. Затова, може би, тяхната вина е по-голяма от вината на езичниците, които никак не са могли да се освободят от влиянието на тази чужда сила. Със собствените си желания юдеите все пак са могли да се борят.

„Изпълнявайки желанията на плътта и на помислите.“ Юдеите са допуснали техният разум – „помислите“, διάνοιαι, собствено: душевното настроение, и желанията на плътта, или по-просто казано самата плът, да сключат съюз помежду си, вместо да направят разума си оръдие за борба срещу влеченията на плътта. Вследствие на това плътта започнала с голяма дързост да предявява своите изисквания към човека.

„по естество бяхме чеда на гнева, както и другите“, т.е. оставахме, подобно на езичниците, под действието на Божия гняв, напълно заслужен от нас още поради самата наша природа, развратена от наследствения Адамов грях. Този израз посочва вътрешната основа на факта, означен в предходния израз: „изпълнявайки желанията на плътта и на помислите“.

„Божият гняв“, за който тук става дума, е ревността на святата Божия любов към хората срещу тяхното увличане по нечестието.

С пришествието на Христос за онези юдеи и езичници, които повярвали в Него, настъпило ново състояние. Вместо предишната мъртвост те започнали да живеят истински живот заедно с Христос.

Бог ни оживотвори заедно с Христос и направи това единствено по Своята любов, в основата на която стои милостта, тоест състраданието към всички страдащи.

“макар да бяхме”. дори нас, които бяхме напълно духовно мъртви.

„По благодат сте спасени“, тоест напълно без каквито и да било заслуги от ваша страна. Тази бележка е било особено полезно да чуят юдеите, които били свикнали да основават своето спасение върху собствените си добри дела.

„И възкреси…“ В Христа ние вече сме възкресени или въздигнати към нов живот (Рим. 6:4), макар телесното възкресение все още да е само предмет на нашата надежда. В същото време употребеното тук и в следващия израз – „постави на небесата“, в минало свършено време показва, че християните са непоколебимо уверени, че и тяхното възкресение, и тяхното прославяне непременно ще се извършат.

Всичко, което Бог е направил за нас досега, е направено, за да получим с времето „в бъдещите векове“, или иначе казано, в бъдещия живот, още повече: преизобилното богатство на Неговата благодат. Тази благодат има своята основа в това, че Бог е станал милостив към нас – „в благост“ – благодарение на великото дело на изкуплението, извършено от Христос.

Сегашните блага, от които се ползват християните, са само начатък на онова блаженство, на което те ще се наслаждават в бъдещия живот.

Тук апостолът иска да внуши на своите читатели от юдеите, че те нямат право да приписват на себе си каквато и да било заслуга в устройването на своето спасение. За всичко те са длъжни на Божията любов. От тяхна страна е можела да бъде принесена само вярата (срв. Рим. 3:22), макар че дори самата вяра в известен смисъл е Божи дар, тъй като Бог ни помага да я утвърдим в себе си.

„ние сме Негово творение“, т.е. ние сме пресъздадени от Него в Христа, станали сме нова твар (Гал. 6:15).

„Създадени в Христа Иисуса за добри дела…“ Бог, като ни възсъздава в Христа, с това самото ни е предназначил да водим добродетелен живот. Следователно този живот е безусловно необходим за християнина.

Впрочем изразът „да вършим“ показва, че и на нас ни предстои сами да извършим нещо в своето ново състояние; че не само Божията благодат ще ни води към по-висше прославяне, но и самите ние сме длъжни да се грижим за своето нравствено развитие.

За да даде на християните, обърнали се от езичеството, да осъзнаят колко велико е делото, извършено за тях от Бога (Еф. 2:10), апостолът им припомня, че преди приемането на християнството те са били в крайно бедствено състояние. Тяхното положение било несравнимо по-лошо от положението на юдеите. Но сега те са се помирили с Бога в Христа и заедно с обърналите се към Христа юдеи съставляват единната Христова църква. След това апостолът накратко описва характера на Църквата.

„Езичници по плът“, т.е. от гледната точка на юдеите, езичниците имали дори особен външен белег: те не били обрязвани.

„така наречените.“ С този израз апостолът не отрича значението на обрязването, което бил знак на завета с Бога. Той само иска да каже, че евреите не са имали основание прекомерно да се превъзнасят пред езичниците, защото самите те не били обрязани с истинското обрязване, в духа (Рим. 2:29).

„без Христа“, т.е. нямали предсказания за идването в света на Спасителя-Месия.

„отстранени от обществото Израилево“, т.е. не се ползвали от онези преимущества на теократичния живот, от които се ползвали евреите.

„заветите на обещанието.“ Бог неведнъж сключвал завети с патриарсите на израилския народ, като им давал различни обещания.

„лишени от надежда“, изобщо без надежда за по-добро бъдеще, и по-конкретно, без надежда за спасение от греховете.

„безбожници“. Езичниците, макар да имали много богове, не познавали истинния Бог и затова справедливо са наречени от апостола „безбожни“ (ἄθεοι), срв. Гал. 4:8.

„в света“, т.е. в своя греховен свят, който представлява пряка противоположност на благоустроеното общество Израилево.

Езичниците, които преди Христос били далеч от Бога, сега са станали близки до Него. Причината за тази промяна е великата жертва, принесена от Христос за всички хора „чрез Христовата кръв“, срв. Рим. 3:25.

Апостолът обяснява по какъв начин се е извършило примирението на езичниците с Бога. Христос е мирът на всички нас, християните, независимо дали по произход идваме от юдеите или от езичниците. Христос не просто външно ни е довел до мир, а Сам в Своята личност е мирът: благодарение на Него мирът веднага е възстановен (срв. Ис. 9:6; Мих. 5:5).

„Който направи от двата народа един.“ Според тълкуванието на св. Йоан Златоуст Бог не е присъединил езичниците към юдейството, за да ги примири. Напротив, сякаш имайки пред Себе Си две статуи, едната от сребро, другата от калай, Той разтопил и едната, и другата, и от тази смес образувал една нова статуя, но вече златна. Така юдеите и езичниците, обръщайки се към Христа, съставят една Църква.

„Преградата.“ Такава преграда между юдеите и езичниците бил Моисеевият закон. Юдеите го смятали за единствения път към спасението, с което езичниците никак не искали да се съгласят. Христос отменил Моисеевия закон с това, че Сам изпълнил всички негови задължения, които той налагал на хората.

„като унищожи враждата с плътта Си.“ Думата “унищожи” следва да се отнесе към следващия израз: „закона на заповедите“. А „враждата“ ще бъде приложение към предходния израз: „преградата“. Тази преграда апостолът по-точно определя като „вражда“, първо, като вражда между юдеи и езичници, а след това и като вражда на юдеите против Бога, защото законът всъщност пораждал само гняв у Бога по отношение на юдеите, които не изпълнявали този закон (Рим. 4:15).

„Закона на заповедите с учението.“ Тъй като Христос изпразни от съдържание закона не чрез евангелското учение, а чрез това, че принесъл Себе Си в жертва за хората, като приел върху Себе Си определеното за тях проклятие (Гал. 3:13), очевидно е, че руският превод тук не е правилен. Освен това гръцката дума δόγματα, преведена на руски с израза „учение“, всъщност никъде в Новия Завет не се употребява за обозначаване на учение или мнение

Затова смисълът на това място е: „като унищожи със Своята плът закона на заповедите, изразен във формата на точни и безспорни постановления“ (ἐν δόγμασιν). Именно Христос сложил край на Моисеевия закон (срв. Рим. 10:4), който се състоял от дребни предписания, „заповеди“, определящи с цялата строгост на предписания на висша държавна власт (срв. Лука 2:1) всяка стъпка на евреина (срв. Кол. 2:14).

„със Своята плът.“ Враждата между юдеи и езичници Христос унищожил с това, че предал на смърт Своята „плът“, тоест Своя плътски живот.

„за да създаде от двата…“ Тук е посочена целта на унищожаването на „преградата“. Христос в Самия Себе Си, като родоначалник на новото човечество, създал нов човек, като установил мирни отношения между юдеи и езичници, а също и мир между човека и Бога.

Христос не само създаде в Себе Си един нов човек, но и примири с Бога езичниците и юдеите, които съставиха този единен човек, в Своето тяло.

Тялото Христово тук е наречено „едно“, защото апостолът е искал да изрази мисълта, че юдеите и езичниците, преди разделени и враждуващи, са еднакво примирени чрез великата Голготска жертва.

„Чрез кръста“, тоест като възнесе Своето тяло на кръста (1 Петр. 2:24).

„Като уби враждата на него“, тоест на кръста. Според П. Евалд изразът „на него“ трябва да бъде заменен с „в Него“ (на гръцки: ἐν αὐτῷ, или „в Себе Си“). Христос, като принесе Себе Си в жертва на кръста, унищожи и враждата на хората с Бога.

Досега апостолът говореше за това, което Христос е направил за хората, а сега споменава за онова, на което Христос е учил хората още от самото начало на Своето обществено служение. Той започнал Своята проповед с благовестието за мира, предназначен както за далечните, така и за близките до Бога, тоест за езичниците и за юдеите. Впрочем апостолът първо споменава езичниците – „далечните“, защото те съставлявали основната част от Ефеската църква.

Тук апостолът потвърждава мисълта, че Христос е възвестил вестта за примирението на хората с Бога именно с това, че в настоящето това примирение вече е извършен факт. Един и същ Свети Дух привежда чрез Христос всички нас към Отца.

От това, че всички хора са примирени с Бога, следва, че и езичниците сега вече „не са чужди“, т.е. в Църквата не се явяват като някакви чужденци, и не са „пришълци“ (πάροικοι), т.е. не са лишени от права на гражданство.

Те са станали „съграждани на светиите“, т.е. на избрания юдейски народ, и „свои“, т.е. близки на Бога (οἰκεῖοι), „домашни“, както членовете на едно семейство са близки на бащата на това семейство.

Тук апостолът изобразява Църквата като строящ се дом, в който всички вярващи представляват камъни. Тези камъни се полагат върху основа, която представляват апостолите и пророците, очевидно новозаветните пророци, защото са поставени след апостолите. Впрочем самите апостоли и пророци, както и всички християни, се утвърждават върху крайъгълния камък – Христос, Който поддържа цялото здание на Църквата (срв. Мат. 21:42; 1 Петр. 2:7).

Благодарение на това, че Църквата има такава надеждна основа като крайъгълния камък, Христос, „цялото здание“  (πᾶσα οἰκοδομή), напредва напълно успешно: в Христос всичко се съединява хармонично и на всичко се отрежда подобаващото място.

В крайна сметка Църквата, като постоянно възраства, трябва да стане истински храм, който „в Господа“, т.е. в Христа, става „свят”, макар че в настоящето в Църквата все още има и грешници. Под възрастването на Църквата може да се разбира както увеличаването на броя на членовете ѝ, така и тяхното духовно усъвършенстване.

„Върху който“, т.е. върху крайъгълния камък.

„И вие се съзиждате“, по-точно: съграждате се заедно (συνοικοδομεῖσθε), т.е. заедно с многото други църкви ефеските християни стават Божие жилище благодарение на действието на Светия Дух в тях.