Поздравът, с който тук апостол Павел се обръща към читателите, прилича на онези поздрави, с които той се обръща към коринтяните в Първото и Второто послание. — „По Божия воля“ (вж. 1 Кор. 1:1).

„Апостол на Иисуса Христа“, вж. 1 Петр. 1:1.

„До светиите и верните в Христа Иисуса“. Християните са наречени „светии“ в този смисъл, че представляват общност, отделена от греховния свят. Те са „верни“ на Бога, тоест твърдо стоят във вярата. И едното, и другото те дължат на Христа Иисуса (вж. Рим. 1:1): благодарение на Него те са станали свети, а с помощта на Неговата благодат запазват верността си към Бога, Който ги е призовал.

„Благодат и мир“, вж. Рим. 1:1 и 1 Петр. 1:2.

„нашия Отец“, вж. Мат. 6:9.

Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който ни благослови в Христа с всяко духовно благословение от небесата,

„Благословен Бог и Отец…“, вж. 2 Кор. 1:3. Апостолът най-напред говори в Еф. 1:3–6 за това, което Бог е извършил за християните в доисторическо време, или, може да се каже, от вечност.

Той ни е „благословил“, тоест определил ни е в Христа – Който тук се мисли като съществуващ преди Своето въплъщение, от самата вечност – за „всяко“ благословение, тоест за благословения, които засягат всички страни на нашето същество.

„Духовно“ означава принадлежащо към висшата, божествена, духовна област на битието. В Новия Завет думата „духовен“ обикновено се употребява, за да означи висшия, божествен произход на дадено явление.

„от небесата“, самото действие на благословението се е извършило на небето; срв. ст. 4: „преди създание мира“.

“Като ни избра”. „Благословението“ не е първото дело, за което апостолът иска да благодари на Бога. В основата на това „благословение“ лежи „избирането“. Изразът „както“, на гръцки καθώς, собствено: „съгласно с това, както“ – тук, както може да се заключи от контекста, има значение на причинен съюз; срв. Рим. 1:28.

„чрез Него“, тоест чрез Христа. Христос, Синът Божий, още от вечност е бил избран от Бога за извършване на спасението на хората; и ние също, благодарение на това, още от вечност сме били предизбрани от Бога да съставим общността на вярващите.

„Свети и непорочни“, не в смисъл на нашето нравствено самоусъвършенстване, а, както се вижда от контекста, в по-общ смисъл: ние сме предназначени да съставим общество от Божии избраници, които се освещават чрез кръвта на Христа.

„пред Него“, тоест предназначени сме за служение на Бога.

„с любов“. Тъй като тук изобщо става дума за отношението на Бога към нас, по-добре е под това да се разбира не нашата любов, а Божията любов към хората. Мнозина древни и нови тълкуватели отнасят този израз към 5-и стих, което изглежда по-вероятно; иначе този израз би бил твърде отдалечен от глагола, към който единствено би могъл да се отнася – „избра“.

„както предопредели“. Едновременно с избирането се извършило и нашето предназначение за осиновяване от Бога в Христа. За „предопределението“ вж. Рим. 8:29. Тук апостолът добавя, че това предопределение се основава на Божията любов към нас.

„Да ни осинови“. Понятието „осиновяване“ било познато и в Стария Завет (Изх. 4:22; Втор. 14:1), но там това осиновяване било дял на народа като едно цяло, докато в Новия Завет то се дава на всеки вярващ поотделно (Гал. 4:7).

„по благоволение на Своята воля“. Според тълкуването на св. Йоан Златоуст, под „благоволение“ трябва да се разбира „силното желание за нашето спасение“. При това трябва да се каже, че това „желание“, или решение, е напълно свободно; срв. Лука 2:14. Божията любов е вътрешната основа на това „желание“.

От предвечното действие на Божията благодат апостолът преминава към описание на нейното действие в настоящето време.

В Христа („в Когото“ се отнася към израза в Еф. 1:5: „чрез Иисуса Христа“) „имаме изкупление“ – за значението на тази дума вж. Рим. 3:24. А плодът на това изкупление, извършено веднъж завинаги за всички хора, е „прощението на греховете“ на всеки от нас поотделно.

Това „прощение“ не трябва да се разбира само като юридически акт; в него трябва да се вижда действително отнемане на греха от нас, очистване от греха; срв. Мат. 26:28; Лука 1:77; Рим. 5:1. И едното, и другото съответства на богатата Божия благодат – „по богатството“ ѝ. Божията благодат е най-велика Божия сила, която ни подава множество духовни сили.

„тая благодат Той изобилно ни дарува“. Благодатта или, както се изразява апостол Петър, божествената сила (2 Петр. 1:3), ни е дарувана във вид на „всякаква премъдрост и разум“.

Под „премъдрост“ трябва да се разбира способността умът да прониква в самата същност и достойнство на нещата, а под „разум“ – способността правилно да се отнасяме към нещата, тоест известен нравствен такт.

Ново доказателство за Божията любов към хората. Бог ни е открил онова, което е съставлявало Негова собствена тайна – тайната на Неговата воля, тоест онова, което Той тайно е предопределил относно света. Той открил тази тайна по Своето благоволение към хората, което проявил към тях в Христа. От това можем да заключим, че сега Бог се отнася към нас като към Свои искрени приятели, защото тайни се споделят само между онези, които се намират в приятелски отношения помежду си.

“в нареждане изпълнението на времената” (εἰς οἰκονομίαν τοῦ πληρώματος τῶν καιρῶν, букв. за устройването, домостроителството на пълнотата на времената).

В какво се състояла тази тайна? Когато настъпил определеният от Бога срок, когато всички периоди, които трябвало да предшестват пришествието на Христа, били изминали – εἰς οἰκονομίαν, тоест по силата на това, че промислителното устроение, или домостроителството за спасението на хората, достигнало своя завършек, Бог решил да приведе отново всичко съществуващо в първоначалното нормално състояние, в което светът се намирал преди падението.

Изразът „да съедини под един глава – Христа“ предава гръцкото ἀνακεφαλαιοῦν, което собствено означава: да обедини, да приведе разпръснатите части към единство. Но тук, по отношение на делото на Христа, тази дума може да означава и да възстанови в първоначалното състояние.

Това привеждане в нормално състояние е следствие от изкуплението, извършено от Христа. То започва с основаването на Христовата Църква на земята и ще продължава през целия период на съществуването на човечеството на земята.

Без съмнение, това действие не се разпростира върху демоничните сили, които не са изкупени: те не са способни на възстановяване. Понятието за пълно „възстановяване“ изобщо е чуждо на Новия Завет.

Още една нова милост получихме от Бога в Христа: ние станахме “наследници“, тоест придобихме право да влезем в славното Божие царство и да притежаваме благата на това царство. За получаването на това високо право ние сме били предназначени от свободната и блага Божия воля.

“за да послужим…“ Това право на наследници е толкова велико, че ние трябва постоянно да прославяме Бога, Който ни го е дарувал.

„които опреди се надявахме на Христа“. Апостолът тук говори за всички християни изобщо и ги нарича „отпреди надяващи се“, или по-точно „предварително възложили надежда“, защото има предвид обстоятелството, че пълното изпълнение на християнските надежди ще последва едва в бъдеще, когато ще ни бъде дарено пълното наследство.

Причастието в минало време, което стои тук – προηλπικότας (от προελπίζω, надявам се предварително) – означава не отминал факт, а състояние, което продължава да съществува.

Тук апостолът вече се обръща към онези християни, които ще четат неговото послание.

„чрез Него“ (ἐν ᾧ, букв. в Когото), тоест в Христа, читателите на посланието са „запечатани с обещания Свети Дух“, след като са чули „словото на истината“, или „благата вест“ за своето спасение, и са повярвали в тази вест.

Изразът „като повярвахте в Него“, тоест в Христос, е неправилен превод, защото навсякъде във втората глава една мисъл се присъединява към предходната чрез местоимението ὅς, а тук стои ἐν ᾧ – „в Когото“.

Самото „запечатване“, както се вижда от контекста, е не само вътрешен акт, но и нещо, което може да бъде наблюдавано отвън от други хора; срв. 1 Кор. 9:2.

Тук апостолът несъмнено има предвид изпращането на благодатта на Светия Дух върху вярващите в деня на първата християнска Петдесетница (Деян. 2), както и последвалото изливане на духовните дарове върху онези, които влизали в Църквата. Чрез тези дарове Бог отличавал християните като свети и избрани хора.

„Който е залог на нашето наследство.“ Светият Дух, Когото получавали християните, бил още само свидетелство за това, че с времето те ще получат всички онези блага, които Христос им е обещал – „своето наследство“, тоест небесната слава.

„Залог“ (ἀρραβών) означава задатък, даден като гаранция, че впоследствие ще бъде изплатена цялата сума на дълга.

„да се изкупи достоянието Му“ Тук апостолът, както може да се заключи от контекста, има предвид бъдещото изкупление или освобождение на Божия дял, тоест на общността на вярващите. Защото докато ние, християните, живеем на земята, все още не принадлежим изцяло и изключително на Бога.

Но с времето, благодарение на даруваните ни сили на благодатта на Светия Дух, ние трябва да се освободим от властта на земните обстоятелства, и тогава Бог ще бъде напълно прославен.

Апостолът знае, че ефесяните имат вяра и любов. Сега той проси от Господа да им даде още по-дълбоко да вникнат във великото значение на християнската надежда. Нека с помощта на изпратените им от Бога премъдрост и разум те да разберат и самата същност на тази надежда, и нейното основание, и накрая, начина, по който тя се осъществява.

А за да бъде тази надежда у ефесяните по-твърда, апостолът посочва онова, което Бог вече е извършил с делото на Христос. Извършеното е толкова велико, че християните могат да бъдат уверени: Бог ще извърши и за тях онова сравнително малко нещо, което е предмет на тяхната надежда.

„Затова“, тоест предвид това, че на християните са дарувани многообразни благословения; вж. Еф. 1:3 и сл.

„И аз“ подобно на вас, тоест като вземам участие във вашата радост и благодарение за посочените по-горе благодеяния.

„като чух“, най-вероятно от християни, които идвали при него от Ефес.

„към всички светии“, към всички християни.

Апостолът постоянно благодари на Бога за това, че ефесяните са станали участници в божествените благословения. Той си спомня за тях и в молитвите си, тоест моли се за тях Бог да им даде Дух на премъдрост и откровение.

„Бог на Господа“, тоест Бог на Христос според Неговата човешка природа.

„Отец на славата“ – Онзи, на Когото принадлежи славата, или величието, както на никого другиго, и от Когото произлиза това величие; срв. 1 Кор. 2:8.

„дух на премъдрост и откровение“. Светият Дух вече принадлежи на християните (Еф. 1:13), и затова няма нужда да се моли за самото Му даряване. Поради това изразът „за да даде…“ има смисъла на: „за да направи Бог пребъдващия вече във вас Дух – Дух, Който произвежда във вас премъдрост и откровение“.

„премъдрост“, вж. Еф. 1:8.

„откровение“ – не откровение за нещо ново в религиозно отношение, а снемане на всички покривала от нас, които ни пречат ясно да разбираме величието на християнството; срв. 1 Кор. 2:10.

„за да Го познаете“, (ἐν ἐπιγνώσει αὐτοῦ). Тези думи е по-добре да се отнесат към следващия стих.

„И да просвети…“ В областта на знанието за Бога, „в познаването Му“ (Еф. 1:17), нека ефесяните имат „просветени очи на сърцето“, тоест нека със съвършено светли очи на душата познават Бога. „Сърцето“ тук е средоточие и централният орган на личния живот; срв. Рим. 10:10.

„та да познаете…“ Преди всичко това просвещаване на душевните очи в областта на богопознанието е нужно, за да познаят ефесяните „в какво се състои надеждата на Неговото призвание“, тоест какъв е предметът на християнската надежда, която се основава върху божественото призвание; срв. Рим. 8:24.

„и какво е богатството…“ Тук се определя в какво именно се състои предметът на християнската надежда: това е Божието „наследство“, извънредно величествено, от което се ползват и ще се ползват Божиите светии. Изразът „за светиите“ по-точно означава „сред светиите“.

„Светиите“ тук са в собствения смисъл на думата, а не изобщо всички християни.

Накрая, просветените очи на сърцето са нужни на християните, за да разберат колко велико е Божието могъщество, което още сега се проявява върху нас, вярващите.

„чрез действието на крепката Му сила“. Тези думи е по-естествено да се отнесат към 20-и стих. А тук стои следната мисъл: великото Божие могъщество се проявява във вярващите с онова действие на Божията крепка сила, с която Бог е действал по отношение на Христа.

Божията сила се проявила в това, че Бог възкресил Христос от мъртвите (вж. Рим. 8:11) и Го поставил – като прославен човек, защото по Своето Божество Господ Иисус Христос никога не е напускал Божествения престол, както казва Йоан Златоуст – на небесата, от дясната Си страна (вж. 1 Цар. 20:25; 3 Цар. 2:19; Пс. 109:1).

Несъмнено тук става дума не за земни власти, а за ангелски чинове: в предходния стих вече е казано, че Бог е поставил Христос на небесата. Разбира се, тук се имат предвид само светлите ангели, защото апостолът говори за възвишаването на Христа, а не за Неговата победа над силите на ада.

Някои тълкуватели смятат, че изброяването на ангелските чинове тук върви във възходящ ред.

„И от всяко име, с което се именуват не само в този век, но и в бъдещия.“ Апостолът иска да каже, че Христос е по-високо от всички ангелски чинове, за чието съществуване вече знаем, както и от всички други, за които ще узнаем едва в бъдещия живот (блаж. Теодорит).

„Този век“ означава времето до Второто пришествие на Христа, а „бъдещият век“ – бъдещия живот.

Вж. Пс. 8:5–7.

„И Го постави над всичко, глава на Църквата.“ По-правилно от гръцки би било да се преведе така: „и Него – Христа – даде на Църквата като Глава над всичко.“ (καὶ αὐτὸν ἔδωκεν κεφαλὴν ὑπὲρ πάντα τῇ ἐκκλησίᾳ). Само че в такъв случай трябва да се добави, че Христос е даден на Църквата не само като дар (Рим. 5:15), но и като Глава. Църквата особено се възвисява чрез това, че ѝ е дадена такава Глава, Която е Глава на всичко съществуващо.

За да покаже особената близост на Църквата до Христа, апостолът я нарича „Тяло Христово“. Христос е Глава, а Църквата – тяло. Както от главата излизат всички нерви, които управляват движенията на тялото, така и от Христа Църквата получава всички сили за своя живот.

„Пълнота на Този, Който изпълва всичко във всичко.“ Едни тълкуватели, като св. Йоан Златоуст, блаж. Теофилакт Български, разбират този израз като обозначение на значението на Църквата, като приемат „пълнота“ (πλήρωμα) в деятелен смисъл. Те казват, че Църквата допълва Христа, макар Сам Христос да изпълва всичко.

Други, например проф. Богдашевски, разбират този израз в страдателен смисъл: „пълнота“ означава онова, което се изпълва, или онова, което е изпълнено. Паралелни на израза πλήρωμα са думи като ἄγγελμα, κήρυγμα, които също имат страдателно значение. Последното мнение изглежда по-правилно, защото навсякъде в разглежданата глава става дума за това, което Църквата е получила, а не за това, което тя самата дава.

„Който изпълва всичко във всичко.“ Според по-разпространеното тълкуване апостолът казва тук, че Църквата е пълнота на Онзи, Който изпълва целия свят с всички предмети, намиращи се в света. Но с такова тълкуване е трудно да се съгласим, главно защото, ако го приемем, ще намалим значението на Църквата. Наистина, какво особено би имало в това, че Църквата се изпълва от Христа, както и целият свят?

Затова е по-добре изразът ἐν πᾶσιν — в руския превод: „во всем“, „във всичко“ — да се приеме в мъжки род и тук да се вижда указание към отделни лица, тоест към членовете на Църквата. А под израза „всичко“ (τὰ πάντα) трябва да се разбират всички страни на дейността на тези лица. Така целият израз може да се предаде по следния начин: „Който изпълва всички членове на Църквата във всички страни на техния вътрешен живот.“

А целият израз „пълнота на Този, Който изпълня…“ може да се обясни така: Църквата е съвършенство във всяко отношение. Такава е нейната идея; но осъществяването на тази идея се извършва постепенно в живота на вярващите чрез действието на Христос.

Христос чрез Своите благодатни сили изпълва всички вярващи. От пълнотата на Неговата Църква ние всички приемаме онова, което ни е нужно, за да достигнем „мярката на възрастта на Христовата пълнота“ (Еф. 4:13).