При връщането на съгрешилия човек към истинския път трябва да се действа с дух на кротост. Необходимо е също да се грижим за ближните си в техните нужди и слабости, като проявяваме снизхождение към недостатъците им и помним, че всеки от нас има свои немощи и грехове. Нравоучителната част (стихове 1 – 10) завършва с нов призив към вършене на добро.

„Ако и падне“, тоест ако бъде въвлечен в прегрешение неочаквано, непредвидено за самия него, поради увлечение или слабост. Гръцкото προληφθῇ по-точно означава „бъде застигнат“, „бъде хванат“.

„Духовните“, гр. οἱ πνευματικοί, т.е. онези християни, в които Светият Дух най-ясно е проявил Своята сила и е станал ръководно начало на живота им. При мнозинството християни, както и преди, влиянието на плътта все още оставало силно (срв. 1 Кор. 3:1–3). Това са хората, които апостолът нарича „съвършени“ (1 Кор. 2:6; Фил. 3:15) и „силни“ (Рим. 15:1).

„Да не би и ти да бъдеш изкушен“, тоест да не паднеш и ти в грях. Следователно простъпката на брата трябва да бъде предупреждение за „духовния“ човек: тя му напомня за собствената му слабост, а това напомняне го подтиква да се отнася по-меко и милостиво към съгрешилия.

Не само грехът на брата, но и всяка негова тежест – „теготите“, трябва да бъде усещана от нас като нещо, което тежи и върху самите нас. Затова сме длъжни да помагаме на ближния да носи своя товар. Под „теготи“ тук трябва да се разбира всичко, което обременява човека и с което той сам не може да се справи, както духовните, така и материалните му трудности.

Към такова по-дълбоко разбиране на думата „теготи“ насочва и краят на стиха: „и така изпълнете закона Христов“. Под „закона Христов“ се разбира Христовата заповед за любовта, в която всъщност се съдържа същината на Христовия закон (срв. Мат. 22:37 и сл.; Йоан 13:34).

Апостолът вижда, че галатяните вече започват да изпълняват този закон, но това изпълнение все още не е съвършено. То ще стане пълно едва с времето. Това се подсказва и от гръцкия глагол ἀναπληρώσετε – от ἀναπληροῦν, „изпълнявам напълно“, „довеждам до пълнота“, за разлика от πληροῦν, което означава просто „изпълнявам“. Следователно при галатяните още не може да се говори за пълно изпълнение на Христовия закон, а само за негово начало.

Това пълно изпълнение ще бъде възможно тогава, когато галатяните винаги помагат на братята си да носят своите теготи.

Апостолът вече е призовал християните да носят теготите един на друг. С тези думи той показва, че всеки човек има свои тежести: съзнание за собствените си недостатъци, както и самите тези недостатъци.

Но има хора, които мислят твърде високо за себе си. Именно това означава изразът „който мисли себе си за нещо“ (срв. 1 Кор. 3:18; 10:12; 14:37; особено 1 Кор. 8:2). Такъв човек, понеже сам по себе си в действителност е нищо, само се самозалъгва. Гръцкият глагол φρεναπατᾷ означава именно „мами ума си“, „заблуждава самия себе си“.

Такъв човек вече не е способен да се отнесе правилно към брата, който носи тежест, нито да му послужи. Самодоволството го затваря в собствените му мисли и му пречи да види нуждата на другия.

Вместо да се наслаждава на своите мними достойнства, християнинът трябва по-скоро внимателно да изпитва собственото си поведение – „делото си“.

Изразът „тогава ще има похвала…“ в превода не е съвсем точен. По-точно би било: Тогава ще има повод за похвала само по отношение на самия себе си, а не по отношение на другия.

Мисълта на апостола е следната: ние често хвалим себе си само защото виждаме недостойните постъпки на другите. Но да оценяваме себе си по такъв начин е неправилно. Необходимо е човек да изпита самия себе си, да познае своите сили и способности и да се запита дали се е възползвал от тях както трябва.

Тогава ще се окаже, че всъщност няма с какво да се хвали. Напротив, по-скоро трябва да проси от Бога прошка за това, че е пренебрегнал Неговите дарове.

Тук е посочена основата, или подбудата, за самоизпитване. Човек трябва сериозно да внимава в поведението си, защото плодовете на своя земен живот всеки ще отнесе в бъдещия живот – пред престола на Вечния Съдия (срв. Откр. 14:13; 2 Кор. 5:10; Мат. 5:25 и сл.).

Важно е, че за понятието „теготи“ апостолът тук употребява друга дума от тази в Гал. 6:2. Там стои τὰ βάρη – „тежестите“, което означава всяка тегота, независимо откъде произлиза тя и колко дълго трябва да бъде носена. Тук обаче е употребена думата φορτίον – „товар“, „бреме“, т.е. тежест, която човек сам поема върху себе си или допуска да бъде възложена върху него, за да я носи към определена цел.

Такъв товар са делата, които човек сам е извършил през земния си живот. Тях той сам, а не другите, трябва да носи – и в този живот, и отвъд неговите предели. Например за развратен живот човек често заплаща с болест или с последици, които никой друг не може да понесе вместо него.

По това време сред християните вече имало особени учители на вярата, които наставлявали по-слабо осведомените в нея вярващи (срв. Деян. 13:1; 1 Кор. 12:28; Еф. 4:11). Онзи, който получава наставление в словото, е длъжен да споделя с наставника си „всяко благо“, т.е. земни дарове и материални средства за неговата издръжка (срв. 1 Кор. 9:11; Рим. 15:27; Учение на дванадесетте апостоли XIII, 2; XV и сл.).

Срещу това наставление на апостола юдействащите проповедници, изглежда, силно възразявали и настройвали галатяните против него. Те дори си позволявали да се подиграват. Гръцкият глагол μυκτηρίζεσθαι, предаден на руски като „поругава“, по-точно означава „подигравам се“, „присмивам се“, „отнасям се презрително“.

Вместо да говори за себе си, апостолът казва, че на Бога не може да се подиграват. Така той показва, че подигравката срещу него и срещу установения в Църквата ред всъщност е подигравка срещу Божията воля. Редът, който съществува в Църквата, не е човешко произволно разпореждане, а израз на волята на Самия Бог.

Бог се грижи и за това човек винаги да пожъне онова, което е посял. Както в земния живот от определено семе израства същият плод, така и в духовния живот делата на човека неизбежно дават съответните си последици.

Тук апостолът говори вече не за самото семе, а за почвата, в която то се хвърля. От различието на почвата зависи и различието на жетвата.

Който сее „в плътта“, т.е. насочва грижите си към плътта и към собственото си земно благополучие, той от тази почва ще пожъне тление. Обратно, който сее „в духа“, т.е. върху почвата на духовния живот, той от Духа ще пожъне вечен живот. Така общото правило, изказано в края на Гал. 6:7 – „каквото посее човек, това и ще пожъне“, намира тук своето конкретно приложение.

Апостолът иска да каже следното: който употребява имуществото си само за собственото си благосъстояние (срв. Рим. 13:14) и равнодушно отминава нуждаещите се братя, няма да получи нищо повече от онова, което може да даде тази „почва“, тоест тление (срв. Кол. 2:22; 2 Петр. 1:4; 2:12, 19).

А онзи, който, напротив, употребява своите средства за общото благо, и особено за духовното благо на другите, ще получи вечен живот – не от самите пари, разбира се, а от Духа, на Чието служение е посветил себе си (срв. Мат. 6:19–24; 19:21).

Изразът „да не се обезсърчаваме“ може да се предаде и по-точно като: „да не започваме да изоставяме доброто“ или „да не отслабваме в правенето на добро“.

Човек понякога се уморява под тежестта на приетия дълг да върши добро на ближните. Но той трябва да преодолява това чувство на умора и да не се отказва. Апостолът го насърчава с обещанието, че трудът му няма да остане без плод: „в свое време ще пожънем“, ако не отпаднем и не се откажем от доброто.

Християнинът трябва да прави добро на всички, но най-напред на онези, с които е свързан чрез общата вяра.

В заключението на посланието апостол Павел още веднъж отправя тежко обвинение срещу своите противници – юдействащите християни. След това заявява, че за него лично Христовият кръст е единствената истинска гордост в живота му.

Апостолът искал галатяните колкото може по-силно да почувстват личното му присъствие в това послание (срв. Гал. 4:20; 5:2). Затова, за разлика от обичайния си начин на писане – да диктува посланията си на писари, този път сам взел перото и написал със собствената си ръка доста голям текст, при това с едри букви. Изразът „колко много“ по-точно означава: „с колко големи букви“ – πηλίκοις γράμμασιν.

Не е известно защо е писал с толкова едри букви. Възможно е да е виждал зле и да е страдал от болки в очите, поради което не е можел да пише дребно. Възможно е също така да е направил това, за да придаде особена тежест и значение на написаното.

Павел не може да забрави, че докато е бил далеч от галатяните, юдействащите проповедници са ги съблазнявали и отклонявали от истината. Затова, за да предпази читателите си от тях, той казва, че тези лъжеучители основават цялото си достойнство върху плътските си юдейски предимства (срв. Рим. 2:28; Еф. 2:11; Фил. 3:3 и сл.). Но тези предимства нямат значение за нравствения и религиозния живот, чиято истинска област е духът.

Те принуждават галатяните да се обрязват, защото искат да избегнат преследванията от страна на неповярвалите юдеи, за които Христовият кръст е съблазън (срв. Гал. 5:11; 1 Кор. 1:23).

Самият закон, неговото вътрешно съдържание, няма истинско значение за такива хора. Те самите не спазват многобройните му предписания.

Изразът „които се обрязват“ заслужава внимание. Защо апостолът употребява сегашно време за юдействащите? Нали те вече отдавна са били обрязани (срв. Гал. 5:12)? С това той иска да покаже, че обрязването за тях е било нещо като постоянен догмат, който непрекъснато проповядвали. Те били хора на обрязването (срв. Гал. 2:12).

„За да се похвалят с вашата плът“ означава: като ви обрежат, те ще посочват това като доказателство за своята преданост към Моисеевия закон. Това можело да им послужи като защита, ако невярващите юдеи започнели да ги упрекват, че вярват в Христос. Така тези хора, образно казано, искали да се застраховат срещу преследвания заради вярата си в Христос, като си осигурят своеобразно удостоверение за „благонадеждност“.

Апостолът не принадлежи към онези хора, които търсят благоволението на света. Изразът „а мене да ми не дава Господ“ по-точно означава: „да не бъде с мене това“ или „да не ми се случи това“.

Докато неговите противници търсят слава за себе си, като се стремят да наложат печата на иудейството върху възможно най-голям брой езичници, апостолът смята за своя единствена гордост Христовия кръст. За него този кръст е и негов собствен кръст: той сам е преживял и почувствал онова, което Христос е преживял и изстрадал на кръста (срв. Гал. 2:19).

Както чрез смъртта на кръста за Христос се прекратява всяко ограничаване в тесните рамки на юдейската народност, така и за Павел, който участва в тази смърт, светът вече е изгубил властта си. Чрез разпнатия Иисус светът е умрял за Павел, а Павел – за света.

Че апостолът наистина е умрял за света, се вижда от това, че за него вече нямат решаващо значение нито обрязването, нито необрязването. Има значение само новата твар – новото творение, създадено в Христа за нов, вечен живот (срв. 2 Кор. 5:17).

На онези, които се придържат към същия начин на мислене като апостола, той изпраща своето благословение.

Изразът „и на Израиля Божий“ означава: на истинския Израил, който с право може да бъде наречен Божи народ. Под този „Израил“ най-естествено е да се разбират християните от юдейски произход, в които Израил продължава своя живот като Божи народ (срв. Рим. 11:1–8; 9:27–29; Фил. 3:3). Така разбират този израз и тълкуватели като св. Ефрем Сирин и Амвросиаст.

Думата „прочее“ тук по-точно може да се разбере в смисъл: „отсега нататък“ или „занапред“. Апостолът не желае повече никой да му създава трудности и да го обременява. Той не иска онези израилтяни, които са се отвърнали от Бога, да се намесват в делото му и да поставят прегради по пътя му.

Изразът „раните на Господа Иисуса“ в някои нови издания, следвайки Тишендорф, се предава като „раните на Иисуса“. Под „рани“ – τὰ στίγματα – трябва да се разбират белези по тялото, направени с режещ инструмент или с нагорещено желязо. Според древното и общоприето тълкуване апостолът нарича така белезите, останали по тялото му от раните, които е получил по време на гоненията срещу него от страна на юдеите (срв. 2 Кор. 11:24–25).

Той ги нарича „рани на Иисуса“, защото вижда Христос като Богочовека Иисус, Който Сам е бил подложен на бичуване и удари от войниците при съда на Пилат (срв. Мат. 27:26, 30; Йоан 19:1, 3). Освен това Павел възприема собствените си страдания като участие в страданията на Иисус (срв. Фил. 3:10; Кол. 1:24).

Св. Йоан Златоуст обяснява това така: ако някой види войник, излязъл от боя окървавен и покрит с безброй рани, би ли го обвинил в страхливост и предателство, когато самото му тяло носи доказателство за неговото мъжество? Така, казва той, трябва да се съди и за мене. Моите рани са доказателство, по-силно от думите, и говорят повече от самото послание.

В посланието си апостолът е казал много тежки и неприятни неща на своите читатели. Но сякаш покривайки с любов всички техни простъпки и желаейки да покаже, че не им се гневи, той завършва с обичайното си благопожелание. Нарича ги „братя“ и им изпраща благословение: благодатта на Господа Иисуса Христа да бъде с техния дух.