Апостолът показва в предишната глава, че Израил е бил държан под стражата на закона, защото поради своето духовно непълнолетие се е нуждаел от такава охрана. Сега (стихове 1 – 11) апостолът обяснява това положение по-пълно и по-ясно, като сравнява подзаконния Израил с непълнолетен наследник, който няма право самостоятелно да се разпорежда с оставеното му от бащата имущество. Но когато настъпи срокът, определен от бащата, наследникът влиза в действително владение на имота си. Така и Бог е подчинил Израил до време на „стихиите на света“, а после, когато Израил е узрял за приемането на Месията и за получаването на Авраамовите обещания, Бог е изпратил Месията, Своя Син, за да изкупи подзаконните от клетвата, и стихиите са изгубили своето значение. При това апостолът се позовава и на собствения опит на галатяните, които чувстват, че вече са станали в истинския смисъл синове Божии и притежатели на благата на месианското царство. Затова те не трябва отново да се обръщат към стихиите на света, които вече са изгубили значението си за човечеството.

Апостол Павел казва в Гал. 3:29, че християните от езичниците са станали наследници на обещанието, дадено на Авраам. Сега той иска да разясни в какъв смисъл и евреите са се наричали и са били наследници на Авраам. Защото те наистина още преди Христа са се наричали и са били синове Божии (Втор. 32:19) и като такива вече са притежавали твърде значителни блага, които липсвали на езичниците (Рим. 9:4; Еф. 2:12). Читателите са могли да попитат: не са ли получили вече евреите онези блага, които са обещани на Авраам и които според апостола са били предназначени за вярващите езичници? Юдействащите християни, разбира се, отговаряли на галатяните утвърдително на този въпрос. Те казвали, че по този начин богосиновството и притежаването на Авраамовото наследство съвсем удобно се съчетават с Моисеевия закон и дори са неотделими от него.

Затова апостолът говори за характера на еврейското наследяване. Той ни представя син, останал сирак след смъртта на баща си. Че счита момчето за сирак, ясно показва изразът: „макар и да е господар на всичко“. Така не би могло да се говори за момче, докато баща му е жив, защото по закон и на практика именно бащата единствен е бил господар на „целия“ дом.

„Докле е невръстен“, νήπιος, собствено: „неговорещ“, а в по-широк смисъл: „непълнолетен“. Такъв син по права с нищо не се отличава от обикновен роб.

Той не може сам свободно да се разпорежда със своята личност и имущество, например да го продава, а е подчинен,  по закон или по обичай, на попечители. Апостолът едва ли има тук предвид постановленията на римското право. Попечители  (ἐπίτροποι) у гърците, а у римляните tutores и curatores – изобщо следели за поведението на поставения под тяхна опека до достигането му на полова зрелост. Той бил подчинен и на домоуправители – οἰκονόμοι, икономи, на латински actores, agentes, които собствено се грижели за имуществото на поставения под опека.

Това продължавало до срока, който бащата бил посочил в завещанието. Обичайният законен срок у римляните за това било навършването на 25-годишна възраст, но понякога жителите на провинциите правели и отклонения от това правило.

Тук се дава разяснение на притчата за наследника-сирак. Но кого има предвид апостолът тук? Кои са тези „ние“? На хода на мисълта и особено на смисъла на 5-и стих най-много съответства тълкуването, което вижда тук указание за юдеите.

Те действително, срв. Гал. 3:23–25, до идването на Христос са приличали на малолетни синове или незрели деца и като такива са били смятани за роби, Рим. 8:15, и не са се ползвали от правата си на богосиновство.

„Бяхме поробени под стихиите на света.“ Какво означава изразът τὰ στοιχεῖα τοῦ κόσμου? Още от връзката на израза τὰ στοιχεῖα с думите τοῦ κόσμου може с увереност да се заключи, че са неправилни тълкуванията, които разбират под „стихии“ или буквите на азбуката, или елементите и първоначалата на религията и религиозното познание, или т.нар. небесни тела, звездите, или ангелите като духове, които управляват светилата.

Най-естествено е в тези стихии да се виждат материята и отделните материални неща, от които се състои светът, както и самият свят, доколкото той се състои от такива неща.

Едва след апостолските времена „стихии“ започват да означават звезди, особено планети, например у Юстин, Диалог, XXIII. У апостол Павел обаче в Посланието до колосяните (Кол. 2:20) този израз се употребява като синоним на κόσμος – „свят“, и освобождаването от „стихиите“ се разбира като освобождаване от самия свят, срв. Гал. 6:14.

Освен това описанието на юдейския и езическия външен обреден живот, което апостолът прави в 3-и и 9-и стих, никак не подхожда на онова тясно определение на „стихиите“ като звезди, което някои откриват тук.

Апостолът очевидно иска да каже, че Моисеевият закон привързва религията, или поне всички нейни проявления в живота, към материята и към материалните неща, от които е съставен светът.

Не само редът на празниците е обусловен от движението на луната, не само празнуването на съботата от вечер до вечер зависи от положението на слънцето; всички заповеди за храната и чистотата, жертвените закони и другите предписания за богослужението се отнасят до материални предмети, до определени места, времена, телесни състояния и т.н. Всичко това са били „постановления относно плътта“ (Евр. 9:10). Оттук религиозният живот получавал характер на обвързаност, която се усещала толкова по-силно, колкото повече юдеите отдавали значение на закона и колкото повече искали да укрепят специфичния характер на теократичната община и религия чрез точно и пунктуално изпълнение на буквата на закона.

В крайна сметка благочестивите хора се чувствали крайно обременени, потиснати – разбира се, ако в душата им е живеело чувство за истинска духовна свобода.
Апостолът обаче казва това не за закона сам по себе си, който той, като богооткровен, поставя на подобаващата му висота, (вж. Рим. 7:12), а за характера, който този закон е получил в живота на юдеите. Същевременно той не обвинява и самите юдеи, че не са се издигнали до разбиране на идеята на закона: според неговата представа всичко е било така, както е трябвало да се извърши.

Бог, като отец на народа, го е подчинил за времето на неговата незрялост на ръководството на попечители – незрелостта на народа е единствената причина за това негово положение, което не е съответствало на идеалното му достойнство на Божи син.

„Но когато се изпълни времето“, т.е. когато настъпи пълната мяра (πλήρωμα) на времето, необходимо момчето да порасне и да стане зрял човек. Бог е предопределил за това определена продължителност, за да може, след изтичането на назначения от Него срок, Неговият син да се освободи от подчинението на управлявалите го по-рано попечители.

„Бог изпрати“. Гръцката дума ἐξαπέστειλεν означава изпращане на някого от мястото, където пребивава изпращащият, срв. Лука 20:10 и сл.; Лука 24:49. Оттук трябва да се направи изводът, че изпратеният преди своето изпращане се е намирал при онзи, който го изпраща. Ясно е, че апостолът иска с това да обозначи истинското богосиновство на Христос, което съществено се отличава от онова богосиновство, което са имали юдеите и което сега имат християните. С други думи, тук се дава понятие за вечното съществуване на Христос като Син Божи.

„Който се роди от жена“, по-точно: е произлязъл (γενόμενον, а не γεννώμενον) от (ἐκ) „жена“. Този израз представлява определение на другата природа на Христос – човешката. Като споменава само майката на Христос, апостолът, очевидно, както и всички евангелисти, иска с това да каже за безмъжното Му зачатие.

„Подчини се на закона“, по-точно: бил под закона (γενόμενον ὑπὸ νόμον). Като Син на жена от еврейски род, Христос естествено е застанал под игото на Моисеевия закон. Забележително е, че у апостола Христос е наречен Син Божи и в състоянието на Своето въплъщение, и в състоянието на подчинение на закона. Аористът γενόμενος обозначава състояние, съвпадащо с онова, което е обозначено с глагола ἐξαπέστειλεν: именно Синът Божи е Този, Който се е родил от жена; именно Синът Божи е Този, Който се е подчинил на закона.

„За да изкупи ония, които бяха под закона“, т.е. юдеите (срв. Гал. 3:13; Гал. 4:3).

„За да получим осиновението“, това е пояснение към предходния израз. Под „осиновение“ апостолът разбира не юридически акт, не само изявяване на Божествената воля, както обикновено става осиновяването – adoptio – при хората, а действително въздействие върху живота на човека, именно определен физически процес на възраждане. Срв. Гал. 4:6 и Рим. 8:14 и сл., където вселяването на Христовия Дух в сърцата на вярващите се представя като несъмнен признак на богоосиновяването на вярващите.

Това, че юдеите отчасти вече са имали това богосиновство, не пречи на Павел да нарича новото им положение в Христос богоосиновяване, защото всъщност старозаветното богосиновство е било повече номинално и идеално, отколкото действително.

Апостолът употребява тук израза „ние“, а не „вие“, както по-горе, защото иска да премине към изобразяване на състоянието на галатяните, които в мнозинството си произхождали от езически родове.

Апостолът посочва собствения опит на галатяните, който им говори, че и те са встъпили в синовни отношения с Бога.

„А понеже сте синове“, по-точно: „а че сте синове“ (ὅτι δέ ἐστε υἱοί). Апостолът иска да каже, че главното е именно синовството спрямо Бога. Че галатяните вече имат такова синовство, се вижда от това, че Бог е изпратил в сърцата им „Духа на Своя Син“, т.е. Светия Дух, Когото Господ Иисус Христос е обещал да изпрати на Своите апостоли (Йоан 14:16) и Който затова се мисли като принадлежащ Нему.

Тук апостолът има предвид както слизането на Светия Дух в деня на първата християнска Петдесетница (Деян. 2), така и последващото даряване на Духа на всеки вярващ поотделно (1 Кор. 2:12; Деян. 10:47).

„Който вика“, Светият Дух вика към Бога чрез човека, но самото настроение, в което човек се обръща към Бога, е създадено от Светия Дух; затова, според апостола, вика Самият Дух.

Авва е арамейска дума, означаваща „отец“, произлязла от еврейското ав. Апостолът я употребява като дума, използвана в молитвите на християните от юдеите и сирийците.

„Отче“, ὁ πατήρ, гръцкото обозначение за баща. Така се обръщали към Бога християните от езичниците – гърци или елинизирани, каквито в мнозинството си били и галатяните.

„Затова ти…“ Апостолът се обръща към християните от езичниците, които юдействуващите дотогава все още смятали за неправомерно присвоили си званието синове Божии. Според апостол Павел те са станали такива по волята на Самия Бог, а не са си присвоили това звание узурпаторски.

Но можели ли са те в предишното си, дохристиянско състояние, да бъдат наричани роби? Щом не са били „синове“, което е несъмнено, очевидно са били „роби“: у апостола има само една дилема: или роб, или син.

Апостолът иска да разясни на галатяните, че преди обръщането си към християнството те са били също такива роби на своите богове, каквито са били евреите – роби на своя закон.

„Вие“, казва апостолът, „служихте“, или по-точно: бяхте роби (ἐδουλεύσατε), „на своите богове, които по природа изобщо не са богове“. Те са вършели онова, което никога не е трябвало да вършат, срв. Рим. 1:18 и сл.

Положението им при това е било много по-лошо от положението на юдеите, защото юдеите все пак, макар и робски, са служили на истинския Бог, а галатяните робски са служили на богове, които по природа не са богове, а, би могло да се допълни, нечисти демонски сили, както апостолът казва на други места, срв. 1 Кор. 8:5; 1 Кор. 10:19–22.

Но все пак още в онези далечни времена тяхното служение на онова, което по същество не е бог, отчасти се извинявало с това, че те не са познавали истинския Бог. Сега обаче, когато са познали истинския Бог – или по-точно, когато са били познати от Него (γνωσθέντες ὑπὸ Θεοῦ – познати и възлюбени от Бога; срв. 2 Тим. 2:19), за тях е срамно да се връщат към робско служение на стихиите.

Думата „стихии“, макар тук да няма добавката „на света“, означава същото, както и изразът в Гал. 4:3. Апостолът, разбира се, не е могъл да поставя на едно равнище Моисеевия култ и езическото служение на идолите. Но очевидно е намирал нещо общо между едното и другото, а именно стремежа и на двата култа да подчинят онези, които търсят общение с Божеството, на множество законови предписания от чисто външен характер, от чисто материално естество.

Достатъчно е да си припомним например, че и най-малкият недостатък в жертвеното животно правел цялата жертва негодна, независимо от разположението, което може би е имал принасящият жертвата. Бог е високо над тези външни неща, както и онези, които Му служат в истина (Йоан 4:20–24).

Тези стихии са „немощни“, защото не могат да въведат човека в действително общение с Бога, и „бедни“ в сравнение с богатството, което Бог е дарувал на хората в Христос (2 Кор. 8:9).

„пак отново“ Като започвали да служат на стихиите, галатяните с това отново слизали на същото ниско равнище, на което са стояли, докато са били в езичеството: те отново ставали роби, този път вече на юдейските материални „стихии“, както преди са имали езически „стихии“.

Това изречение е откъслечно. Апостолът, без да свързва новата мисъл, която се е появила в съзнанието му, с предходното, я облича във форма на възклицание. Буквално “наблюдавате, спазвате” (παρατηρεῖσθε).

„Дни“ – това са, на първо място, свещената събота; а също може би двата дни, в които фарисеите постели всяка седмица, срв. Лука 18:12; денят 14 нисан, който именно трябвало да се „наблюдава“, тоест да се изчислява; и накрая, денят на новолунието, срв. Кол. 2:16.

„Месеци“ – това, разбира се, е преди всичко месеца тишри, с който започвала гражданската година и който почти целият се състоял от празници, а след това и нисан, през който се празнувала Пасха.

„Времена“ – това са по-продължителните празници, като например празникът Шатри (от 15 до 21 тишри) и празникът Безквасници (от 14 до 21 нисан).

„Години“ – съботната година, всяка седма година, и юбилейната година, всяка петдесета.

Разбира се, галатяните още не са имали възможност действително да отпразнуват „годините“, защото били минали само няколко месеца, откакто започнали да спазват юдейските празници. Но вече са могли да отпразнуват Пасха заедно с юдеите и да ядат безквасни хлябове, което силно обезпокоило апостола.

Апостолът се бои да не би всички тези негови трудове (тежестта на трудовете се посочва от глагола κοπιᾶν, „трудя се с усилие, изнурявам се“), извършени от него за обръщането на галатяните към истинския духовен път, да се окажат напразни.

И наистина, ако галатяните се утвърдят в мисълта, че могат да достигнат праведност пред Бога само чрез изпълняване на предписанията на Моисеевия закон, тогава ще изгубят онова достояние на християнската свобода, което са придобили с толкова труд.

Сега апостол Павел се обръща към галатяните не с доказателства, а с горещо увещание. Нека си припомнят как са приели Павел тогава, когато той дошъл при тях, и какво блаженство са чувствали самите те по онова време. Как могат сега да гледат на него като на свой враг? Техните врагове са юдействуващите християни, които желаят само собствена слава и изобщо не мислят за вредата, която причиняват на галатяните.

Апостолът моли галатяните да бъдат подобни на него в отношението си към Моисеевия закон, както и той се е уподобил на тях, когато им е благовестил Евангелието. Тогава той напълно се е отказал от своите предишни обичаи и привички, за да не оскърбява с нищо онези, сред които му се е налагало да действа, съгласно своето правило, срв. 1 Кор. 9:19–22. Към израза „като мен“ трябва да се добави: „станах“ – ἐγενόμην.

Сега галатяните, от благодарност към апостола за неговото снизхождение към тях, трябва сами да се откажат от изпълняването на предписанията на Моисеевия закон, към които вече са започнали да привикват. Апостолът се надява, че галатяните ще го послушат и няма да го оскърбят, защото по-рано с нищо не са го обидили.

Нещо повече: галатяните не само с нищо не са го обидили, но са го приели с извънредно радушие. Това станало, когато апостолът за първи път посетил Галатия (Деян. 16:6). Всъщност той не възнамерявал да остава там дълго, но се разболял (δι᾽ ἀσθένειαν τῆς σαρκός „поради немощ на плътта“) и бил принуден за известно време да остане в Галатия, където започнал да проповядва Евангелието. За второто посещение на Павел в Галатия се говори в Деян. 18:23.

Галатяните не презрели и не се погнусили от онова „изкушение“, което болестта на апостола представлявала за тях. Вместо „моето изкушение“, според по-достоверните текстове трябва да се чете: „вашето изкушение“. Напротив, те приели Павел като небесен пратеник, като ангел, дори като Самия Христос.

За болестта на апостола срв. 2 Кор. 12:7–9.

По онова време галатяните са се смятали за наистина блажени, щастливи (τίς οὖν ἦν ὁ μακαρισμὸς ὑμῶν) от това, че Павел е бил сред тях. В чувството си на възторг те били готови да пожертват за Павел онзи орган, който е най-скъп за човека – собствените си очи, срв. Пс. 16:8; Мат. 18:9.

И ето, положението се е променило дотолкова, че Павел е станал техен враг (ὥστε ἐχθρὸς ὑμῶν γέγονα) заради това, че е говорил и продължава да им казва само истината. Очевидно е, че враждебните чувства на галатяните към Павел са се пробудили още по време на второто пребиваване на апостола в Галатия, и с такива чувства галатяните остават и в момента на написването на посланието, срв. Гал. 1:9; Гал. 5:3, 21.

„Истината“, тоест правдата за опасността, която заплашвала галатяните от страна на юдействащите християни, както и за закона изобщо.

Тези проповедници се стараят единствено да спечелят благоразположението на галатяните, но при това се ръководят от нечисти подбуди: за тях не е скъпо спасението на галатяните, а само славата им на успешни проповедници.

Те искат да ги „отлъчат“ или отделят, от другите църкви, съставени от езичници, и по-специално от Павел.

Сега апостол Павел говори за самите галатяни и за тяхното отношение към него.

Първата половина на стиха се разбира като „Добро е да бъдеш предмет на ревностна любов“. ζηλοῦσθαι има значение на страдателен залог. В Библията не се среща случай, в който този глагол да е равнозначен на ζηλοῦν.

Апостолът не се отказва от проявите на благоразположение от страна на галатяните, а само изказва мисълта, че е приятно човек да бъде обичан „винаги“, а не само тогава, когато се намира пред очите на онзи, който го обича.

“Чеда мои“, по-точно: „дечица мои“ (τεκνία μου).

„Аз съм пак в родилни болки“ (ὠδίνω), т.е. отново чувствам болките, които чувства раждащата жена. Апостолът действително е понесъл много страдания, докато обръщал галатяните към християнството, срв. Гал. 4:11, 13. Сега, след отпадането им към юдейството и Мойсеевия закон, той отново трябва да ги обръща, пак със същите мъки.

„Докле се изобрази“ — т.е. докато Христос не стане видим във вас, срв. Рим. 2:20; 1 Кор. 4:6; 9:15. Християните представляват образ на Христос, както необърнатите към Христос представляват образ на Адам, 1 Кор. 15:49.

“да изменя гласа си”, т.е. да заговоря по друг начин, с друг тон от този, с който преди е говорил на галатяните, защото не знае към какво още да прибегне, за да ги убеди.

В следващите стихове (от 21 до 31) апостол Павел отново се обръща към галатяните, за да докаже, че те като християни са напълно свободни от изпълнението на Мойсеевия закон. Самият Мойсеев закон, т.е. Петокнижието, написано от Мойсей, вече е предуказвал отмяната на закона. Именно там, в книга Битие, се съдържа разказът за постъпката на Авраам със сина му Измаил, роден от робинята Агар. Тъй като Исаак бил роден по обещание, а Измаил – по плът, заради благото на първия Авраам, по Божия заповед, отстранил от дома си Измаил заедно с майка му.

Апостолът прилага тази история към съвременните обстоятелства на християнската Църква и казва, че християните са деца на обещанието и не се намират в робство под закона.

“вие, които желаете да бъдете под закона“. Той се обръща не към определено малцинство от галатяните, което започнало да изпълнява закона, а към цялата Галатийска християнска община, в която той вижда съчувствие и симпатии към посоката, в която са поели някои от галатийските християни.

„Не слушате ли закона?“ И юдеите, и християните познавали съдържанието на книгата на закона. Тук под „закон“ се разбира книгата на Мойсеевия закон, Тората, която се четяла от специални четци в богослужебните събрания срв. Йоан 12:34; 2 Кор. 3:14 и сл.

В книгата на Моисеевия закон, и по-точно в първата ѝ част, Битие, се казва, че Авраам е имал – по-точно: получил (ἔσχεν) – двама синове: Измаил от Агар, египтянка по произход и слугиня на жена му (Бит. 16:1), и Исаак от свободната си жена Сарра.

Изглеждало би, че двамата синове на Авраам трябва да заемат еднакво положение в дома на баща си. Но всъщност не било така.

От една страна, общественото положение на техните майки не било еднакво; от друга, Авраам станал баща на Исаак по друг начин, отколкото баща на Измаил. При раждането на Измаил всичко станало според обичайния ред на човешкия живот. Исаак обаче бил роден единствено по силата на обещанието, дадено на Авраам от Бога, когато вече не можело да се очаква плод от Сарра и когато самият Авраам бил навършил сто години.

Това се разбира иносказателно. Това са двата завета, единият от Синайската планина, който ражда за робство и който е Агар,

В тези събития апостол Павел открива нещо предобразно по отношение на тогавашното време, което Църквата преживявала.

„Иносказателно.“ Гръцката дума ἀλληγορεῖν, откъдето и ἀλληγορούμενα, „иносказание“, първоначално означава: да се говори не така, както се мисли, т.е. мисълта да се изразява по начин, който по своя буквален смисъл дава или съдържа съвсем друга мисъл. После този глагол означава: да се тълкува, да се обяснява известно събитие или изречение при предположението, че в него се съдържа алегория.

Всички древни преводачи и тълкуватели са разбирали тук глагола ἀλληγορεῖν в първото значение. Апостолът, без ни най-малко да поставя под въпрос историчността на съобщеното в Стария Завет, само посочва, че в старозаветните събития може да се разпознае предуказание за бъдещето – че в тях има нещо, което предварително очертава плановете и пътищата на Божието домостроителство за човешкото спасение.

В настоящия случай той намира за възможно да види в двете жени на Авраам предуказания за двата завета. Допирната точка за сравнението се състои в това, че както Агар и Сарра са майки на две потомства на Авраам, заели различни места в историята поради различието в положението на техните майки и в характера на самия им произход, така и двата завета отпечатват всеки своя собствен характер върху народите, които дължат произхода си на тях.

Единият от тези завети е заветът, сключен при Моисей на Синайската планина и даден на израилския народ. Като майка, този завет дава на родените от него деца своя печат, а именно печата на робството. Затова слугинята Агар е и предобраз, тип, на този завет: „който е Агар“.

Преди да каже за „другия“ завет, апостолът смята за нужно да обясни първата част на сравнението. Но тук пред нас стои избор между две четения.

Според едното, което следват руският и славянският текст, началото на стиха се чете така: „защото Агар означава планината Синай в Арабия“. Според другото четене изразът Τὸ Ἄγαρ („Агар“) се изпуска и остава само фразата: „защото планината Синай се намира именно в Арабия“.

Първото четене не може да бъде прието, защото за него има малко древни светоотечески свидетелства: само отците от антиохийската школа имат такова четене, а на Запад и в Египет то се появява сравнително късно, не по-рано от втората половина на III век. Обратно, другото четене се среща у Ориген, в най-древните египетски ръкописи, в латинските и готските преводи, после в Синайския кодекс, в Ефремовия – Парижкия – кодекс, у Епифаний, Амвросий и др.

Накрая, първото четене само по себе си е неясно. Агар е жена и следователно изразът Τὸ Ἄγαρ може да бъде предаден само така: „думата Агар“. Оттук се получава следната мисъл: сред арабите, в Арабия, с думата „Агар“ се обозначава планината Синай. Но това тълкуване няма никакви основания. Наистина, в арабския език има дума хаджар – „скала“, но на еврейски тя би трябвало да се напише хагар, а не гагар – Агар. Самият Павел едва ли би могъл да се заблуди в този случай и да сметне думата хаджар за съзвучна с думата Агар.

Затова е по-добре тук да се чете така: „планината Синай се намира в Арабия“. Апостолът казва това, за да охарактеризира мястото, където е бил даден законът. А това му е било нужно, за да покаже, че това място съвсем не е онова, което се е имало предвид като място на покой в обещанието, дадено на Авраам.

Читателите без съмнение сами вече са знаели, че обещанието, дадено на Авраам, говори за наследяване на Ханаанската земя, и, разбира се, са разбирали, че даването на закона не в Палестина, а в Арабската пустиня, изобщо не е носело със себе си изпълнение на обещанието, дадено на Авраам. Следователно няма защо да се стремят към изпълнение на закона, който е даден при обстановка, която съвсем не напомня онова, което се съдържа в обещанието, дадено на Авраам.

Следователно трябва да се търси друг завет, в който това обещание да се осъществи; а такъв завет е новият, Христовият Завет, за който апостолът говори по-нататък.

„Съответства на сегашния Йерусалим.“ Συνστοιχεῖ, т.е. стои в един ред, движи се в една посока със сегашния Йерусалим, т.е. с центъра на юдейското законничество, който представлява противоположност на бъдещия Йерусалим. Този бъдещ Йерусалим ще слезе от небето на земята и в него ще обитават светиите християни, срв. Откр. 20:9; Откр. 21:2–22:7; Фил. 3:20.
Този небесен Йерусалим съществува и сега на небето, и към него след Христос се устремяват всички умиращи, изкупени от Него светии.

Но същевременно към този небесен град, към това небесно гражданство, принадлежат и онези жители на земята, които имат високо християнско устроение. Към тях от небето се устремяват сили, които ги възраждат и подкрепят. В този смисъл той е наречен от апостола „майка на всички нас“.

Междувременно земният Йерусалим стои на същата степен на несъвършенство, както и планината на законодателството: той също, заедно със своите деца – юдеите, е под робство, от което не могат да ги освободят нито Моисеевият закон, нито заветът, срв. Гал. 3:21.

„Той е майка на всички нас.“ И така, горният Йерусалим също ражда деца, както и земният, и тези деца са всички християни.

Изказаната в края на 26-и стих мисъл апостолът потвърждава с цитат от Стария Завет (Ис. 54:1 по превода на Седемдесетте).

Пророкът изобразява Йерусалим в черти, които най-много подхождат на Сарра. Той се явява също така неплоден, както Сарра, оставена от своя съпруг, но след това получава повече деца от жената, която е имала деца от мъжа.

В исторически смисъл това пророчество може да се отнася до възстановяването на Йерусалим след Вавилонския плен. Но освен това, както тълкува апостолът, то предсказва въздигането на истинската Църква. Църквата, или горният Йерусалим, преди пришествието на Христос е била неплодна, нямала е деца. Но след пришествието на Христос тя станала много по-многодетна от юдейския Йерусалим, макар последният още да не бил оставен от своя мъж – Йехова.

Но Бог се отнасял към Своята съпруга, земния Йерусалим, както Авраам към Агар, докато към Църквата, или горния Йерусалим, Той се отнася както Авраам към Сарра.

Християните, като свободни граждани на този горен Йерусалим, съответстват на сина на свободната Сарра, която затова може да бъде наречена майка на всички нас, християните.

Но както синът на Агар, според юдейските предания, преследвал Исаак, завиждайки му за привилегированото положение в бащиния дом (срв. Бит. 21:9); някои древни преводачи предават това място така: „Измаил се присмивал на Исаак“, така и сега потомците на Агар, юдеите, преследват потомците на Сарра, християните. Разбира се, те са потомци на Агар по сходство на положението и характера.

Какво тогава трябва да направят сега християните в Галатия с тези враждебни към тях хора? Да ги изгонят от себе си, както Бог в Писанието заповядал на Авраам да изгони робинята заедно със сина ѝ.

Този стих съдържа заключение към всичко, което апостолът е казал за закона и вярата. Ние, християните, сме деца не на робинята, а на свободната. Изводите, които произтичат от това, се намират в следващата глава.