Като доказателство за това, че Павел винаги е бил признаван в Църквата като истински апостол Христов, с нищо по-нисш от дванадесетте апостоли, Павел припомня събитие, станало 14 години след първото му посещение в Йерусалим (Гал. 1:18). При това второ посещение той представил пред цялата Йерусалимска църква и особено пред апостолите своето благовестие, и никой не намерил за нужно да поправи в нещо разбирането му за същността и задачата на християнството. Апостолите подали ръка на Павел и признали неговото преимуществено право да проповядва сред езичниците.

Апостолът очевидно започва да брои тези 14 години от първото си посещение в Йерусалим, защото използва израза „пак“, който връща мисълта на читателя към първото му посещение там. Но кое от трите последващи пътувания има предвид апостолът в случая? Такива пътувания до написването на Посланието до галатяни са три (вж. Деян. 11, 15 и 18 глави). В по-ново време се е утвърдило мнението, че тук апостолът има предвид пътуването, споменато в Деян. 15 глава, а именно това преди т.нар. Апостолски събор. В полза на това предположение говори съвпадението на отделни моменти от описанието на пребиваването на Павел в Йерусалим, както са изложени тук и в книгата Деяния.

„Като взех със себе си и Тит.“ Тит бил приет в лоното на Христовата Църква без обрязване, и апостолът съзнателно го взема със себе си в самия център на юдеохристиянството, за да покаже на дело как разбира християнството – че проповядва свобода от закона и обрязването.

В какво отношение стои този път Варнава спрямо Павел – като негов помощник или като равноправно лице, настоящият текст не дава яснота. Може само да се каже, че изразът „с (μετά) Варнава“ не показва Варнава да е заемал водещо място в антиохийската делегация (срв. Деян. 15:2).

Апостол Павел не желае тук да излага историята на Йерусалимския събор, а иска да каже само за своето лично отношение към първенствуващите апостоли и към юдеохристияните в Палестина. Затова той не говори за повода и целта на своето пътуване до Йерусалим този път, както направи в Гал. 1:18. Той казва само, че е отишъл този път „по откровение“ – може би дадено лично на него или на някого от християните в Антиохийската църква, но във всеки случай не по собствено разсъждение. Той не е намирал за необходимо сам да ходи в Йерусалим, но се е подчинил на „откровението“, като същевременно се е възползвал от възможността да разкрие пред Йерусалимската църква характера на своята проповед.

„Предложих на верните“ – по-точно: на тях, т.е. на тамошните християни (срв. Гал. 1:23).

„насаме на най-видните“. Насаме (κατ’ ἰδίαν) апостолът представил своето Евангелие на най-уважаваните представители на Църквата (τοῖς δοκοῦσιν – термин, който очевидно тогава е бил в употреба сред юдеохристияните изобщо и особено сред юдействащите противници на Павел).

Враговете на Павел се стремели да го унижат пред най-видните представители на християнството и дори твърдели, че те гледат неодобрително на неговата дейност. Именно затова апостолът желаел да отнеме на противниците си всякакъв повод да се позовават на уж отрицателното отношение към него от страна на водещите представители на Църквата.

„Да не би да тичам или да съм тичал напразно?“ С тези думи апостолът съвсем не изразява неувереност в истинността на своята проповед или в нейния успех. В първото той е бил напълно уверен, а тогавашните обстоятелства са били достатъчно убедителни и за второто (срв. Гал. 1:22–24).

Следователно е естествено да разбираме този израз като непряк въпрос: „Исках по този начин да ги попитам: нима напразно се трудя или съм се трудил? И те, разбира се, ми отговориха: не, не напразно, не без плод.“ Така може да се предаде смисълът на тези думи.

Ако апостолът е желаел да получи от по-старшите апостоли такъв отговор, това показва, че неговите противници, които по това време били в Йерусалим, са говорели по друг начин за делото му – представяйки го като безплодно и дори нищожно.

Разказите на противниците на апостол Павел за незначителността на неговото проповедническо дело не са оказали влияние върху йерусалимските представители на християнството. И Тит, както и другите намиращи се по това време в Йерусалим гърци и изобщо неюдеи (на това указва изразът οὐδὲ Τίτος), не бил принуден от представителите на Йерусалимската църква да приеме обрязване, макар че опит за това очевидно е бил направен от страна на юдействащите, които изисквали това от всички от всички християни, долши от езичеството.

Следователно апостолът отвел със себе си Тит необрязан – такъв, какъвто го бил довел в Йерусалим, и това отново било доказателство за неговата правота като проповедник на Евангелието сред езичниците; правота, призната именно от онези, които Павел единствено ценял – апостолите от дванадесетте.

Що се отнася до онези, които апостолът нарича „вмъкнали се лъжебратя“ (τούς παρεισάκτους ψευδαδέλφους; членът τούς показва, че Павел има предвид група хора, известна и на читателите на посланието), то апостолът очевидно ги счита за лъжливи християни („лъжебратя“ – т.е. лъжливи християни, защото думата „брат“ в езика на апостол Павел означава „християнин“).

Тези хора, които се представят за християни (срв. изразите „лъжеапостоли“ в 2 Кор. 11:26 или „лъжепророци“ в Мат. 7:15), са се промъкнали измамно (по-точно: били са допуснати по недоглеждане в Църквата, както показва страдателната форма на причастието παρείσακτοι).

“скришно дойдоха“ (οἵτινες παρεισῆλθον). Тук вече се посочва какво са направили самите „лъжебратя“. Те са се вмъкнали там, където Павел и Варнава са действали като пълноправни ръководители („за да поробят нашата свобода“).

Става дума преди всичко за Антиохийската църква и зависимите от нея църкви в Сирия и Киликия (срв. Гал. 1:21 и Деян. 15:1, 23), в които апостолът включва и себе си с Варнава, както и останалите юдейски християни в Антиохия (срв. Гал. 2:13).

Тук става дума за „свободата“ на юдейските християни, която те имат като християни („в Христос“) – свободата от задължението да изпълняват Моисеевия закон. „Лъжебратята“ твърдели, че всеки, който носи белега на обрязването, по необходимост е длъжен да изпълнява целия Моисеев закон, дори и да е станал християнин.

Апостолът не отстъпва дори за малко („нито за час“) на исканията на тези хора, които настоявали необрязаният Тит и другите християни, дошли с него, да бъдат принудени, подобно на юдеите, да спазват Моисеевия закон.

„За да се запази у вас истината на благовестието“. Галатите, като християни от езичниците, биха могли да се съблазнят относно истинността на проповядваното им от Павел Евангелие, ако им бъде съобщено, че апостолът дори за кратко е направил някаква отстъпка. Затова той и не отстъпва в този случай, макар че в други случаи е допускал известни отстъпки (например приел е назорейски обет).

Трябва да се отбележи, че руският превод на стихове 4–5 е доста отдалечен от гръцкия текст; дори от приетия у нас (в този случай славянският превод е по-точен, защото по-вярно възпроизвежда гръцкия оригинал). Изразът διά δὲ τ. παρεισάκτους ψευδ. не бива да се превежда в дателен падеж като „на вмъкналите се лъжебратя“, а също така не бива да се оставя без превод местоимението οἷς в началото на 5 стих.
По-добре е да се приеме, че периодът в стихове 4–5 е граматически незавършен (анаколуф) – нещо, което не е рядко в посланията на апостол Павел. Някои тълкуватели обаче, въз основа на древни ръкописи и преводи на Посланието до галатяните, считат първите думи на 5 стих за вмъкнати и предават двата стиха така: „заради вмъкналите се лъжебратя… ние за кратко отстъпихме от съображения за приличие (подобаваща ни отстъпчивост)“.

В този превод мисълта на апостола става напълно ясна: „лъжебратята“ са проникнали в Антиохийската църква и са внесли смут. Нужно е било този смут да бъде прекратен, и апостолът не намира по-добър начин от това да отиде в Йерусалим и да изложи своята позиция пред най-старшите представители на християнството, на които се позовавали лъжебратята като на поддръжници на тяхното разбиране за Моисеевия закон.

Така в Йерусалим трябвало да се реши спорът между Павел и юдействащите и едновременно с това да се пресече влиянието им върху основаните от Павел църкви. Разбира се, това пътуване до Йерусалим от страна на Павел представлява известна отстъпка – самият той не е смятал за необходимо да излага своето Евангелие пред старшите апостоли – макар и временна („за час“).

Все пак приемането на това тълкуване зависи от съгласието с тезата на Цан, че четенето на 5 стих без οἷς οὐδέ съответства на древните ръкописи. Но това не може да се приеме за сигурно: самият той признава, че Синайският и Ватиканският кодекс съдържат тези думи. Те се срещат и в много други текстове, така че твърдението, че предлаганото от него четене е най-достоверното, не отговаря напълно на действителността.

Противниците на Павел биха могли да кажат: „Все пак Павел е намерил за нужно да подкрепи своя авторитет с авторитета на старшите апостоли – значи признава зависимост от тях.“ С оглед на възможността за подобни превратни тълкувания на пътуването му до Йерусалим, апостолът в редица откъслечни изрази подчертава, че уважаваните представители на Йерусалимската църква, колкото и високо да са стояли в мнението на вярващите, по нищо не стоят по-високо от него като апостоли-проповедници на Евангелието (ποτε – преведено на руски като „когато и да било“, всъщност е частица, свързана с οποῖοί – „каквито и да са“).

„Бог не гледа на лице“, т.е. на външното положение на човека. Следователно, ако старшите апостоли са се ползвали с по-голям авторитет сред юдео-християните, това още не доказва, че Павел в действителност (пред Бога) стои по-ниско от тях. Освен това тези апостоли изобщо не са се оказали в опозиция на павловото Евангелие: те не са намерили за нужно да прибавят нещо към неговата проповед.

Все пак Цан, следвайки блаж. Теодорит и други древни тълкуватели, вижда тук друг смисъл. Той обръща внимание на глагола προσανέθεντο, неточно преведен като „прибавям“. Според него този глагол означава „предлагам за разглеждане, съветвам се“, както в паралелните изрази ανεθέμην (Гал. 2:2) и προσανεθέμην (Гал. 1:16).

Оттук смисълът на стиха би бил следният: „Като наричам другите апостоли знаменити, аз не се стремя да се възползвам от тяхното мнение като особено авторитетно за мен. Такова търсене на опора е присъщо на юдействащите, а не на мен. Както Бог не гледа на лице, т.е. на външното положение, а на вътрешните качества, така постъпва и човекът – така постъпвам и аз. Освен това аз не съм призван да оценявам достойнството на старшите апостоли (може би противниците на Павел са твърдели, че те мислят различно от него относно Моисеевия закон – св. Йоан Златоуст и др.). Защото аз на тях, а не те на мен, представих за разглеждане своето Евангелие. Който разглежда нечие дело, може да обръща внимание на външното положение на молителя. Но аз, Павел, не съм бил в положение да съдя апостолите и затова не съм обръщал и не обръщам внимание на външната почит, с която те се ползват сред християните.“

И тъй, Павел тогава не е изказал никакво съждение относно дейността и възгледите на старшите апостоли по въпроса за проповедта на Евангелието. Напротив, именно те трябвало да преценят начина на действие на Павел и действително са го разгледали (според тълкуването на Цан).

Тогава те видели, че апостол Павел действително е получил от Христос пълномощие да проповядва сред необрязаните, както на Петър е било възложено да носи Евангелието (думата ευαγγέλιον не означава самия процес на благовестие, а благата вест, учението за спасението на всички хора; срв. Гал. 1:7) главно към обрязаните.

Старшите апостоли са стигнали до това заключение, защото Павел не би могъл без особено пълномощие от Бога и Христос да върши сред езичниците такива чудеса (срв. 2 Кор. 12:12; Деян. 15:12), каквито е вършел, подобно на апостол Петър.

От тези старши представители на християнството Павел особено споменава Иаков (под когото, разбира се, трябва да се разбира споменатият в Гал. 1:19 брат Господен – иначе апостолът би уточнил кой Иаков има предвид), Кифа (така Павел нарича Петър, очевидно защото така са го наричали юдействащите) и Йоан, понеже именно те тримата се считали за „стълбове“, т.е. представители на Църквата в Палестина.
Тези „стълбове“, узнавайки за „благодатта“ (χάριν), т.е. за успехите в дейността на Павел (за признанието на неговото благодатно призвание вече беше казано по-горе – в стих 7), подали на него и на Варнава, като проповедници на Евангелието сред езичниците, ръка на общение и по този начин тържествено потвърдили (вероятно в събрание на йерусалимските християни) правото им да действат навсякъде като мисионери сред езичниците.

За себе си те поели като основна задача разпространението на Евангелието сред юдеите. Така се осъществило разграничение на областите на дейност между апостолите, но, разбира се, само в географски смисъл, защото и апостол Павел не бил лишен от правото да действа сред юдеите, нито другите апостоли се отказвали да поучават християните от езичниците.
Но за да се запази при това разграничение чувството за единство между апостолите и ръководените от тях църкви, те помолили Павел да подпомага – от средствата на по-богатите църкви, съставени от обърнати езичници – по-нуждаещите се членове на Йерусалимската църква.

Апостолът казва, че се е постарал да изпълни това условие, като говори само за себе си, а не за Варнава, понеже Варнава се отделил от Павел скоро след това пътуване до Йерусалим (срв. Деян. 15:39).

И тъй, самостоятелността на апостола е била открито призната в самия център на юдейското християнство – в Йерусалим. Целта, която апостол Павел и Варнава си поставили, отправяйки се към Йерусалим, била напълно постигната и враговете на християнската свобода са били посрамени; авторитетът на Павел като истински апостол Христов стоял високо.

Но това не е всичко. Имало е случай, когато сам Павел се е проявил като изобличител на апостол Петър. Това станало, когато Петър, намирайки се в Антиохия заедно с някои християни от юдеите, първоначално се хранел заедно с християните от езичниците, но след пристигането на „някои от Иаков“ прекратил това общение, страхувайки се от обрязаните. Тогава Павел открито пред всички показал неправилността на това поведение, и Петър го изслушал без възражения.

Не е известно кога точно е станал този случай – преди събора или след него. По-вероятно е да е било преди събора, защото, първо, едва ли апостол Петър би внесъл смут с неочакваното си появяване в Антиохия след разграничаването на областите на дейност между апостолите, осъществено на събора, при положение че Антиохия по това време била почти постоянно място на пребиваване на апостол Павел. Второ, едва ли след принципните разисквания, в които сам Петър активно участвал (срв. Гал. 2:1–10 и Деян. 15:7–14), той би възприел толкова колебливо поведение по въпроса за общението с християните от езичниците.

Вероятно той е дошъл в Антиохия преди събора, като в църква, която имала близки отношения с Йерусалимската (срв. Деян. 11:18–21).

„Открито“ (букв. „в лице“) означава пряко и в присъствието на свидетели (κατὰ πρόσωπον; срв. Лука 2:31; Деян. 3:13).

„се бе изложил на осъждане“ – т.е. още преди да бъде изобличен от Павел, самото му поведение вече го е осъждало (κατεγνωσμένος ἦν; срв. Йоан 3:18).

Апостол Петър по време на пребиваването си в Антиохия, без да се смущава, се хранел заедно с християните от езичниците – очевидно с храна, която по Моисеевия закон не била позволена за юдеин. В този случай той постъпвал така, както Сам Бог му бил внушил да постъпва (срв. Деян. 10:1–11, 18), макар че в Йерусалим, сред сънародниците си, се придържал към юдейските обичаи (срв. Деян. 21:20–26).

Но когато дошли хора „от Иаков“, т.е. лица, тясно свързани с този ревностен пазител на Моисеевия закон, който по-късно на събора ясно изразил мнението, че хранителните предписания на закона са задължителни за юдео-християните (срв. Деян. 15:21 и 21:20, 24), апостол Петър, за да не съблазни тези йерусалимски гости, решил временно да прекрати общението в храната с християните от езичниците.

Той дори се страхувал от тези „обрязани“, дошли от Иаков, които очевидно били настроени твърде консервативно и могли да разпространят слухове за него като за прекалено „свободомислещ“ проповедник.

„други юдеи“, т.е. християни от юдейски произход, живеещи в Антиохия, последвали примера на апостол Петър и започнали да „лицемерят“, т.е. да се представят като стриктни изпълнители на Моисеевия закон, каквито всъщност не били.

Дори съработникът на Павел, Варнава, също бил увлечен в това лицемерие.

Но, когато видях, че  по евангелската истина, казах на Петра пред всички: ако ти, бидейки иудеин, живееш по езически, а не по иудейски, защо караш езичниците да живеят по иудейски?

Павел по това време още не бил прочутият апостол на езичниците, а само обикновен учител на вярата в Антиохия, може би дори последен между тях (срв. Деян. 13:1). Но именно той сред всички учители проявил най-голяма сила на волята и мъжество (макар че и други учители били съгласни с неговите убеждения), като открито изобличил апостол Петър. Някои древни отци и учители на Църквата смятали, че това изобличение, както и самата постъпка на Петър, били предварително съгласувани между апостолите, но блаж. Августин в своята кореспонденция с блаж. Йероним ясно доказал, че такова съгласие не е могло да съществува и че Петър е сгрешил, а Павел – съвсем неочаквано за него, го изобличил.

“те не постъпват право”, по-точно: „не вървят право, а колебливо, и се отклоняват от евангелската истина“.

“пред всички” – съблазънта, причинена открито от Петър (вероятно той донесъл на трапезата своята юдейска храна), трябвало да бъде изцерена също публично.

Павел се обръща към Петър като към главния виновник за смутa в Антиохия.

„Живееш“ – т.е. обикновено постъпваш различно от сега, когато има външни лица, и вероятно ще продължиш да живееш така свободно (затова е използвано сегашно време – ζῇς).

„караш езичниците“ – християните с езически произход, виждайки, че „знаменитият“ апостол се отдръпва от общение с тях, на практика нямали друг избор, освен да приемат юдейските закони за храната и така да се откажат от своята християнска свобода.

Това „принуждение“ от страна на Петър било морално – самият той не е имал намерение да оказва такъв натиск. Но от поведението му тези християни с основание могли да заключат, че апостолите ги считат за нечисти и неравноправни членове на Църквата.

Не бива да се учудваме, че Петър е могъл да постъпи така неразумно. Макар да бил апостол Христов, той не бил непогрешим в постъпките си, а само в учението.

„Както пророците от Стария Завет, така и апостолите, действайки под влиянието на Светия Дух, не губят своето човешко съзнание и воля… В обикновените дела те не са лишени от грешки. Примери за такива грешки се срещат и в живота на апостол Павел (Деян. 23:3–5)… В дадения случай апостол Петър се проявява като същия непостоянен човек, какъвто бил и при тройното си отричане от Господа. И тук, и там, в решителен момент твърдостта на характера го напуска, отстъпвайки място на неосъзнат страх, под чието влияние той на дело противоречи на най-дълбоките си убеждения, върши не това, което иска, не това, което изповядва и непогрешимо проповядва“ (о. Иаков Галахов, “Послание апостола Павла к Галатам”, с. 171–172).

Някои тълкуватели смятат, че оттук започва нова реч на апостол Павел, насочена към християните от юдеите. Но апостолът не дава никакъв намек, че е приключил разговора си с Петър. Ако пък стих 17 и следващите не изглеждат напълно подходящи към Петър, може да се предположи, че Павел тук разширява обръщението си и има предвид и юдействащите християни.

И така, продължавайки речта си, апостолът казва, че той самият, както и апостол Петър и другите християни от юдеите, въпреки своето предимство пред езичниците – които той тук, според старата юдейска теократична гледна точка, нарича „грешници“ (срв. Лука 18:32; 24:7) – са напълно убедени, че човек може да се оправдае само чрез вяра в Христос, а не чрез делата, изисквани от Моисеевия закон (срв. Рим. 3:20).

Затова, добавя апостолът, ние повярвахме в Христос.

Поведението на апостол Петър и на другите християни от юдеите, които по това време били в Антиохия, противоречи на това общоцърковно убеждение и дори е оскърбително за Христос.

В действителност, ако ние, юдеите, търсим оправдание в Христос и не го намираме, а се чувстваме и в християнското състояние също толкова грешни, както и езичниците, сякаш защото не изпълняваме изискванията на Моисеевия закон, тогава излиза, че Христос ни е довел до такова състояние, че цялото Негово служение на човечеството всъщност е било вредно – в случая за юдеите, и че Той е служител на греха! Но може ли да се допусне подобно нещо? В никакъв случай.

Разсъжденията на онези, които настояват за спазване на закона и в християнството, са напълно нелогични. Не Христос е виновникът, а онзи, който отново възстановява това, което сам е разрушил, като че ли съжалява за извършеното и признава, че е постъпил неправилно.

В противоположност на тази непоследователна линия на поведение на юдействащите християни и отчасти дори на самия апостол Петър, който временно склонил към тях, апостол Павел счита себе си за „умрял за закона“, т.е. вече не е длъжен да го изпълнява.

При това той казва, че самият „закон“ го е довел до този разрив с него (по-подробно за това в Рим. 7:4, 6, 9, 10). Сега апостолът „живее за Бога“, т.е. както преди е посвещавал целия си живот на закона, надявайки се чрез неговото изпълнение да се оправдае, така сега живее направо за Бога, от Когото законът по-скоро е отдалечавал човека (срв. Гал. 3:10).

Апостолът „се е съразпнал с Христос“ (срв. Рим. 6:6) и вече не усеща предишното господство на своето човешко „аз“. Напротив, в него „живее Христос“.

Христос е станал в него единствената движеща и направляваща сила на мислите, чувствата и волята му.
Но, разбира се, апостолът все още „живее в плът“, т.е. животът му след обръщането към Христос не е станал във всичко напълно подобен на живота на Христос. Това обаче не го смущава. Той знае, че това е „живот чрез вяра в Христос като Син Божий“, Който от любов към него, и към човека изобщо, е предал Себе Си на смърт.
Оттук следва, че в бъдеще, с помощта на Христос, животът на апостола ще се уподоби напълно на Христовия, защото Христос постоянно ще му дава сили за достигане на възможното съвършенство.