Още от самото начало, в приветствието, апостолът очертава основното съдържание на следващите глави. Той казва за себе си, че е истински апостол Христов – нещо, което юдействащите християни, имащи влияние в Галатия, не искали да признаят – и че Христос предал Себе Си на смърт, за да изкупи хората от подчинението на настоящия лукав век. Тази мисъл апостолът изразява, отново имайки предвид юдействащите, които, може да се каже, омаловажавали подвига на Христос, като изтъквали необходимостта за спасението и от спазването на Моисеевия закон.

В първоначалната Църква „апостоли“ се наричали изобщо проповедниците на Евангелието, а не само учениците на Самия Христос. Юдействащите се опитвали да приравнят апостол Павел към обикновените проповедници, като твърдели, че той не е слушал Самия Христос и стои по-ниско от Дванадесетте. Затова Павел подчертава, че е апостол в пълния смисъл на думата, равен на всеки от тях.

Първо, той е избран „не от човеци“, т.е. не от други апостоли или от събрание на вярващи, както например били избрани Тит и Епафродит (2 Кор. 8:23; Фил. 2:25). Второ, той е призван „не чрез човек“, т.е. Христос не го е поставил в апостолско служение чрез посредничество, а Сам непосредствено го е призовал.

Все пак първопричина за своето призвание Павел посочва „Бога Отца, Който възкреси Христа от мъртвите“. Този факт той споменава, за да покаже, че зад него стои както Христос, така и Бог Отец: Христос го е призовал, а Отец е възкресил Христос и Го е поставил в състояние след възкресението Си отново да призовава апостоли.

Като казва, че Христос е „възкресен“ от Бога Отца (срв. Рим. 8:11), апостолът има предвид, че Христос действително е бил възкресен от Отца, тъй като като Богочовек Той във всичко поставял Себе Си в зависимост от Отца (Йоан 5:19). В същото време апостолът е напълно убеден, че Христос, като Бог, възкръснал и Сам (Рим. 4:25; 8:34).

Апостолът иска да каже, че всички християни, които го заобикалят в момента (по-точно: „намиращи се“ около него), съчувстват на предприетата от него стъпка спрямо галатийските църкви и са съгласни с неговите възгледи.

Апостолът, противно на обичая си (срв. например началото на Посланието до римляни и 1 Коринтяни), не добавя похвала към читателите за твърдостта на тяхната вяра. Това показва, че той е бил дълбоко огорчен от поведението на галатийските християни, които в този момент са заемали страната на неговите противници – юдействащите.

„Благодат и мир“ – срв. Рим. 1:7.

Апостолът има предвид юдействащите, които, изисквайки в християнството да се спазва обредният Моисеев закон, по този начин като че ли подценявали силата на изкупителното дело на Господ Иисус Христос. Затова апостолът казва, че Христос „предаде Себе Си за греховете ни, за да ни избави, според волята на нашия Бог и Отец, от подчинението на настоящия лукав век“, т.е. от такъв начин на живот, при който човек неизбежно греши.

Когато апостолът нарича този порядък на живот „настоящ“ (ἐνεστώς), това не означава, че той продължава и сега; думата тук има значение на „този“ (срв. Рим. 8:38; 1 Кор. 3:22) и стои в противоположност на израза „бъдещ век“, с който в Новия Завет се обозначава времето на месианското спасение (Мат. 12:32; Рим. 8:38).

Понеже юдействащите, като омаловажавали заслугите на Христос, с това принизявали и Бога Отца, Който благоволил да приеме тези заслуги като напълно достатъчна жертва за греховете на човечеството, апостолът в края на приветствието възнася славословие към „Бога и Отца“.

Посочвайки причината, поради която се обръща към галатите с послание, апостолът казва, че те са позволили на лъжеучителите да ги отклонят от Бога, Който ги е призовал към общение със Себе Си в Христа. При това той отбелязва, че галатите са застанали на страната на противниците на Павел. Така отдалечаването от Бога и Христос, заедно със загубата на доверие към техния просветител Павел, са причините, които подтикват апостола да се обърне към тях със строго увещание.

„от Оногова, Който ви е призвал“ – т.е. от Бога (срв. 1 Сол. 2:12; Еф. 4:4).

Изразът „чрез благодатта Христова“ (Χριστοῦ) според съвременните текстологични изследвания се смята за по-късна добавка (вж. Цан, стр. 44, с указание към най-древните ръкописи, в които той липсва). Ако се чете просто „чрез благодатта“, тогава под „призовалия“ може да се разбира Самият Христос.

„тъй скоро“ означава – толкова бързо, без никакво разсъждение.

„към друго благовестие“ – т.е. към ново, появило се впоследствие (ἕτερος означава различие по време или по вид). Юдействащите християни дошли в Галатия с друго, „второ“ благовестие за Христос, като по този начин представяли проповедта на апостол Павел като недостатъчна.

Възможно е те да са твърдели, че апостолът е пропуснал да съобщи на галатите, че Христос винаги е утвърждавал вечната валидност на Моисеевия закон (Мат. 5:17–19). Затова те съветвали галатите да забравят Павловата проповед като непълна и недостатъчно разкриваща делото Христово.

“не че има друго благовестие”. Тук апостолът използва друг термин, за да обозначи проповедта на юдействащите. „Не е друго“ – „ἄλλο“, т.е. не е различно по същност, не е друго по съдържание, не се отличава по същество от моето благовестие. Наистина, какво ново биха могли да съобщят юдействащите на галатите за Христос? Апостолът е изложил живота и учението на Христос в пълнота, и без да изпаднат във фантастични измислици, юдействащите не са могли да добавят нищо към действителната история на Христос.

„Но има хора, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово.“ Да – сякаш казва апостолът – юдействащите не могат да прибавят нищо към моето Евангелие. Те искат само да внесат смут и тревога сред вас (гр. ταράσσειν – безпокоя, хвърлям в смущение), да изкривят Евангелието за Христос (μεταστρέψαι; „τοῦ Χριστοῦ“ – родителен падеж на предмета), което апостол Павел е изложил на галатите напълно правилно.

Очевидно е за апостола, че те са искали да изопачат Евангелието, като привнасят в него учението за необходимостта и в християнството да се спазват обрязването и Моисеевият закон.

„нещо по-друго от това…“ – по-точно: „в противоречие с онова, което ние“ (παρ’ ὅ) или: „освен онова, което ние благовестихме“, т.е. с добавки от себе си.

„Но ако дори ние…“ Апостолът допуска – по примера на апостол Петър (вж. по-нататък Гал. 2:11–14) – че дори той самият не е напълно застрахован от възможността да измени на своето Евангелие (например под натиска на страдания или гонения).

„Ангел от небето“ – това е невъзможен случай, който апостолът привежда само за да усили мисълта си. Затова тук може мислено да се добави: „ако това би било възможно“.

„Анатема да бъде“ – в превода на Седемдесетте това слово служи като термин за означаване на понятието „херем“ – отлъчване, т.е. отделяне на нещо (от имущество или от човек) за Бога: или като принос Нему, или за унищожение като предмет, навлякъл върху себе си Божия гняв. Както и в други послания на апостол Павел (срв. 1 Кор. 16:22), тук думата се употребява във втория смисъл.

Възниква въпросът: в какъв смисъл апостолът разбира самото отлъчване – като Божи съд или като църковно наказание? Според Цан тук се има предвид предаването на такъв проповедник на Божия съд, а не на църковна дисциплина (стр. 50). Но понятието „анатема“ или „херем“ при юдеите предполагало и изключване от обществото на Израил (срв. 1 Езд. 10:8; Неем. 13:28).

И така, върху юдействащите християни, които изопачават Христовото Евангелие, апостолът произнася анатема. Това обаче не бива да учудва галатяните, защото и по-рано, по време на второто си пребиваване в Галатия, той е казвал същото (срв. Гал. 5:3, 21). Тогава той е изразявал това като предположение, тъй като юдействащите още не са действали открито, а сега вече направо изрича отлъчване спрямо появилите се или онези, които могат отново да се появят лъжеучители.

„Както казахме“. Тук апостолът, както и в стих 8 („ние благовестихме“), има предвид не само себе си, но и своите съработници в делото на проповедта на Евангелието.

Юдействащите, по всяка вероятност, упреквали Павел в неговата привидна непоследователност: „ту – казвали те – той се съобразява с обичаите на юдеите (Гал. 5:11; срв. 1 Кор. 9:20), ту живее с езичниците като езичник (срв. 1 Кор. 9:21). Не е ли това проява на желание на всяка цена да увеличи броя на своите привърженици?“ Така, вероятно, разсъждавали юдействащите пред слушателите си в Галатия.

Апостолът, пристъпвайки към своята защита, казва, че никога не е постъпвал така: той е търсел единствено Божието благоволение, а не човешкото одобрение, и затова не може да бъде обвиняван, че се приспособява към моментните вкусове на слушателите си. И как би могъл да стане „раб Христов“, ако имаше склонност да търси популярност? В юдейството той се е ползвал с голямо признание, но го е пренебрегнал, за да поеме по трудния път на „Христов раб“ – проповедник на Евангелието.

Тъй като юдействащите поставяли под съмнение божествения произход на Евангелието, проповядвано от апостол Павел, той преди всичко заявява, че неговото Евангелие „не е човешко“. Той не го е приел като завършено учение (παρέλαβον) и не се е научил да го разбира (ἐδιδάχθην) от никой човек, а чрез откровение, получено от Самия Иисус Христос.

Пред него Христос сякаш изведнъж е открил завесата, която е закривала пред погледа му истинското християнство, и апостолът е осъзнал цялото му величие. Разбира се, не бива да се мисли, че това е станало в един единствен момент – при Дамаск: тук апостолът несъмнено има предвид всички многобройни откровения, които е получил и чрез които е познал тайните на християнската вяра (срв. 2 Кор. 12:2) – откровения, дадени му преди написването на Посланието до галатяните.

Трябва да се отбележи, че това не изключва възможността апостолът да е научавал за историческите събития от живота на Христос чрез разговори с по-ранните християни; откровението предава идеи, а не исторически факти.

Животът на апостола преди обръщането му към Христос ясно показва, че той не е могъл да се проникне от християнските идеи по това време. Той е бил ревностен гонител на християнството, който изобщо не е желаел да вникне в същността на новото учение. Той не е приличал на някои фарисеи, които заемат изчаквателна позиция спрямо християнството (срв. Деян. 5:34–39).

Той е преуспявал в „юдейството“, т.е. в онзи начин на живот, оформен под влиянието на преданията на отците, и сред своето поколение („в рода ми“) се е отличавал с крайна ревност в прилагането на тези традиции, които е наследил от баща си или изобщо от предците си. (Думата πατρικός не е същото като πατρῷος: тя обозначава предания – в случая очевидно фарисейски – съхранявани в определена фамилия по-строго, отколкото в други.)

„Да открие в мене Своя Син“. В душата на апостола преди обръщането му е царяла тъмнина, която му е пречела да види в преследвания от него Иисус истинския Месия и Син Божи. Тази тъмнина се е състояла от юдейски предразсъдъци и особено от фарисейските стремежи, които дотогава са владеели душата на Павел. Преодоляването на тези предразсъдъци чрез особено божествено въздействие върху душата му (срв. Йоан 6:44) и е именно „откриването на Сина Божи“, за което тук говори апостолът. Само чрез него първото откровение на Христос (Гал. 1:12) достига до пълното си развитие и става действено – откровение, неразривно свързано с призванието на Павел в Църквата Христова и към апостолското служение. Трите дни телесна слепота (Деян. 9:9), последвали явяването на Христос, могат да се разглеждат като времето, в което се е осъществило това божествено въздействие върху душата му.

„За да благовествам Него между езичниците“. Целта на това „откриване на Сина Божи“ в душата на Павел е той да стане проповедник на Евангелието сред езичниците. И наистина – как би могъл Павел да не проповядва на народите Този, в Когото чрез особено божествено въздействие е познал истинния Син Божи? Както Бог е Бог на юдеи и езичници (Рим. 3:29), така и Христос – Синът Божи – принадлежи на всички народи. Това е била целта на Бога при това „откриване на Сина Му“ на Павел.

„Не се съветвах…“. Получил пряко откровение от Бога за Христос, апостолът не е намерил за нужно да подлага придобитото по този извънреден начин убеждение на човешка преценка („плът и кръв“, срв. Еф. 6:12; Мат. 16:17) – това би било проява на неуважение към божественото наставление.

“веднага”. Той е мислел и действал така още от първите дни на своето призвание. Очевидно неговите противници са внушавали на галатяните, че в началото след обръщането си Павел все пак е търсел признание от по-старите християни и апостолите, искал е да получи от тях наставления и едва по-късно е прекъснал общението си с тях, излизайки с „лъжливо“ евангелие в противоречие с Йерусалимската църква.

„нито възлязох в Йерусалим…“. Къде другаде, ако не в Йерусалим, този древен център на християнството, би могъл Павел да търси наставление, ако имаше нужда от такова? Но той не е отишъл там (ἀπῆλθον – според по-доброто четене), т.е. не е напуснал Дамаск, за да отиде в Йерусалим.
„които преди мене бяха апостоли“ (τῶν πρὸ ἐμοῦ), т.е. призваните преди него.
„но отидох в Арабия“ – т.е. ако изобщо е напускал Дамаск (който в продължение на три години след обръщането му е бил основното му място на пребиваване), то е било само за Арабия – областта на Набатейското царство на югоизток от Дамаск, управлявано от цар Арета (2 Кор. 11:32). За пребиваването си там апостолът не казва повече, защото това не е необходимо за целта му. Той иска да покаже своята независимост от човешки авторитети – и прави това, като подчертава, че е ходил единствено в Арабия, където не е могъл да срещне апостолите от Дванадесетте.

Едва три години след своето обръщане, когато възгледите на апостол Павел вече са били напълно оформени, той отива в Йерусалим, за да се срещне или по-добре да се запознае по-отблизо (ἱστορῆσαι) с апостол Петър (макар че някакво, макар и повърхностно познание за него Павел е имал и по-рано). Юдействащите християни, изглежда, тълкували и това посещение на Павел в Йерусалим по свой начин… Имайки това предвид, Павел говори за него в съвсем сдържан, почти хладен тон.

Както любознателният пътешественик посещава прочути градове и желае да види техните забележителности, така и Павел отива в Йерусалим, за да се срещне спокойно с водача на тесния кръг Христови ученици – апостол Петър. Но той остава там само петнадесет дни, време твърде кратко, за да се учи всичко отначало и да забрави онова, което е придобил през трите години извън Йерусалим.

С другите апостоли от числото на Дванадесетте Павел тогава не се среща, вероятно те не са били в Йерусалим. За да бъде напълно точен в разказа си, тъй като е съзнавал, че посланието му ще бъде четено и от неговите противници, юдействащите, които биха се възползвали от всяка неточност – той добавя, че е видял и Яков, брата Господен, предстоятеля на Йерусалимската църква. При това апостолът неслучайно употребява думата „видях“, за да подчертае, че само го е видял, но не се е учил от него и не е търсил от него наставление в християнското учение, което би му било непознато.

След като потвърждава истинността на своето свидетелство с клетва, апостолът прави уточнение за това, което се случва в живота му след споменатото по-горе посещение в Йерусалим. Той се отправя от Йерусалим (след като известно време пребивава в Кесария – Деян. 9:30) към областите Сирия и Киликия. По-точно би било да се каже – в Киликия (и най-напред в гр. Тарс – Деян. 9:30), а след това – в Сирия, но апостолът първо споменава Сирия, тъй като мисли географски: непосредствено с Палестина граничи именно Сирия, а след нея идва Киликия.

С това споменаване на отдалечени от Йерусалим области апостолът иска да подчертае, че и след посещението си там е останал далеч от всякакво влияние на първоапостолите. След това той отбелязва още един особено важен за него факт: различните палестински християнски общности не са го познавали лично, но са чували от йерусалимските християни, че апостол Павел – някогашният яростен гонител на християнството – сега е станал негов проповедник.

Очевидно е, че по време на престоя си в Йерусалим, именно през тези петнадесет дни, апостол Павел вече е проповядвал Евангелието там като напълно самостоятелен проповедник (срв. Рим. 15:19). Свидетелството на йерусалимските християни за неговата проповедническа дейност, като цяло, е било благосклонно, и християните от другите палестински области са прославяли Бога, Който е превърнал техния враг в ревностен проповедник на Христос.

Ясно е – сякаш казва апостолът – че в първото време след пребиваването ми в Йерусалим там изобщо не е съществувала мисълта, че аз въвеждам някакво ново учение за Христос. Отнасяли са се към мен с одобрение, и едва по-късно това отношение се е променило.