„обещания“ – виж стихове 17 и 18 от 6 глава.

„сквернота на плътта и на духа“ (μολυσμοῦ, букв. нечистота, замърсяване) – т.е. грубите пороци, които оскверняват самото ни тяло, и от по-изтънчените грехове, които се проявяват в душевния ни живот.

„Като вършим свети дела“ (ἐπιτελοῦντες ἁγιωσύνην) – по-точно: “вършейки (своето) освещение”, което в кръщението едва започва и трябва да продължава през целия ни живот.

„в страх Божий“. Още в Стария Завет е казано, че страхът Божий е начало на мъдростта (Притч. 1:7). И на християнина, който се освещава, е необходима голяма мъдрост. Ясно е защо апостолът тук говори за страх Божий. Коринтяните биха могли да забравят за него, ако виждат в Бога само Отец, и така биха се лишили от опора за своята дейност по пътя на нравственото усъвършенстване.

Апостолът се защитава от обвиненията, че обижда коринтяните и търси от тях лична изгода. Нищо подобно той не е вършил. И сега той говори не за да осъди коринтяните: напротив, обича ги от цялото си сърце. И въобще за коринтяните той в настоящия момент изпитва само радост (след като Тит му съобщил как е било прието от тях първото му послание).

Тази радост е толкова голяма, че той дори забравя всички скърби, които го притискат. И как да не се радва, когато е уверен, че коринтяните му се покоряват като на свой духовен отец?

Тук апостолът възобновява прекъснатата (вж. 2 Кор. 2:12) реч за онова душевно състояние, в което се е намирал преди пристигането на Тит при него. Когато бил в Македония, отвсякъде го обкръжавали опасности. Затова идването на Тит било особено навременно.

„страхове“. Апостолът не се страхувал за себе си, а за вярващите, които гоненията могли да отклонят от пътя на вярата.

Утешението, което Бог му дал, било за него, първо, самото пристигане на Тит, и второ, радостните известия, които Тит му донесъл. Оказало се, че коринтяните са изразили любовта си към апостола, когато прочели неговото послание до тях, и искрено се покаяли за огорченията, които му били причинили.

В този стих апостол Павел разкрива дълбоката духовна връзка между пастир и община. Той се намирал в тревожно състояние, защото не знаел как коринтяните са приели неговото строго първо послание. Когато Тит се връща и разказва за тяхното разкаяние и любов, апостолът се изпълва с голяма радост.

Павел не се тревожи за себе си, а за духовното състояние на коринтяните. Неговата радост или скръб са пряко свързани със състоянието на църквата.

Те проявили „ревност“ към апостола, т.е. с готовност и усърдие се стараели да изпълнят неговите наставления, описани в посланието.

Стихът разкрива взаимната утеха в Църквата. Павел утешава вярващите чрез своето послание, но и самият той бива утешен чрез тяхното покаяние.

Имало е време, когато апостолът почти съжалявал, че е изпратил в Коринт своето първо послание. Толкова строго е говорил в него на коринтяните! Но сега той се радва, че посланието е било получено от тях, защото то е оказало желаното действие.

Дори и да са се огорчили от укорите, с които апостолът се е обърнал към тях в писмото си, но тази скръб им е донесла само полза. Това е била скръб „по Бога“, т.е. съгласна с Божията воля, и именно тя е източник на спасително покаяние.

Съществува и друг вид скръб – „световна“, която потапя човека в безизходно отчаяние и води до смърт (пример за това е Юда Предател). Ако посланието беше довело коринтяните до такава скръб, тогава наистина би трябвало да се съжалява за него. Но сега е съвсем различно.

Кого има предвид апостолът под „оскърбителя“ и кой е „оскърбеният“? Някои тълкуватели виждат тук намек за лично оскърбление, нанесено на апостол Павел от някой коринтянин. Но по-правилно и по-естествено е да се вижда тук, заедно с блажения Теодорит, указание за извършилия кръвосмешение (1 Кор. 5:2) и неговия баща. Макар че апостолът е писал за това неприятно обстоятелство, той е имал предвид не само интересите на бащата и сина, а ползата на цялата Коринтска църква. Така той е искал да покаже, че – въпреки клеветите на неговите противници – истинското благо на коринтяните никак не му е безразлично и той постоянно се грижи за тях.

По този начин апостолът бил утешен чрез утехата на коринтяните, т.е. чрез онази утеха, която те му доставили. Утешило го и обстоятелството, че изпратеният от него в Коринт Тит бил приет добре там. Това било особено приятно за апостола, защото преди това той бил похвалил коринтяните пред Тит; следователно, похвалата му не била напразна.

Това дава повод на апостола още веднъж да посочи своята искреност и истинност както в съжденията си, така и в постъпките си като пастир. Преди Тит да отиде в Коринт, апостолът е говорил за коринтската община с доверие и добро мнение. След завръщането на Тит се оказва, че тази похвала не е била напразна, защото коринтяните са проявили послушание и покаяние.

В заключение на думите си апостолът изразява увереност, че и занапред коринтяните ще му бъдат послушни и че взаимното доверие между него и тях винаги ще съществува.