Противопоставянето между вътрешното духовно величие на вярващите и тяхната тленна телесност не може да бъде трайно. На мястото на сегашното тяло вярващите ще получат ново, което ще съответства на обновеното им вътрешно състояние. Тази надежда се утвърждава в нас от Самия Бог, Който ни е дал Своя Дух като залог на бъдещата слава.

„Знаем“ – апостолът има предвид всички вярващи, а не само себе си, защото бъдещото прославено тяло е обещано на всички. Откъде идва това знание? От апостолското учение (срв. 1 Кор. 15), а за самия Павел – и от особено благодатно откровение.

„земното наше жилище, тая хижа“ – така апостолът нарича човешкото тяло, дадено ни за кратко време и подлежащо на разрушение. Образът е на шатра или палатка, поставена временно и лесно разглобима – символ на преходността.

„ние имаме“ – това не означава, че новото тяло вече съществува в пълнотата си сега. Ако апостолът имаше предвид това, би противоречал на собственото си учение, че прославеното тяло възниква след възкресението (срв. 1 Кор. 15:42–43). Тук той говори с увереността на вярата, като прескача междинното състояние и насочва вниманието направо към окончателната цел.

„от Бога дом на небесата“ – за разлика от сегашното тяло, което получаваме по естествен път чрез раждането и което носи белезите на земния Адам (срв. 1 Кор. 15:47), новото тяло ще бъде дар от Бога. Това е гаранция за неговото превъзходство. То е предназначено за небесния живот – за новото и съвършено творение.

„жилище неръкотворно, вечно“ – тук се подчертава разликата между човешкото и Божието дело. Построеното от човешки ръце е преходно и подлежи на разпад, докато онова, което идва от Бога, е трайно и вечно.

„Затова и въздишаме.“ Апостолът привежда още едно свидетелство за вярата ни в бъдещото прославление на тялото. Той повтаря мисълта, изразена и в Посланието до Римляните (Рим. 8:23): самото „стенание“, копнежът по новото тяло, вече е знак, че то действително ще ни бъде дарено.

Според тълкуването на блаж. Теодорит вместо „ще се облечем“ по-точно е да се преведе „ще се преоблечем“ (ἐπενδύσασθαι), „ще се пременим“. Този израз подчертава, че няма да получим друго, различно тяло, а че настоящото ни тяло ще бъде преобразено и „облечено“ в нетление.

„Само да не би…“ – с тези думи апостолът напомня, че в бъдещото състояние човек може да се окаже „гол“, т.е. лишен от духовни добродетели. Не всеки се облича тук, на земята, в одеждите на праведността. Затова християните трябва да се грижат още в този живот да придобият „дрехата“ на добродетелта, защото само облечените в нея могат да влязат в Божия чертог.

Апостолът пояснява, че християните не копнеят просто да се освободят от тялото, сякаш спасението е в безтелесността, а желаят да получат преобразено тяло. И още, ако е възможно, това да стане без преминаване през смъртта („без да се събличат“, по неговия образен език), така че при Второто Христово пришествие телата им да бъдат преобразени непосредствено в нетление (срв. 1 Кор. 15:54).

Образът е на „преобличане“: новата небесна одежда не унищожава човека, а преобразява и „поглъща“ старата, така че смъртното да бъде победено от живота. Не става дума за отхвърляне на телесността, а за нейното възвисяване и обожение.

Апостолът посочва основанието на тази надежда: тя се корени в самия Божи замисъл. Бог ни е създал именно за участие в тази бъдеща слава. Гаранция за това е дарът на Светия Дух – „залога“, който вече е даден на вярващите по време на кръщението им.

Светият Дух извършва вътрешното ни обновление още сега. А това вътрешно преобразяване неизбежно ще намери завършек и във външното – в прославянето на тялото. Както вътрешният човек се обновява чрез благодатта, така и външният ще бъде преобразен в съответствие с това духовно обновление (срв. Рим. 8:28–30).

Господ на Последния съд ще съди всички според делата, които хората са извършили на земята.

Смъртта сама по себе си е най-страшното нещо за човека и мисълта за нея винаги е тревожела както юдеите, така и езичниците. В християнството обаче отношението към смъртта е различно. Християнинът очаква смъртта спокойно, защото тя означава съединяване с Господа, с Когото сега не може да бъде в непосредствено общение. Настоящото земно тяло, в своето тленно състояние, е преграда за пълното общение с Него.

Затова апостолът казва, че сме „отдалечени“ от Господа – не в смисъл на духовна разлъка, а защото живеем в условията на земния свят, където не виждаме Бога непосредствено, а вярваме в Него. „Ходим с вяра“ означава, че животът ни се основава на доверие в невидимата реалност, а не на сетивно съзерцание.

Поради това апостолът изразява желание, ако това е Божията вол, по-скоро да се освободи от тази тленна обвивка, която възпира пълното му пребиваване при Господа. Тук не става дума за бягство от живота, а за копнеж по-пълно общение с Христос. Но съвършеното общение с Бога ще бъде възможно за човека едва след Възкресението.

Апостолът смята за необходимо да подчертае, че след отделянето на душата и тялото в смъртта на човека предстои явяване пред Христовия съд и даване на отчет за извършените дела. Именно затова трябва с всички сили да се стремим да бъдем угодни на Бога.

Тук апостолът ясно различава два аспекта на посмъртния съд. Единият настъпва непосредствено след смъртта и открива възможност човек да „се прибере у Господа“ (ст. 8), макар още да не е получил прославеното си тяло. Другият ще се осъществи в края на времената, когато ще стане всеобщото възкресение и вярващите ще приемат прославено тяло (срв. 1 Кор. 15). Именно към този последен, всеобщ съд се отнася стих 10 (според тълкуванието на св. Йоан Златоуст).

Апостолът, твърдо уверен в бъдещото си прославяне, проповядва смело и открито пред всички. Той няма от какво да се страхува.

Апостол Павел бил обвиняван, че чрез хитрост привлича хората към себе си и че не е  искрен. В отговор той казва: да, аз убеждавам хората, но това правя със съзнание за „страха Господен“, т.е. със страхопочитание пред Бога като Съдия. Този страх ме държи в пределите на позволеното и не ми позволява да действам користно или двусмислено.

На противниците си може да изглеждам не напълно открит, но Бог знае, че действам искрено и по съвест. А и вие самите трябва да го знаете, защото моето служение е явно не само пред Бога, но и пред вашата съвест.

(Срв. 2 Кор. 3:1.) Ако апостолът казва нещо в своя защита, това не е за самохвалство, а за да даде на коринтяните аргументи срещу неговите противници. Те неправомерно се превъзнасяли и се хвалели с външни предимства. Павел желае вярващите да могат да отговорят на тези нападки и да защитят истинското му апостолство.

На апостола било приписвано, че „излиза извън себе си“. Това обвинение се основавало на неговия дар да говори на езици повече от другите (срв. 1 Кор. 14:18), на многобройните му видения (срв. 2 Кор. 12:1 и сл.) и на силния му темперамент. Противниците му използвали тези обстоятелства, за да го представят пред коринтяните като човек, който губи самообладание.

Павел отговаря, че ако се увлича в духовен възторг, това е пред Бога – в личната му молитва и общение с Него („зарад Бога“). Когато обаче говори пред църковното събрание, той се изразява трезво и разумно, за да бъде разбран от всички („зарад вас“). Така той показва, че духовният му опит не е безреден екстаз, а подчинен на любовта и назиданието.

Тъкмо любовта Христова подтиква апостола към такова самоограничение заради благото на Църквата. Под „любов Христова“ тук може да се разбира любовта, която Христос е проявил към човечеството, и която вдъхновява вярващите да живеят по същия образ. Но също и любовта към Христос, макар че контекстът по-скоро сочи първото – Неговата изкупителна любов.

“любовта Христова ни обхваща” (συνέχει ἡμᾶς), в смисъл на държи здраво, владее.

Ако Христос е умрял за всички, то вярващите, съединени с Него, са умрели за стария си живот. Те вече не принадлежат на себе си, а живеят за Онзи, Който умря и възкръсна за тях.

Затова на апостола е чуждо всяко желание за лична изява или превъзходство. Той не търси изключителност чрез необикновени духовни прояви, а предпочита трезвото и ясно слово, което служи за назидание на вярващите. Любовта, а не самолюбие или честолюбие, ръководи неговото служение.

На апостол Павел му било вменявано като недостатък, че не е бил сред учениците, които лично са слушали Господ Иисус по време на земното Му служение. Освен това противниците му твърдели, че Христос не е проповядвал освобождение от закона така, както го прави Павел.

В отговор апостолът подчертава, че вече не гледа на Христос „по плът“ – т.е. не Го възприема в рамките на Неговата земна, историческа и национална обусловеност. Той Го познава като прославения Син Божи, Който му се явил по пътя за Дамаск. Дори ако в началото е имал по-ограничено разбиране (напр. чрез наставленията на Анания), сега вече е проникнал в същността на Христовото учение.

Христос не е бил защитник на идеята, че Моисеевият закон остава задължителен и за езичниците. Времето на Неговото пребиваване „в плът“ е преминало; сега Той стои пред съзнанието на апостола като възкръснал и прославен Господ. Затова Павел не се ръководи от човешки авторитети, колкото и високи да изглеждат те в очите на другите.

(Срв. Ис. 43 и сл.) Тук апостолът говори за радикално обновление. Да бъдеш „в Христа“ означава участие в новото творение. Старият, греховен начин на съществуване е преминал; започва нова реалност, основана на изкуплението и възкресението.

Това обновление не е човешко дело. От страна на човека не е направено нищо, което да заслужи това преобразяване. Всичко произтича от Божията инициатива: Той примирява света със Себе Си чрез Христос. А на апостола е поверено служението да благовести това примирение и на другите.

За да стане извършеното от Бога примирение лично достояние на всеки човек, необходимо е някой да разкрие и обясни неговия смисъл. Затова на апостол Павел е поверено „словото на примирението“ – благовестието, чрез което хората узнават, че Бог вече е направил първата крачка към тях.

Тук се разкрива величието на апостолското служение. Апостолът не действа от свое име – той е пратеник, посланик на Самия Христос. Чрез неговото слово Сам Бог призовава хората към примирение. Проповедта не е човешка инициатива, а продължение на Божието действие в света.

За да подчертае значението на примирението, апостолът посочва неговата цена. Бог „направи грях“ Безгрешния – не в смисъл, че Христос е станал грешник, а че върху Него са били възложени греховете на света и Той е понесъл тяхната последица. Допълнението „в жертва“, което се среща в някои преводи, не е необходимо, защото самият израз вече съдържа заместническия смисъл.

Но това оправдание не е юридическо, а е реално обновяване. Новата праведност не е просто „дреха“, положена отвън, а участие в самата Божия правда – дълбока вътрешна промяна на човека чрез съединяването му с Христос.