Съдържание на 4. глава: Забележка на апостола относно неговото служение (1–6). Величието на апостолското служение и неговото външно бедствено положение (7–12). Примиряването на това противоречие (13–18).

За апостол Павел неговите врагове говорели, че е малодушен човек, че може да действа само с хитрост, че изопачава Божието слово и че не довежда докрай своите разяснения за същността на благовестието си. С една дума, смятали апостола за някакъв фантазьор, който проповядва не истинското Евангелие, а онова, което му се представя във въображението. Всички тези обвинения апостолът с възмущение отхвърля и заявява, че напротив – неговите противници, юдействащите християни, са заслепени от княза на този век дотам, че изобщо не виждат истината.

“като имаме … това служение”, т.е. като съдействаме християните да постигнат свободата и прославата, за които апостолът говори в ст. 17–18 на трета глава.

„не падаме духом“, т.е.  не се обезкуражаваме, когато срещаме различни трудности по своя път.

Под „изопачаване на Божието слово“ юдействащите противници на апостола разбирали, според тяхното мнение, неправилно тълкуване на Стария Завет и най-вече на Моисеевия закон.

Противниците на Павел твърдели, че той умишлено не разкрива докрай последиците от своето благовестие, а именно, че неговото учение уж насърчавало нравствена разпуснатост. На това апостолът отговаря, че само хора, които вече са поели по директния път, водещ към гибел, могат да отправят подобни обвинения срещу него.

„Богът на този век“ – т.е. сатаната (срв. Йоан 8:44; Йоан12:31; Йоан 14:30).

„За да ги не озари светлината“, т.е. за да не бъдат способни да призоват и възприемат светлата истина на Евангелието.

„За славата на Христа“ – за величието на възнеслия се на небето Христос (срв. 2 Кор. 3:18), за което проповядвали благовестниците.

„Който е образ на невидимия Бог.“ Христос в състоянието на Своето прославление пребивава напълно в Божия образ и в равнопоставеност с Бога (Фил. 2:6). Затова в Своето прославено тяло Той е видим образ на невидимия Бог (срв. Кол. 1:15; Евр. 1:3). Макар и в състоянието на Своето унижение Той също да притежавал божествена слава като носител на божествената „благодат и истина“ (Йоан 1:14) и да я разкривал чрез Своите чудеса (Йоан 2:11), проявлението на тази слава било ограничено от състоянието на унижение, в което Христос се намирал до Своето възкресение.

Противниците на апостола изтъквали, че той не е познавал лично Господ Иисус Христос по време на земния Му живот и затова неговата проповед за Христос не съответства на действителността. С това те искали да внушат, че Павел се стреми да изтъкне самия себе си. На това апостолът отговаря, че не себе си, а единствено Господ Иисус Христос желае да възвеличи. В неговата проповед няма нищо егоистично – той е далеч от всякакво самовъзвеличаване. Напротив, той се счита за слуга на вярващите заради Христос, за да изпълни Неговата воля.

Кой всъщност е призовал апостола към проповед? Сам Всемогъщият Бог, Творецът на първичната светлина, е дарувал и новата светлина на апостола. Тук Павел явно прави намек за видението, което му било дадено при призоваването му по пътя за Дамаск (срв. Гал. 1:15), и противопоставя себе си на своите юдействащи противници. Те се намират под въздействието на сатаната (ст. 4), а той – под действието на Бога; те са в заслепление, а той ясно вижда всичко в светлината на Христос.

„Славата Божия… в лицето на Иисуса Христа“. Апостолът твърди, че Бог му е дал да познае и съзерцава лицето на Христос, озарено от Божествена слава. Затова и по-рано (ст. 4) той нарича Христос образ на невидимия Бог. Христос му се е явил в слава, в прославеното Си състояние, и така се е открил като истински образ Божий.

След като изобразява величието на апостолското служение, към което е призован от Бога, Павел започва да говори за рязкото противоречие между това вътрешно величие и външното му унизено положение. Преди всичко той посочва целта, с която Бог е допуснал това спрямо Своя верен служител.

„Това съкровище“, т.е. вътрешното духовно богатство, славата на благовестието и благодатта на апостолското служение.

„носим“ – апостолът говори за себе си и за своето служение.

„в глинени съдове“, т.е. в немощното и тленно човешко тяло, което по външен вид е слабо и крехко. И самият ап. Павел не се отличавал с представителна външност (срв. 2 Кор. 12:7 и сл.; Гал. 6:14).

„преизобилната сила“, т.е. неизтощимата духовна енергия и постоянство, с които Павел извършвал своето служение.

„да се отдава на Бога, а не на нас“ – целият свят трябва да разбере, че тази духовна мощ произлиза от Бога, а не от самия Павел.

Така външната немощ на апостола не отменя неговото величие, а напротив – разкрива източника на силата му: Божествената благодат.

Но след като силата, която притежава Павел, е от Бога, то тя никога не може да бъде сломена, независимо от преследванията и трудните обстоятелства.

Апостолът продължава да разкрива напрежението между външната немощ и вътрешната сила. Той действително е преследван, притискан и унижаван от хората, но не е изоставен от Бога. Макар да бъде повалян – чрез страдания, гонения и лишения – той не бива окончателно победен. Тук е развита мисълта от предходния стих: външната слабост служи за проявяване на Божията сила. Човешките удари не могат да унищожат онзи, когото подкрепя Божията благодат.

Апостолът казва на друго място, че в него духовно живее Христос (срв. Гал. 2:20). Тук той утвърждава, че и в тялото си носи страданията и смъртта Христови, като че ли ги продължава – дотолкова е проникнат от съзнанието за единение с Христос.

От друга страна, в него се проявява и „животът Иисусов“ – т.е. онази сила, която Христос притежава в състоянието на Своето прославление. Тази сила се открива в подвизите и неуморната дейност, които апостолът извършва при своето служение. Така в него едновременно се явяват и страданието, и победоносният живот на Христос.

Апостолът повтаря мисълта от 10-ия стих, като разяснява първата му половина и засилва втората. Засилването се състои в това, че вместо израза „тяло“ апостолът употребява израза „смъртна плът“. Именно в тази греховна и подвластна на смъртта плът се проявява великата и непобедима Христова сила – силата на живота Иисусов: толкова велика е тази сила!

От смъртта или от телесните страдания, които довеждат Павел до смъртна опасност, произтича живот – има се предвид духовен, за Църквата като общност на вярващите. Неговото себеотрицание и саможертва даряват на вярващите нови сили за живот.

Това противоречие между вътрешното му величие и външното му унижение обаче не смущава апостола. Той се надява на прославата, която го очаква в бъдеще заедно с Христос, и затова спокойно понася своите страдания.

Апостолът има същия „дух на вярата“, както и коринтяните – т.е. Светия Дух, Който се дарява на всеки вярващ при кръщението (срв. Гал. 3:1 и сл.), когато човек изповядва вярата си в Христос. Вяра има и самият апостол – това той изрича с лека ирония, за да вразуми коринтяните, които прекомерно се гордеели със своето духовно състояние (срв. 1 Кор. 4:7–8).

Цитирайки думите на Пс. 115 (по превода на Седемдесетте): „Повярвах, затова и говорих“, апостолът показва, че неговата проповед произтича от твърдата му вяра. Той вярва в Христос и затова не може да мълчи, а непрестанно свидетелства за Него.

Защо апостолът казва, че има Светия Дух? За да покаже колко твърдо и основателно е неговото упование в бъдещото прославление. Този Дух е залог на това прославление (срв. 2 Кор. 1:22).

Що се отнася до самото прославление, апостолът го приписва на Бога – на Този, Който ще призове при Себе Си не само коринтяните (тук отново прозира ироничен оттенък), но и Павел заедно с тях.

За израза „Който възкреси Господа“ вж. Послание до Римляни 8:10–11.

Когато апостолът казва “Който възкреси Господа”, той изповядва историческата реалност на Възкресението, божествената сила, действаща в Христос и сигурността на нашето бъдещо възкресение. Възкресението на Христос е начало на новото творение и залог за прославлението на Църквата.

Ако днес положението на апостола изглежда външно неблагоприятно, коринтяните не бива да се смущават: Господ допуска това именно за тяхно добро. Те ще видят колко велика е Божията благодат, която действа чрез един човек, външно немощен и непривлекателен, и това ще ги подтикне с още по-голяма благодарност да прославят Бога. Тази бележка обаче не стои в пряка връзка с хода на мисълта и по-нататък апостолът отново се връща към темата за увереността си в бъдещото прославление.

В превода на това изречение има противопоставяне, т.е. макар че … но. По-точно обаче е да се разбира причинно-следствена връзка: не „макар че“, а „понеже“, „доколкото“. Апостолът е проникнат от мисълта, че тялото в сегашното си състояние не дава пълна свобода на духовната дейност на човека (срв. 1 Кор. 15:44). Затова той казва, че постепенното отслабване на тялото дава възможност духът да се проявява с по-голяма сила.

Тук несъмнено се съдържа основание за аскетическите подвизи – пост, въздържание, ограничаване на телесните желания, чрез които, отслабвайки грубите плътски влечения, се открива по-широк простор за духовна и съзерцателна дейност. Както справедливо отбелязва еп. Теофан, това „тление“, т.е. подвигът на външния човек, обновява вътрешния не безусловно, а ако е съпроводено с действието на благодатта, с вяра и живот според вярата.

В оригиналния текст тук е изразена мисълта, че ако бъдещото прославление бъде поставено на едната страна на везните, а страданията на настоящия живот – на другата, то първото несравнимо ще натежи над второто. Настоящите скърби, колкото и тежки да изглеждат, в същността си са леки и временни в сравнение с бъдещата слава (срв. 1 Петр. 1:6–7).

Тук апостолът пояснява, че съзерцаването на превъзходството на бъдещата слава не е достъпно за всеки. Само духовно просветеното око може да вижда „невидимото“, т.е. онова, което очаква човека в бъдещия век. Който е способен на такъв духовен поглед, разбира, че всичко видимо е преходно и тленно, а истински вечно е невидимото – реалността на бъдещия живот.