Противниците на ап. Павел го упреквали, че изтъква себе си и сам се препоръчва. В отговор на това апостолът с лека ирония отбелязва, че той не се нуждае от никаква препоръка: основаната от него Коринтска църква е най-добрата му препоръка. Впрочем той не желае да се хвали със своите успехи, защото добре знае, че те са плод на Божията помощ, а не са негова заслуга.

“Пак ли ще почнем” – има предвид себе си и Тимотей.

“както някои”. Апостолът вероятно има предвид своите противници, юдействащите сред християните, които са могли да представят препоръчителни писма от представители на Йерусалимската църква и да получат подобни писма и от коринтяните.

“Вие сте нашето писмо”. Вашето обръщане към Христа и вашият християнски живот са достатъчна препоръка за нас (срв. 1 Кор. 9:2).

“написано в сърцата ни”, тоест ние имаме вътрешна увереност, че вие и другите християни ни познавате добре.

“което узнават и четат всички човеци”. Делото на апостола в лицето на християнската община в Коринт е видимо и достъпно за всички. Всички останали църкви могат да видят какво дължат коринтяните на Павел и Тимотей, техният добър живот е свидетелство за апостолския труд.

„Писмо Христово“, тоест писмо, съставено от Христос. Тук Коринтската църква е наречена изобщо „писмо“, а не препоръчително писмо, както по-горе, тоест творение Христово.

Апостол Павел и Тимотей са само оръдия в Христовите ръце, като писари, които пишат по диктовка. Мастилото – оръдието на писането, е заменено от Светия Дух. Материалът, върху който е написано писмото, са живите сърца на коринтяните.

За „каменните скрижали/плочи“ апостолът споменава, защото прави сравнение със скрижалите на закона на Мойсей.

„скрижали от плът“ са наречени „плочите на сърцето“, за да се обозначи, че адресатите на посланието имат жива възприемчивост за словото, което им проповядват апостолите. То се отпечатва в тях като нов Божи закон.

„Такава увереност“, тоест такава сигурност, каквато апостолът изрази във 2-ри и 3-ти стих.

„имаме към Бога“. Апостолът има такава увереност, защото пребъдва в тясно общение с Бога и в Него полага цялата си опора.

“чрез Христа“: всички свои достойнства като проповедник апостолът е получил чрез Христос. Той е уверен в своето дело, защото е ръководен от Христос.

„да помислим нещо“: способността да съди за себе си и за своите усилия апостолът е получил от Бога.

„способност“, има се предвид способността правилно да разсъди и оцени усилията си и резултатите от тях.

В следващите стихове (до стих 18) апостолът развива основната идея, че Старият Завет е служение на буквата, което не носи живот, а убива, а Новият Завет е служение на животворящия дух. Развивайки тази мисъл, той казва: и служението на Стария Завет е имало свое величие; но какво е това величие в сравнение с величието на новозаветното служение? Новозаветното служение не е преходно и води не към осъждане, както старозаветното, а към прослава, т.е. към причастност на Божията благодат. Затова апостолът се радва и, за разлика от старозаветните хора, които не можели направо да гледат Божието величие, с открито лице съзерцава славата Господня и все повече се просвещава от тази слава. И това апостолът казва не само за себе си, но и за всички истински християни.

„на Новия Завет“: в Новия Завет условието за получаване на спасение е не изпълнението на Моисеевия закон, а вярата в Изкупителя (срв. 1 Кор. 11:25; Рим. 10:5 и сл.).

„не на буквата, а на духа“: Старият Завет е наречен „буква“ (γράμμα), защото съществува в писмени паметници и в себе си не съдържа животворящо начало. Новият Завет е наречен „дух“ (πνεῦμα), защото в него действа животворната сила на Светия Дух. Не от буквата, а от Духа се ръководят и проповедниците на Евангелието. Макар че законът по своята същност също е духовен (Рим. 7:14) и думите му са „живи“ (Деян. 7:38), силата на греха е парализирала тази сила на закона.

„Буквата убива“: апостолът посочва причината, поради която Бог не го е направил служител на буквата. Умъртвяването, извършвано от буквата на закона, трябва да се разбира в смисъла, в който апостолът говори за закона в 7-а глава на Посланието до римляните (Рим. 7:5–7 и сл.; срв. 1 Кор. 15:56). Чрез заповедта на закона силата на греха, която дотогава е била бездействаща в човека, се събужда и поражда всякаква похот, която довежда човека до духовна смърт, тоест до отдалечаване от Бога.

„Служение на смъртта по букви, издълбано на камъни“. Апостол Павел има предвид Десетословието, което дължи своя произход на служението на Моисей (Изх. 34:28). Апостолът добавя, че то е било начертано с букви, и с това още по-рязко подчертава неговия недуховен характер.

„Не можеха да се взират“: в книгата Изход (Изх. 34:30) се казва само, че израилтяните „се бояха да се приближат“ до Моисей. Апостолът прави своето разяснение, очевидно въз основа на юдейско предание.

„преходната“: апостолът прибавя това определение, за да изтъкне превъзходството на славата на новозаветното служение, както и прави по-нататък (вж. ст. 11).

„служението на духа“, тоест служение, посветено на Светия Дух, каквото представлява служението на проповедниците на Евангелието.

„Служение на осъждението“, тоест водещо към осъждане (срв. Рим. 7:9 и сл.; Гал. 3:10).

„Служение на оправданието“, тоест водещо към оправдание (срв. Рим. 1:17; 3:22 и сл.).

„Прославено“ – величието на Моисеевото служение в сравнение с новозаветното (срв. ст. 9) сякаш не е славно. Апостол Павел не отрича величието на Моисеевото служение. То е било действително „прославено“. Но когато се явява по-висшата слава на Христовото служение – служение на Духа, оправданието и пребъдващата благодат, предишната слава се оказва относителна.

„Преходното“ –  служението на Моисей. Моисей престана да бъде законодател (Рим. 10:4).

„трайното“, тоест служението на проповедниците на Евангелието, което ще продължи до края на света (Мат. 24:14).

„Като имаме такава надежда“. Апостол Павел е уверен, че величието на неговото служение няма да отпадне.

„действаме“ сред повярвалите открито, свободно, без страх и без прикриване, защото служи на неизменната истина в Христос.

„А не както Моисей“: ние нищо не скриваме и не приличаме на Моисей, който скривал от израилтяните сиянието на лицето си (вж. Изх. 34:33–35). Апостолът не иска да принизи с това сравнение Моисей, а само посочва неговата педагогическа мъдрост, която го е подбудила да скрие сиянието от евреите.

„Към края на преходното“ (εἰς τὸ τέλος τοῦ καταργουμένου, букв. към края на отменяемото, на обезсилваното), тоест за да не стигнат до убеждението, че законът и законовото служение трябва да имат край. Това би ги накарало да се отнасят пренебрежително към изискванията на закона. А че законът с времето трябва да изгуби задължителната си сила, те биха могли да се досетят, ако бяха забелязали отслабването на сиянието върху лицето на Моисей.

Апостолът тук допълва, очевидно въз основа на юдейското предание, обяснението на подбудите, които са ръководили Моисей, когато той покривал лицето си. Подобни тълкувания апостолът дава и в Първото послание до коринтяни (1 Кор. 10:1 и сл.) и в Посланието до галатяни (Гал. 4:21 и сл.).

За разлика от това, апостолското служение в Христос е открито и неприкрито. Там няма нужда от покривало, защото славата не избледнява и не се отменя.

Ала умовете им се затъпиха, понеже и доднес, кога се чете Ветхият Завет, остава неснето същото покривало, което се снима чрез Христа.

Оттук до края на главата се говори за последиците за израилтяните от това, че Моисей покривал лицето си с покривало.

„умовете им се затъпиха“, по-точно: „ожесточиха се“ (ἐπωρώθη или, както чете блаж. Теофилакт – ἐπωρώθησαν) техните мисли (νοήματα). Т.е. техните мисли се ожесточиха.

„същото покривало“: тук се дава доказателството за споменатото „ожесточение“. Под покривало тук се разбира неспособността да се признае, че служението на Моисей трябва да има край.

„когато се чете“ – по-точно: „върху четенето“. Апостолът представя нещата така: когато в събота в юдейската синагога (Деян. 15:21) се извършва четене на Стария Завет, този акт става като под покривало, което не позволява на юдеите да видят Новия Завет.

„То се се снима чрез Христа“, тоест само в Христос човек разбира преходното значение на Моисеевото служение.

“на сърцето им”. Сърцето тук означава центъра на душевния живот (срв. 2 Кор. 4:6; Рим. 1:21).

“кога се обърнат към Господа”, тоест когато повярват в Христа. Апостолът има предвид разказа в книгата Изход, че когато Моисей заставал пред Бога, той свалял покривалото от лицето си (Изх. 34:34 и сл.). Така ще бъде свалено покривалото и от сърцата на онези юдеи, които се обърнат и дойдат при Христос.

Тук е заключението към мисълта, изразена в 16-ти стих. Мисълта има формата на силогизъм: Голяма предпоставка: „където е Духът Господен, там е свобода“. Малка предпоставка: този Дух притежава само онзи, който се е обърнал към Господа, защото „Господ е Дух“.
Заключение: следователно у обърнатия не може да има покривало, а има свобода.

„Господ“ (ὁ κύριος) е подлогът – това изисква връзката с 16-ти стих. Под Господ тук се разбира Христос: да влезеш в общение с Христос означава да влезеш в общение със Светия Дух. Още в Посланието до римляните апостолът е казал, че Духът принадлежи на Христос и че чрез Него Христос идва при вярващите (Рим. 8:9–11).

Христос и християнството не са свързани с буквата и не са задължени към Моисеевия закон.

„Там има свобода“, тоест свобода да мислиш, чувстваш и действаш. Духът Господен, като единствен Владика в душата на обърнатия човек, премахва всяко покривало и всяка преграда, произтичаща от чужда сила.

А ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен.

„А ние всички“, тоест християните. Апостолът говори сега за онези лица, върху които свободата проявява своето действие.

„с открито лице“: тук апостолът изменя образа. Той вече не говори за слушащите (както в ст. 15), а за гледащите, затова и заменя думата „сърце“ (в ст. 15) с думата „лице“. За да се гледа, очите трябва да бъдат открити.

„като в огледало“: пълната слава на Христа християнинът може да види само в бъдещия живот (Йоан 17:24; 1 Йоан 3:2; Кол. 3:4), а тук той вижда само нейния образ в Евангелието (Евангелие на славата Христова – вж. 2 Кор. 4:4).

„славата Господня“, тоест виждаме Христа като Глава на Църквата, Ходатай за нас на небето, Победител над всички Свои врагове и пр.

„преобразяваме се в същия образ“, тоест така се изменяме, че още тук, на земята, ставаме подобни на прославения Христос.

„от слава в слава“, тоест преминаваме от една степен на величие към друга (срв. Рим. 1:17; Пс. 83:8)

„Като от Духа Господен“, по-точно: „от Господа, Който е Дух“ (срв. ст. 17). Нашето преобразяване се извършва дотолкова, доколкото Господ – Духът (πνεύματος – родителен на качество) ни дава сили.