Апостолът твърдо решил да не идва при коринтяните втори път със скръб, тоест да ги огорчава със своите справедливи укори. Защото коринтяните са неговата единствена радост. Как би могъл да огорчи онези, от които очаква радост? Той преценил, че е по-добре да се обясни с тях писмено, макар че и самото му послание изобщо не е написано с цел да огорчи коринтяните, а за да засвидетелства любовта на апостола към Коринтската църква.

Думата „пак“ трябва да се отнесе към израза „дохождам“ (блаж. Теодорит). Апостолът посетил Коринт за първи път по време на второто си апостолско пътешествие и си тръгнал оттам в радостно настроение. Той не желаел да помрачи това настроение и затова отложил второто си посещение в Коринт.

„С огорчение“. Тук апостолът има предвид както огорчението, което неговите укори биха причинили на коринтяните, така и собствената си скръб, която би изпитал при това.

Ако апостолът би трябвало да огорчи коринтяните със своите изобличения, то неизбежно и самият той би останал в скръб. Но тъкмо защото коринтяните са неговата духовна рожба и негова радост в Господа, всяко тяхно огорчение би се превърнало и в негова лична болка. Кой друг в Коринт, освен вярващите, би могъл да му донесе истинска утеха и радост? Ако те бъдат наранени от укорите му, те няма да могат да споделят радостта му, а радостта от общението между пастир и паство ще бъде помрачена. Затова той предпочита временно да се въздържи от лично посещение, за да не превърне срещата им в повод за взаимна скръб, вместо за духовно утвърждаване и радост в Христа.

Именно поради това апостолът им написал това послание, изразявайки всичко, което го е вълнувало. Нека коринтяните внимателно прочетат неговите наставления и се постараят да поправят своите недостатъци. И тогава, когато апостолът посети Коринт, няма да му се наложи да търпи огорчение. Той е уверен, че коринтяните ще побързат да отстранят тези недостатъци преди неговото идване, защото го обичат и желаят той винаги да се радва за тях.

Апостолът изпитва дълбока скръб и сега, когато му се налага, макар и само писмено, да се обърне към коринтяните с изобличение. За него това не е просто дисциплинарен акт, а вътрешна болка. Той би желал по никакъв начин да не огорчава своите възлюбени чеда.

В следващите стихове (до 11) апостолът обяснява, че любовта му към коринтяните не противоречи на строгостта, която той проявил по отношение на християнина, съгрешил с кръвосмешение в тяхната община (вж. 1 Кор. 5 гл.). В онзи случай апостолът се ръководел от желанието да защити истинските интереси на Коринтската църква и да предпази общността от нравствено разложение. Сега обаче, когато този нещастен човек се е разкаял, апостолът е готов да го приеме отново в църковно общение, ако и самите коринтяни желаят това. Така строгостта се оказва средство за спасение, а не окончателно осъждане.

Под израза “ако ли пък някой ме е огорчил” апостолът има предвид именно онзи грешник, за когото говори в Първото послание (гл. 5). Няма никакво основание да се предполага, че тук става дума за някой коринтски християнин, който лично е обидил самия апостол.

„не мене е огорчил“: Павел не желае да изтъква собствените си чувства и затова казва, че престъплението сякаш не го е засегнало лично. Разбира се, в действителност той е изпитал болка, когато е узнал за този грях.

„да не кажа много“ – по-точно: „да не натоваря прекомерно“ (ἵνα μὴ ἐπιβαρῶ). Апостолът обяснява защо казва, че виновникът е огорчил всички коринтяни само „донякъде“. Твърде тежка би била вината му, ако се каже, че е оскърбил всеки член на общината без изключение. Освен това не всички коринтяни са могли в еднаква степен да осъзнаят колко дълбоко е било накърнено християнското достойнство на църковната общност чрез този грях. Затова апостолът говори сдържано и справедливо, съобразявайки се с действителното положение на нещата.

“Доста”, тоест достатъчно за целта, която ап. Павел е имал предвид, когато е постановил наказанието за съгрешилия.

„наказание” (ἡ ἐπιτιμία). Този израз се среща още в кн. Премъдрост Соломонова (Прем. 3:10). Какво точно е било наказанието, читателите са знаели, и затова не е уточнено. Става дума за прекъсване на църковното общение, както е постановено в 1 Кор. 5 гл.

“от мнозинството”. Очевидно не всички, а само повечето от коринтяните са прекъснали общението си със съгрешилия след неговото отлъчване, което показва липсата на единомислие сред вярващите, както и известно оспорване на апостолския авторитет. Именно затова Павел подчертава, че наложеното наказание вече е постигнало целта си, довело е до покаяние, и не бива да се превръща в средство за окончателно погубване на човека, а трябва да отвори път за възстановяване в общението.

Съгрешилият християнин очевидно се е покаял за своя грях и дълбоко е скърбял за отлъчването си от Църквата.

„за да не пропадне той от преголяма скръб“. Тук скръбта е представена като сила, враждебна на човека, която може напълно да го обхване, да го изпълни и да му отнеме всякакъв интерес към живота, всяка надежда.

“да покажете към него любов”, т.е. да вземете ново, благоприятно за съгрешилия църковно решение, което да  възстанови достъпа му до църковното общение.

Когато пишел първото си послание, апостолът имал предвид и това – да разбере доколко коринтяните са послушни на неговите апостолски наставления. Това изпитание завършило: те отлъчили от своята община съгрешилия с кръвосмешение, както той бил наредил.  Павел не желае да продължава изпитанието чрез нова строгост. Напротив, послушанието им в строгостта трябва да бъде последвано от послушание и в милостта.

Друг мотив за прошката е духовното единство между апостола и християните в Коринт. Прошката е възможна, защото и двете страни мислят еднакво в Христа. Павел загърбва своето огорчение „заради вас“, за да може Коринтската църква, все още смущавана от този случай,  да намери покой.

Изразът „от лице Христово“ (ἐν προσώπῳ Χριστοῦ) означава: в присъствието на Христос, под Неговия поглед. Прошката трябва да бъде напълно искрена, без други странични цели: Христос е представен като всевиждащ свидетел.

Апостолът добавя още един важен мотив: „да не ни надвие сатаната“. Прекомерната строгост може да стане оръжие на лукавия, както и безразличието към греха. Ако отлъченият бъде оставен в отчаяние, това може да доведе до неговото окончателно отпадане. Някои тълкуватели  предполагат, че противниците на Павел може би са използвали прекомерната строгост като повод да привлекат на своя страна близките на съгрешилия. Но по-дълбокият смисъл е духовен: Църквата трябва да съчетава истина и милост, за да не даде място на дяволските планове (срв. 1 Петр. 5:8; Еф. 6:11).

В следващите стихове (до стих 17) апостолът описва как се е чувствал преди написването на второто си послание. Той с нетърпение очаквал вести от Тит, когото бил изпратил в Коринт, и поради това от Троада тръгнал към Македония, за да го срещне. Но коринтяните не бива да мислят, че той е паднал духом. Напротив, Павел е уверен, че Бог ще го направи навсякъде победител. Ако дейността му не е спасителна за всички, то вината не е негова: той проповядва евангелската истина.

Апостолът би могъл да остане в Троада и това би било полезно за делото Христово; там той беше дошъл от Ефес (срв. 1 Кор. 16:5–9). Но духът му не намираше покой заради коринтяните и той не се чувстваше способен да се отдаде изцяло и със спокойно сърце на проповядването на Евангелието в Троада. Понеже Тит, връщайки се при него, трябваше да мине през Македония, апостолът сам се отправя натам, за да го пресрещне.

В Македония той срещнал Тит и разбрал от него, че първото послание е било прието добре в Коринт. Апостолът благодари за този успех на Бога с цялото си сърце, вече облекчено от неизвестността.

„Който всякога ни дава да тържествуваме“. По-точно гръцкият израз (τῷ πάντοτε θριαμβεύοντι ἡμᾶς ἐν τῷ Χριστῷ) следва да се преведе: „Който винаги извършва над нас Своя триумф в Христа“ или „Който винаги ни води след Себе Си в Своя триумф“. Образът, който тези думи предават, е следният: Бог е Победителят, а апостолите, и най-вече Павел, са Негови пленници, които Той води след Себе Си като победени, подобно на римски пълководец, който след победа води след себе си пленниците. Тук апостолът припомня своето обръщане по пътя за Дамаск, когато Христос му казал: „Мъчно ти е да риташ срещу остена“ (Деян. 9:5). Апостол Павел наистина с дейността си прославя Бога, Който го е подчинил на Своето служение.

„в Христа“: всичко в апостолската дейност е свързано с Христос.

„Благоуханието на познанието“ (в бълг. превод: “благоуханието, по което познаваме Самия Него”. На гр. език “ὀσμὴν τῆς γνώσεως αὐτοῦ” – благоуханието на Неговото познание): пред победителя са кадели благоухания и вероятно апостолът има предвид този обичай.

Сега апостолът донякъде изменя образа. По-рано той казваше, че апостолите служат като средство за разпространяване на Христовото благоухание, а тук вече нарича самите тях „благоухание Христово“. Смисълът на този образен израз е следният: тяхната дейност е като благоухание, защото е проникнато от диханието на Христа.

Апостолската проповед обаче не е животворна за всички. За някои, които поради упоритост не желаят да приемат спасението от Христа и затова вървят право към вечна погибел, апостолското учение става смъртоносно.

„И кой е способен за това?“, тоест на такава дейност, при която проповедникът съзнателно за едни става носител на вечен живот, а за други – на вечна погибел.

“не изопачаваме словото Божие” (καπηλεύοντες τὸν λόγον τοῦ Θεοῦ) На това са способни малко хора, такива са апостолите. Другите („мнозина“) не са способни на такова дело. Те повреждат словото Божие или представят Христовото учение не в истинския му вид (употребеният тук глагол καπηλεύειν означава да търгуваш с нещо с користна цел, да го използваш за печалба). Те се стремят да съберат около себе си повече ученици и задържат при себе си и такива, които не са способни както трябва да вярват в Христа.

„като от Бога“, тоест като вдъхновени от Бога.

„пред Бога“, със съзнанието, че Бог всичко вижда.

„в Христа“ – в най-тясно единение с Христа (срв. Рим. 9:1).