Готвейки се да посети Коринт за трети път, апостолът увещава коринтяните да се поправят – иначе ще бъде принуден да постъпи с тях с цялата строгост на апостолската власт, макар че не желае да прибягва до строги мерки.

Не е известно кога точно апостолът е посетил Коринт втори път. Но във всеки случай такова посещение действително е имало и няма никакво основание думите на апостола да се тълкуват по друг начин. С посочването на тройното си посещение в Коринт апостолът иска да внуши на коринтяните, че – според старозаветния закон – той вече достатъчно пъти е засвидетелствал пред тях тяхното отклонение от строгите изисквания на християнския нравствен живот.

Законът изисква за достоверност на свидетелството не повече от двама или трима свидетели, които са присъствали при дадено събитие, нуждаещо се от доказване (Втор. 17:6).

Този стих е по-добре да се преведе така: „Вече ви казах и сега предварително ви казвам – както когато бях при вас за втори път, така и сега, когато не съм при вас – на онези, които по-рано съгрешиха, и на всички останали: когато отново дойда, няма да пощадя!“

Коринтяните не бива да мислят, че апостолът ги заплашва, без да има сила да изпълни казаното. Не – в него говори Сам Христос, а Христос вече е показал Своята сила сред тях или ще я покаже.

Апостолът обосновава изказаната от него мисъл. Да, по-рано Господ се яви като немощен човек и хората постъпиха с Него както пожелаха. Но сега Той е възкръснал и живее чрез силата на Бога. Христос доброволно прие човешката немощ и смъртта на кръста, което в очите на света изглеждаше като поражение. Но именно чрез това привидно безсилие се прояви силата на Бога във Възкресението.

Апостол Павел прилага този принцип и към своето апостолско служение. Неговото външно поведение – кротостта, търпението и липсата на светска власт – може да изглежда като слабост. Но тази „немощ“ е съзнателно следване на Христовия път. Ако обаче обстоятелствата го изискват, същата божествена сила, която възкреси Христос, ще се прояви чрез него в апостолската му власт.

По същия начин и апостолът, който по-рано се е явил в Коринт „в немощ, в страх и в голям трепет“ (1 Кор. 2:1–2), скоро ще се яви там въоръжен със сила от Бога, която ще прояви спрямо коринтяните, ако те не го послушат.

Вместо да изпитват дали Христос пребъдва в апостол Павел, коринтяните трябва да изпитват самите себе си – дали пребъдват във вярата. Разбира се, трудно е да се допусне, че те биха признали тъжния факт, че Христос не е в тях; това би било възможно само ако на дело те не са това, което трябва да бъдат като християни. А подобно нещо може да се случи, защото те упорстват в своите грехове.

Що се отнася до апостола, за него те не бива да се тревожат: той помни своите задължения пред Христос. Апостолът не търси човешко одобрение, нито се стреми да доказва себе си чрез външни прояви на власт. Неговото служение е потвърдено от самото дело на благодатта – от проповядването на Евангелието, от основаването на църкви и от духовния живот на вярващите.

Този стих в руския превод е донякъде неясен. По-точно е да бъде предаден съгласно тълкуването на Йоан Златоуст и Теофилакт Охридски така:

„Ние се молим на Бога да не вършите никакво зло, и се молим не за това (тук ἵνα обозначава съдържанието на молитвата), за да се покажем ние достойни…“

Апостолът толкова обича коринтяните, че за тяхното духовно благо е готов дори да се откаже от възможността да прояви сред тях своята сила и апостолска власт.

Разяснявайки мисълта си, апостолът казва, че няма да има нищо против коринтяните, ако те стоят твърдо в истината. Самият той винаги служи на истината и я защитава. Следователно, ако те действително пребъдват във вярата и живеят според Евангелието, няма никаква причина той да ги наказва или изобличава.

В допълнение към казаното за молитвата (ст. 7), апостолът отбелязва, че за него дори е радост да се окаже „немощен“, т.е. да не се налага да проявява своята наказателна апостолска власт спрямо коринтяните. Ако те са „силни“, т.е. пребъдват в истинската вяра и вървят по пътя на християнското съвършенство, апостолът само се радва на това.

Той пише това послание именно с цел да ги утвърди във вярата. Павел не желае да се яви сред тях като разрушител на благополучието на Коринтската църква – какъвто би станал, ако ги намери продължаващи своя греховен живот.

Напротив, неговото желание е да съгражда, а не да разрушава Църквата.

Апостолът завършва своето послание с пожелание към коринтяните за радост и единомислие и ги моли да предадат поздрав от всички светии.

Думата „впрочем“ по-точно означава: „що се отнася до останалото, което бих искал да ви кажа…“, тоест апостолът преминава към заключителното си наставление.

Изразът „Бог на любовта и мира“ означава Бога, Който дарява любов и мир и Който е източникът на всяко истинско единство между вярващите.

„Светото целувание“ е бил обичаен в древността знак за братско общение и взаимна любов между християните (срв. 1 Петр 5:14).

Тук апостолът споменава лицата на Светата Троица, но не в обичайния ред. Според тълкуването на блаже. Теодорит Кирски, това е направено с цел да се подчертае, че трите Божествени Лица са равни помежду Си по достойнство и божествена природа.

Този стих представлява едно от най-ранните и ясни новозаветни свидетелства за троичната вяра на Църквата. Апостол Павел съединява трите Лица на Светата Троица в едно благословение: благодатта идва чрез Сина, Господ Иисус Христос, чрез Когото е извършено спасението; любовта произтича от Бога Отца, източника на божествения промисъл; общението (κοινωνία) на Светия Дух означава живото участие на вярващите в благодатния живот на Църквата.