Понеже коринтяните желаели да получат други доказателства за истинността на апостолското достойнство на Павел, освен посочените от него в предходната глава, т.е. очаквали от него някакви извънредни и чудни знамения, апостолът сега говори за едно необикновено събитие от своя живот, станало четиринадесет години по-рано. Тогава той имал особено видение – бил грабнат до рая и чул неизказани слова, които човек не може да изрази.

Апостолът изобщо бил удостоен с множество божествени откровения. Именно затова, за да не се възгордее прекомерно и да не се превъзнася в собствените си очи, Бог допуснал да му бъде дадено едно страдание – „трън в плътта“, наречен от него „ангел на сатаната“, който го смирявал и му напомнял за човешката му немощ.

Апостолът съзнава, че хваленето не може да му донесе никаква полза. Защо? Защото, съобразявайки се с желанието на коринтяните, той е бил принуден да говори за извънредните откровения и видения, които е получил. В същото време сред читателите на неговото послание винаги е могло да се намерят хора, които да гледат с подозрение на този разказ и да го сметнат за човек, склонен към обикновена екзалтация, способен да приема собствените си въображения за божествени откровения.

Да, за апостола е неблагоприятно да се хвали. Но въпреки това той е принуден да направи това, защото същите тези читатели биха могли да кажат, че той стои много по-ниско от други проповедници, които се хвалят, че са видели и чули самия Христос.

Между „виденията“ и „откровенията“ съществува известна разлика. Виденията предполагат божествено откровение, дадено в образи и символични картини, докато откровенията означават разкриване на божествената истина в словесна форма, чрез ясно изразено слово или послание.

Тук апостолът всъщност говори за самия себе си (срв. ст. 6–7), но от скромност и смирение се изразява така, сякаш става дума за друг човек. Отчасти той говори и като разказвач, който описва едно необикновено събитие от своя живот.

Това събитие се е случило около четиринадесет години преди написването на Второто послание до коринтяните, т.е. приблизително около 44 г., когато апостолът се подготвял за своето велико мисионерско служение (срв. Деян. 11:26). Как точно се е осъществило това преживяване, самият апостол не може ясно да определи. Очевидно той се е намирал в състояние на пророчески екстаз и затова не е могъл да каже дали тялото му е участвало в това възнасяне, или той е бил възнесен само духовно. Но едно е несъмнено: това събитие действително се е случило.

Що се отнася до израза „третото небе“, той очевидно е бил разбираем за читателите на апостола, иначе Павел би дал допълнително обяснение. В юдейската традиция се среща представата за три небесни области: облачното небе, звездното небе, т.е. пространството на слънцето, луната и звездите, висшето небе, където се намира Божият престол.

Вероятно апостол Павел вече е говорил на своите слушатели за подобно разбиране за небесата. В юдейската апокалиптична традиция съществува и представата за седем небеса, но тук апостолът очевидно няма предвид тази схема. Ако това беше така, възнасянето до третото небе не би свидетелствало за особено високо духовно въздигане.

Като отново подчертава, че не знае в какво състояние се е намирал по време на това грабване до третото небе – дали в тяло или извън тялото – апостолът все пак с увереност свидетелства, че, достигайки до третото небе, той се е озовал в рая, т.е. в мястото на непосредственото Божие присъствие.

В подобен смисъл думата „рай“ (ὁ παράδεισος) се употребява понякога както в Стария Завет (срв. Иез. 28:13; 31:8 и сл.), така и в Новия Завет (срв. Откр. 2:7), а също често се среща и в талмудическата литература.

Изразът „неизказани думи“ по-точно означава „думи, които човек или човешкият език не може да изрече“. Апостолът вероятно има предвид небесните хваления, които се възнасят към Бога в рая от ангелите и светиите. Такава хвала не може да бъде изразена от устата на смъртен човек. Затова изразът „да ги изговори“ трябва да се разбира в смисъл, че човешкият език е недостатъчен, за да предаде небесната реалност, която апостолът е чул и преживял.

Под израза „с такъв човек“ апостолът има предвид самия себе си, но разглеждан като човек, удостоен от Бога с особени откровения и небесна прослава. В този смисъл той би могъл да се похвали – не със свои заслуги, а с това, което Бог е извършил в него.

Що се отнася обаче до самия него като личност, апостолът вижда в себе си единствено немощите. Той не приписва на себе си никаква заслуга за получените видения и откровения. В ония видения и откровения той не е действал със собствена сила, а е бил само приемник на божественото откровение.

Апостолът смята за нужно да отбележи, че има и други основания за похвала. Той обаче не желае да говори за тях, за да не създаде впечатление, че търси човешко възхищение. Затова предпочита да се въздържи, за да не би коринтяните да го поставят твърде високо в своето мнение. Нека те да съставят преценка за него единствено въз основа на това, което сами виждат в неговото поведение и чуват в неговото проповядване сред тях и в околните области.

Откровенията, които Павел получил, били толкова необикновени, че можели да го доведат до гордост. Затова, за да бъде предпазен от превъзнасяне, Бог допуснал да му бъде изпратено страдание – болест, която често му напомняла, че той е слаб и немощен човек. Тази болест апостолът нарича „жило в плътта“ и „ангел сатанин“.

Първият израз (σκόλοψ τῇ σαρκί) означава остър трънен бодил, който се е забил дълбоко в плътта, а не само повърхностно под кожата (срв. Иез. 28:24). С този образ апостолът обозначава едно много болезнено и постоянно страдание. Вторият израз (ἄγγελος σατανᾶ) посочва своеобразен „служител на сатаната“, който по Божие допущение бил даден на апостола като постоянно съпътстващо го изпитание. Този „ангел сатанин“ трябвало да го „бие“, т.е. да го поразява, да му нанася тежки удари и по този начин да го измъчва.

Това страдание постоянно съпътствало апостола, както се вижда от думите му, че той молил Бога да го „отстрани“ (ст. 8). Най-вероятно става дума за някаква болест, макар че апостолът не уточнява каква точно е тя, очевидно защото тя била известна на читателите му. Несъмнено е, че не става дума за вътрешно душевно състояние, а за нещо външно и видимо, което коринтяните могли да наблюдават. Иначе апостолът не би използвал такъв силен израз като „удря с юмруци“.

Затова тук не може да се виждат нито плътски изкушения (както предполага блаж. Йероним), нито преследвания от страна на противници (както смята Йоан Златоуст), нито мъчителни спомени за предишния живот. Съществува и мнението, че става дума за гоненията и телесните страдания, които апостолът понякога понасял от своите преследвачи. Но за тези гонения той вече говори в единадесета глава, а тук очевидно има предвид нещо друго. Поради това най-вероятно става дума за постоянно мъчеща апостола болест.

Относно естеството на тази болест са изказани различни предположения. Някои смятат, че става дума за епилепсия; други – за гнойно възпаление на очите, което често се възобновявало; трети предполагат периодични пристъпи на неврастения. Първото мнение трудно може да се приеме, защото пристъпите на епилепсия обикновено не оставят съзнателен спомен у страдащия, докато Павел говори за своето страдание като за мъчителни удари, които ясно усещал. Болестта на очите също не изглежда напълно убедителна, тъй като апостолът представя страданието си като внезапно и силно поразяване.

Поради това най-вероятно е предположението, че апостолът има предвид остри пристъпи на тежко нервно страдание, които неочаквано го правели безсилен и изтощен – именно в моменти, когато трябвало да се яви като публичен проповедник на Евангелието.

Тази болест била дадена на апостола в определен момент (ἐδόθη – аорист, който обозначава конкретно събитие в миналото), вероятно по времето, когато той започнал да се удостоява с извънредни откровения от Бога. Апостолът я нарича „ангел сатанин“ или в по-общ смисъл – нещо, което стои като преграда по пътя му (в такъв смисъл Христос нарича апостол Петър „сатана“ – срв. Мат. 16:23), или като действие на дявола, който причинява телесни страдания на хората (срв. Мат. 12:22 и сл.; Иов 1:6 и сл.).

Когато тази болест станала постоянна, апостолът започнал да моли Господа да го избави от нея. Той се обръщал към Господа с молитва три пъти – вероятно в моментите на най-силните пристъпи на страданието. След третото си обръщение той вече не се осмелил да настоява повече, защото Господ му открил, че благодатта, дарена му от Бога, е достатъчна, за да може той да изпълни своето служение, независимо от препятствията, които тази тежка болест поставяла пред него.

Под „Господ“ апостолът тук разбира Христос, както се вижда от последните думи на деветия стих: „за да се всели в мене силата Христова“.

Думите „силата Ми се проявява напълно в немощ“ означават, че Христос не се нуждае от хора, които са силни по човешките мерки, за да се разпространява Евангелието по света. Напротив, Неговата сила действа именно в онези, които съзнават своята слабост и се уповават на Божията благодат. Затова апостолът вече е готов дори да се хвали със своите немощи, защото чрез тях още по-ясно се проявява помощта и силата на Христос.

Връщайки се мислено към другите си страдания, апостолът казва, че не се отдръпва от тях. Напротив, той ги приема, защото именно в такива моменти Христос му подава Своята благодатна помощ. А да получи такава благодатна помощ е истинска радост.

Както казва св. Йоан Златоуст: „Където има скръб, там има и утешение; където има утешение, там е и благодатта. Когато бил хвърлен в тъмница, той извършвал чудеса. Когато претърпял корабокрушение и бил изхвърлен на варварски остров, тогава особено се прославил. Когато вързан застанал пред съдилището, победил самия съдия. Така било и в Стария Завет: сред изпитанията праведниците процъфтявали.“

Затова апостолът свидетелства, че силата, дарена му от Христос, се проявява именно в моментите на изпитание. Именно тогава, когато по човешки изглежда слаб, той всъщност е силен чрез Божията благодат.

В стихове 11 до 21 апостол Павел повтаря казаното в 11-та глава за своята безкористност към коринтяните и подчертава, че и занапред няма да взема нищо от тях. Той не е получавал нищо нито лично, нито чрез своите пратеници. След това апостолът заявява, че всичко казано от него по-горе в защита на апостолското му достойнство не е продиктувано от нужда да се оправдава – от което той изобщо не се нуждае – а е изречено за назидание на коринтяните. За тях е важно да разберат това, за да се поправят преди неговото идване; иначе той ще бъде принуден да постъпи с тях с цялата строгост на апостолската власт.

Апостолът признава, че действително е стигнал до нещо като „безумие“ в своята хвалба. Но в действителност той се хвали със своите немощи – а кой би се хвалил с това? Коринтяните биха могли да го предпазят от подобно положение, ако бяха застанали в негова защита срещу онези, които си приписвали прекомерно значение („на върховни апостоли“ – срв. 2 Кор. 11:5).

Коринтяните са имали всички основания да постъпят така, тъй като при общуването си с него са видели всички белези на истински апостол. Той е действал с постоянство и неуморност (такъв е точният смисъл на израза ἐν πάσῃ ὑπομονῇ), извършвайки знамения и чудеса и показвайки силата на Божията благодат, която действа в него.

По този начин, според разбирането на апостол Павел, истинският апостол се познава по това, че в него действа Божията сила, която се проявява чрез чудеса и духовни дарове.

“знамения, чудеса и сили”. Апостол Павел използва три близки, но не напълно тъждествени понятия, за да опише проявите на апостолската благодатна сила. Знаменията (σημεῖα) не са просто чудеса, а указват (σήμα) към нещо – към Божието присъствие и към истинността на проповедта. Чудеса (τέρατα) означава нещо, което предизвиква страхопочитание, удивление, потрес. Сили (δυνάμεις) означава действената сила, енергия, мощ. Това не е само външният ефект, а източникът – Божията благодат, действаща чрез апостола.

Апостолът с горчива ирония моли коринтяните да му “простят” неговата безкористност, която е проявил сред тях. Единственото, по което те се „различават“ от другите църкви, е именно това, че той не им е бил в тежест.

(Срв. 2 Кор. 11:7 и сл.)

И сега, когато се готви за трето посещение, той отново подчертава, че няма да вземе нищо от тях като възнаграждение за своето апостолско служение. Напротив, той е готов не само да не получи нищо, но и да даде от себе си, дори да се пожертва изцяло за тяхното духовно благо.

Въпреки това той с болка отбелязва, че макар да ги обича дълбоко като духовен отец своите чеда, тази любов не намира същия отклик от тяхна страна.

Апостолът тук отхвърля още едно обвинение, отправено срещу него. Очевидно някои са твърдели, че макар лично да не взема нищо от коринтяните, той го прави прикрито – чрез свои пратеници.

В отговор Павел категорично подчертава, че и неговите сътрудници са действали със същата безкористност. Той посочва Тит като конкретен пример и поставя риторичен въпрос: дали Тит е извлякъл някаква изгода от тях? Отговорът е очевиден – не.

Изразите „в същия дух“ и „по същите стъпки“ подчертават пълното единство в намеренията и поведението между апостола и неговите съработници. Това не е само организационно единство, а духовно – общ начин на служение, основан на честност и саможертва.

Споменатият „един от братята“ вероятно е християнин, който не е бил широко известен, поради което не се назовава по име. Най-вероятно става дума за същото пътуване, за което апостолът говори в 2 Кор. 8:17 и сл., където отново се споменава Тит и негов спътник.

Апостолът решително отхвърля мисълта, че се оправдава пред коринтяните, сякаш те са негови съдии. Неговото слово е произнесено пред Бога и в Христа, т.е. в съзнание за апостолското му служение и отговорност. Затова всичко казано не е самозащита, а пастирско действие, насочено към духовното назидание на вярващите. Целта на апостола е коринтяните да придобият правилно разбиране за неговото служение, за да могат с полза да приемат предстоящото му посещение. Защото без доверие към духовния отец не е възможно истинско духовно изправление.

Павел изразява и дълбока пастирска тревога: той се страхува, че при идването си ще открие в общността разделения и нравствено разстройство – разпри, завист, гняв, клевети и безредие. Тези пороци свидетелстват за вътрешна разпаднатост на църковното тяло.

Той се страхува, че след идването си в Коринт, той пак ще почувства срам пред Бог за основаната от него тук църква (такъв смисъл има първата половина от 21-вия стих). Твърде е възможно, на апостола да му се наложи, след пристигането си в Коринт, да оплаква онези християни, които и в новия живот са донесли със себе си от езичеството предишните свои пороци и които не са се покаяли както трябва, т.е. не са прекратили прелюбодейството, в което са пребивавали преди кръщението си.