За да възстанови своя авторитет в очите на коринтяните, апостолът се вижда принуден да каже нещо за своите заслуги. Ако това се стори на коринтяните донякъде неразумно, нека му простят, както прощават на неговите противници, които постоянно се хвалят пред тях. Апостолът посочва тук само своето познание в християнското учение и своето безкористие, което е проявил, отказвайки се от издръжката, която му се полагала като проповедник. След това апостолът отново казва, че добре съзнава неразумността на хвалбата, но въпреки това обстоятелствата го принуждават към него.

Апостолът се връща към своята любима тема – защитата си срещу обвинението в самохвалство. Той моли читателите за снизхождение към това самохвалство, което сам нарича неразумие, и вече вижда, че те действително проявяват снизхождение към него. И той има право на такова снизхождение, защото в своето самохвалство не се ръководи от някакви човешки или лични интереси, а ревнува за това да запази коринтяните за себе си, така както и Сам Бог ревнува за тях.

Както Бог някога създаде Ева за Адам, така и апостолът е приготвил чиста девица за нейния Жених. Тази чиста девица е Коринтската църква в нейното ново състояние, изпълнено с нов живот, а Женихът е Христос, Владиката на Църквата.

Апостолът трябва да я представи на Христос непорочна в онова време, когато ще се извърши „бракът на Агнеца“, т.е. при Неговото второ пришествие (Откр. 19:7; Откр. 21:2).

Затова апостолът силно се тревожи от мисълта да не би Коринтската църква – тази девица, предназначена да бъде невеста на Христос, да се отклони към съблазнителите.

Такива съблазнители могат да бъдат юдействащите християни, които се стремят да отклонят коринтяните от простото и чисто християнство към едно юдео-християнство, според което всички вярващи трябва да спазват Моисеевия закон. По този начин това учение всъщност предполага, че делото на Христос не е било достатъчно за спасението на хората и следователно принизява Христос в очите на приготвяната за Него невеста – Коринтската църква.

За да склони коринтяните да приемат неговите думи за себе си, апостолът посочва, че те вече са приемали немалко хора, които съвсем не са заслужавали това.

„Ако някой…“ – в гръцкия текст изразът не е предположение, а увереност. Апостолът казва, че коринтяните вече с готовност приемат такива учители, които им проповядват друг Иисус, т.е. поставят християнството в неизбежна връзка с обредния Моисеев закон, и заедно с това приемат друг дух – „духа на робството“ (Рим. 8:15) вместо „Духа Господен“, Духа на свободата (2 Кор. 3:17).

„И все пак – казва апостолът с ирония – аз с нищо не съм по-долен от тези хора, които се осмеляват да се наричат върховни апостоли“ (по-точно: „от тези свръхвелики апостоли“ (τῶν ὑπερλίαν ἀποστόλων), т.е. пратеници от най-старата Йерусалимска църква).

Апостолът може наистина да не се отличава с красноречието, с каквото вероятно са се хвалели тези пришълци; затова пък той притежава истинско познание на християнското учение. И изобщо във всичко, във всички свои дела, които предприема, той е добре познат на коринтяните и – иска да каже апостолът – те без съмнение го познават от добрата му страна.

Апостолът тук се връща към темата, за която вече е говорил в Първото послание до коринтяните (гл. 9). Той проповядвал Евангелието в Коринт напълно безвъзмездно и подчертавал това. Неговите противници обаче му вменявали това като вина или упрек: „Апостолът – казвали те – не взема нищо от коринтяните, защото всъщност няма за какво да му се плаща…“

“за да въздигна вас”. Апостолът постъпвал така, за да не им даде повод да го обвинят в користолюбие и за да не ги отдалечи от Христос, в общение с Когото коринтяните единствено можели да се “въздигнат” в духовно-нравствен смисъл.

За да не бъде в тежест на коринтяните, той се ползвал от помощта на македонските църкви, дори когато се трудел в Коринт.

Апостолът се заклева в Христовата истина (т.е. говори със същата истинност, с каквато е говорил Христос – срв. Рим. 9:1), че славата, която се носи за него из цяла Ахаия (вж. 2 Кор. 1:1), никога няма да му бъде отнета: той и занапред няма да взема нищо от коринтяните.

Коринтяните биха могли да кажат, че апостолът не приема нищо от тях, защото не ги обича. Но те не бива да говорят така. Бог знае колко много ги обича апостолът. Той просто не желае да даде повод на своите врагове – които търсят всяка възможност да го обвинят и да го унижат в очите на коринтяните – да го обвинят в користолюбие.

В този стих апостол Павел обяснява защо упорито отказва да приема материална издръжка от коринтяните, въпреки че като апостол има право на това. Неговото поведение има пастирска и апологетична цел. Неговите противници в Коринт вероятно приемали възнаграждение за своето служение и търсели повод да обвинят Павел в корист. Като отказва всякакво възнаграждение, Павел лишавал тези хора от аргумент, с който биха могли да го нападнат. В основата на поведението на Павел стои грижата за коринтяните. Той не иска нищо, което би могло да стане препънка за тяхната вяра или да даде повод за съблазън.

Апостолът говори в изключително остър тон за своите противници. Те не са апостоли Христови, за каквито се представят, а служители на сатаната. Подобно на своя господар – сатаната, който понякога приема образ на светъл ангел (светлината е обозначение на природата на добрите ангели), тези лъжеапостоли приемат вид на „служители на правдата“ – онази правда, чието благовестие апостол Павел счита за свое собствено призвание (Рим. 1:17).

Те предлагат на коринтяните правда чрез изпълнение на Моисеевия закон, но това е лъжлив път към правдата, защото по този път човек не достига до оправдание (Рим. 3:20).

За тази измама лъжеапостолите ще получат заслуженото наказание. На въпроса откъде апостолът е заел представата, че сатаната понякога се преобразява в светъл ангел, най-правилно е да се отговори: от юдейските предания.

В този стих апостол Павел продължава мисълта си от предходния стих (11:14), където казва, че сатаната се преобразява в ангел на светлината. Ако самият сатана може да се представя като носител на светлина, тогава не е учудващо, че и неговите служители – т.е. лъжливите учители – се представят като служители на правдата. Апостолът подчертава, че заблудата често се прикрива под външен образ на благочестие. Тези проповедници не идват като открити врагове на Христос, а като хора, които уж защитават истината, закона и праведността. Те могат да изглеждат ревностни, благочестиви и дори праведни, но тяхното учение изопачава Евангелието.

Апостолът още веднъж моли своите читатели за снизхождение към онова самовъзхваление, с което сега е принуден да се изкаже. Добре би било, ако те не го сметнат за неразумен поради това; но ако вече не са в състояние да го възприемат по друг начин, нека поне го изслушат като човек, който е „не на себе си“ („неразумен“, ἄφρων).

В този стих апостол Павел продължава своята иронична защита срещу лъжливите апостоли. Той предварително обяснява, че начинът, по който ще говори – като се хвали със своите заслуги – не е нормалният християнски начин на говорене. Истинският служител не търси собствена слава, защото всяка похвала принадлежи на Бога (срв. 1 Кор. 1:31).

Когато Павел казва, че говори „не по Господа“, той не означава, че казва нещо противно на Христовото учение, а че самохвалството не съответства на духа на Христовото смирение. Христос учи на кротост и смирение, а не на самовъзвеличаване. Апостолът нарича своето самохвалство „безумие“, защото в духовен смисъл е неразумно човек да се хвали със себе си.

Той обаче е принуден да говори по този начин, защото коринтяните са започнали да се увличат по хора, които се хвалят със своя произход, авторитет и външни заслуги.

Защото те, коринтяните – с горчива ирония добавя апостолът – търпят много от неговите противници юдействащите християни, които по всякакъв начин ги експлоатират. Защо тогава да не проявят снизхождение и към апостол Павел?

Освен това те трябва да си спомнят, че и апостолът има с какво да се похвали, ако неговите противници намират с какво да се хвалят.

В този стих апостол Павел говори с остра ирония към коринтяните. Той им напомня, че проявяват голямо търпение към лъжливите учители, които всъщност ги унижават и използват. С това Павел изобличава тяхната духовна неразумност: те понасят тежко отношение от чужди учители, но се съмняват в него, който наистина ги е родил в Христа (1Кор. 4:15).

„Ако някой ви поробва“. Тук се има предвид духовно поробване. Юдействащите проповедници налагали на вярващите тежестта на Моисеевия закон и така ги връщали към състояние на духовно робство (срв. Гал. 5:1).

“ако някой ви бие по лице”. Това е образен израз за крайно унижение и презрение. В древността ударът по лицето бил символ на дълбоко оскърбление.

“За срам” – за срам на неговите противници. За разлика от тях той не е експлоатирал коринтяните, не се възползвал от тях по никакъв начин, въпреки че има право да получава издръжка от тях. Но не използва това си право, защото би било срамно така да постъпи.

Когато пристъпва към своята защита, апостолът най-напред се позовава на онези външни предимства, които има наравно със своите противници, а след това говори за онова, което те нямат – а именно за своите необикновени подвизи за благото на Църквата, за своите страдания и дори за своите немощи.

Апостолът е също такъв евреин, потомък на Израил (Яков) и на Авраам, както и неговите юдействащи противници.

Но по отношение на апостолското служение той е несравнимо по-високо от тях. В доказателство на тази мисъл той посочва многобройните жертви, които е принесъл в своето апостолско служение.

Постановлението на Моисеевия закон (Втор. 25:3) за наказване на престъпника с четиридесет удара било променено от юдеите. За да се избегне опасността случайно да бъдат нанесени повече от четиридесет удара, те постановили да се дават само тридесет и девет: тринадесет по гърдите и по тринадесет на всяко рамо.

Оттук научаваме, че до времето на написването на Второто послание до коринтяните, т.е. около 58 г., апостол Павел вече е бил съден на юдейски съд пет пъти. Но в книгата Деяния на апостолите за тези обстоятелства не се споменава нищо.

Книгата Деяния на апостолите съобщава само за един случай на биене на апостол Павел с тояги, т.е. вероятно с пръчки (римско наказание): това се случило във Филипи (Деян. 16:22).

За пребиването с камъни на Павел – виж Деян. 14:19.

За опасностите, на които Павел дотогава е бил изложен в морето, също нищо не е известно.

Апостолът изброява опасностите, на които е бил изложен по време на своите апостолски пътувания. Той е изпитвал опасности при реките, които е трябвало да преплува – и то в моменти, когато те са били буйни и широко разлели се. Налагало му се е да търпи нападения от разбойници, каквито по онова време имало много по пътищата. Подлагал се е на опасности и в градовете, чиито жители понякога се надигали срещу него, както и в пустините, където е можел да загине от глад, жажда или от диви зверове.

Често той се е предавал на пост; това вероятно е ставало, когато му се е налагало да изгонва от хората нечисти духове (Мат. 17:21), или когато е искал да подчинява и изтощава собственото си тяло (1 Кор. 9:27).

Но всичко това е, така да се каже, външно, извънредно в живота на апостола. А в обикновеното време, когато действа като пастир и ръководител на основаните от него църкви, той също постоянно е потопен в грижи и преживява всичко, което измъчва и тревожи неговите духовни чеда. Може да се каже, че той гори в постоянен огън за всички, които са подложени на изкушения.

Апостол Павел разкрива дълбокото си пастирско съчувствие към вярващите. Когато някой в Църквата е слаб във вярата, изпитва съмнения или пада в грях, Павел не остава безразличен. Той съпреживява тяхната слабост и страда заедно с тях. Когато някой бива съблазнен и отклонен от правия път, апостолът преживява това като дълбока рана. Той се възпламенява от ревност за спасението на вярващите и от болка заради тяхното духовно падане.

Апостолът току-що говори за страданията, на които е бил подложен по време на своите пътувания. Сега той обяснява тази, за мнозина странна, „похвала“ с това, че не се срамува да говори за своите немощи. Тези немощи по никакъв начин не унижават неговото апостолско достойнство, а напротив – показват в него истински служител на Христос, който е готов да понесе всякакви страдания заради Христос.

Този стих е тържествено уверение на апостол Павел, че всичко, което е казал за своите страдания и подвизи, е напълно истинно. След дългото изброяване на трудности, гонения и опасности (2 Кор. 11:23–30), апостолът призовава самия Бог за свидетел на думите си.

Но очевидно враговете на апостола са се подигравали именно заради неговите „немощи“. Изглежда те го обвинявали пред коринтяните, че проявява „немощ“, тоест че прекалено се страхува от опасности, дори там, където според тях няма истинска опасност.

Странно можело да изглежда например бягството на апостол Павел от Дамаск, когато той напуснал града по необикновен начин – като бил спуснат в кош по градската стена.

„Какъв странен начин да се оттегли един апостол, който се гордее, че е призован лично от Христос!“ – може би казвали враговете на апостол Павел. „Нима е било необходимо да се прибягва до такова прибързано бягство от Дамаск?“

На тази насмешка апостолът отговаря, че опасността тогава е била съвсем сериозна. Юдеите, които живеели в Дамаск, наели един арабски шейх, служещ на арабския цар Арета, за да залови Павел и да постъпи с него както намери за добре.

От такъв човек апостол Павел можел да очаква всичко най-лошо, затова той побързал възможно най-скоро да напусне Дамаск, без да изкушава Бога, дали Той няма да го защити по някакъв чудесен начин. Враговете му неоснователно са му се подигравали: апостолът е трябвало възможно най-бързо да избяга от Дамаск.

В Деян. 9:25 се казва, че Павел е бягал не от арабския шейх, а от юдеите. Това свидетелство обаче лесно може да се съгласува с настоящото обяснение на самия Павел. Очевидно юдеите са били инициаторите, а арабският шейх е действал само като тяхно оръдие.