От 10 до 13 глава апостолът защитава пред коринтяните своето апостолско достойнство и ги увещава да поправят живота си. В увода апостолът опровергава разпространяваното в Коринт мнение, че Павел бил смел само задочно, а когато дойде в Коринт, се държи твърде скромно. Не, той има достатъчно сила и решителност, за да накаже всяко непослушание, и само от милост не прилага своя апостолски авторитет. Апостолът е също толкова близък до Христос, колкото и онези, които се наричат Христови, и следователно притежава цялата власт и сила на истински апостол Христов.

Апостолът отхвърля този упрек с едно иронично предупреждение: нека не го принуждават да проявява смелост, защото тогава именно на тях ще им бъде зле от това… При това апостолът посочва и мотива, от който са се ръководели онези, които осъждали начина му на действие спрямо коринтяните. Неговите противници гледали на него като на човек, който постъпва „по плът“, т.е. като на обикновен човек, действащ по собственото си човешко разсъждение, а не просветляван от Духа Божий.

Разбира се, като всеки човек, апостолът живее в условията на телесното съществуване. Дори по отношение на външните предимства той е ощетен в сравнение с други, например неговото тяло било по-немощно и той често изнемощявалл. Но въпреки това неговите противници трябва да се убедят, че в него обитава необикновена сила на духа, като наблюдават как той води борба срещу силите, враждебни на Бога.

„Оръжията“, с които апостолът води борба, „не са плътски“, т.е. не са слаби (всичко плътско е слабо и немощно – срв. Ис. 40:6), а силни. Апостолът не добавя „духовни“, защото това и без друго е ясно. Сам Бог е дал сила на оръжието на Павел, за да може той да разрушава всякакви вражески крепости, т.е. „гордостта на елините и силата на техните софизми и силогизми“ (св. Йоан Златоуст).

Противниците на апостол Павел, юдействащите християни, се противопоставяли и на „познанието на Бога“, т.е. пречели на апостола да разпространява истинното познание за Бога като Този, Който е възлюбил целия свят и призовава към спасение и езичниците, без да ги задължава да спазват закона на Моисей.

Апостолът опровергава юдейското самопревъзнасяне, което карало юдействащите да настояват, че никой не може да се спаси, ако не изпълнява Моисеевия закон.

„всеки разум“ означава всеки мислещ човек. Апостолът го довежда като пленник, но доброволен пленник, при Христос, или иначе казано, към вярата в Христос (срв. Рим. 1:5; 15:18).

Апостолът има тук предвид Коринтската църква. Но това ще стане тогава, когато почти всички коринтяни проявят послушание към апостола и отделят измежду себе си онези, които упорито остават непослушни. Само такива апостолът възнамерява да накаже.

Тук Павел открито се противопоставя на претенцията на юдействащите християни да поставят самите себе си в особено, изключително отношение към Христос. Тези „Христови“ не са онези коринтяни, които противопоставяха партията на Христовите на партиите на Петровите, Павловите и Аполосовите (1 Кор. 1:12). Апостолът говори за тези „Христови“ не като за партия, противопоставена на други групи, а само като за свои лични противници, противници на самия Павел, чиято близост до Христос те оспорвали и която приписвали единствено на себе си. Очевидно това били юдействащи проповедници, дошли в Коринт от Йерусалим, за да възпрепятстват проповедта на апостол Павел в Коринт. Те се хвалели, че са изпратени от „майката на църквите“, Йерусалимската църква, и че са познавали най-близките ученици на Христос.

Изразът „По външността ли съдите?“ в този текст е проблематичен. Въпросителната форма тук не дава достатъчно ясна и определена мисъл, която да може непосредствено да се свърже със следващото поучение. Затова по-новите тълкуватели предпочитат да приемат тази фраза като повелително изречение и превеждат така: „Но обърнете внимание на онова, което е пред очите ви!“ По-нататък, от осми стих, апостолът ще говори подробно именно за това, върху което коринтяните трябва да насочат вниманието си.

За апостол Павел някои говорели в Коринт, че той е строг и проявява сила само когато пише своите послания, а когато трябва лично да се изправи пред християните, е плах и се обърква в речта си. Апостолът казва, че подобен слух за него е неоснователен.

Някому може би е изглеждала неприятна похвалата, която апостолът изрича за себе си в седмия стих. Но всъщност апостолът е казал за себе си твърде малко: ако беше казал и повече, Бог не би посрамил неговата похвала и би потвърдил, очевидно чрез чудесни знамения (например подобни на описаните в Деян. 5:9–10), апостолския му авторитет. Своята власт апостолът употребява не за вреда на Църквата, в което, изглежда, някои го упреквали, а за нейното съграждане. Срв. 2 Кор. 13:10.

В Коринт се разпространявал слух, че апостолът никога няма да приведе в изпълнение онези заплахи, които изказва в своите послания (очевидно се имат предвид първото и настоящото, второто, послание до коринтяните).

Тук апостол Павел ни се представя не само като човек с непривлекателен външен вид (за което свидетелства и преданието, запазено у писателя от XIV век Никифор Калист, както и апокрифните „Деяния на Павел и Текла“), но дори и като деятел с малко енергия и слаб оратор – нещо, което за гръцкото население на Коринт, свикнало с изтънчено ораторство, изглеждало твърде голям недостатък.

Апостолът просто отхвърля това обвинение, без да привежда каквито и да било исторически доказателства. Очевидно той се надява да даде доказателства за своята решителност лично при пристигането си в Коринт.

Дори апостолът да се хвали, неговата похвала се основава на факти: той действително е направил много за разпространението на Христовото Евангелие и ще направи още повече. Освен това той съзнава, че и Сам Господ му дава Своето одобрение за неговата неуморна дейност.

Първата половина на стиха е ясна. Апостолът казва, че той не би се осмелил (тук очевидно има ирония) да сравнява своите подвизи с подвизите на други, които обичат твърде много да говорят за себе си. „Къде сме ние!“, сякаш казва апостолът.

Но втората половина на стиха не е напълно ясна. За да ѝ придадат по-ясен смисъл, някои издания (включително и нашият гръцки текст) отнасят думите от втората половина на стиха към противниците на апостол Павел, които апостолът уж изобличава като постъпващи неразумно. Междувременно и без прибавянето на нов подлог („те“) и сказуемо („неразумно“ — οὐ συνιοῦσιν) тази част от стиха може лесно да се обясни, ако се приеме като продължение на речта на апостола за самия него.

В такъв случай целият стих може да се преведе така:
„Ние едва ли бихме се осмелили да се причислим или да се сравним с онези, които сами себе си хвалят. По-скоро ние измерваме себе си със самите себе си и се сравняваме със самите себе си.“

Апостолът иска да каже, че може да сравнява своето действително „аз“ само с онова, което трябва да бъде според Божието предначертание.

Апостолът тук предварително отговаря на възражението, че, сравнявайки себе си със самия себе си, може да премине твърде далеч границите на правдоподобието. Не, той умее да пази мярка в хвалбата. Най-малко коринтяните имат основание да го подозират, че преувеличава своите заслуги или да го считат за чужд на тяхната църква: Господ го е довел в Коринт и той действително е извършил тук много, има с какво да се похвали пред тях.

„..ние се напрягаме.“ (ὑπερεκτείνομεν ἑαυτούς, букв. разпростираме, пренапрягаме себе си, излизаме извън мярата си) Очевидно противниците на Павел казвали на коринтяните, че той „си присвоява твърде много“, че се „разпростира“ извън мярката си и че не той е „достигнал“ до Коринт, т.е. че коринтяните не дължат своето християнско просвещение на него. В действителност за някои коринтяни можело да изглежда, че по-голямо значение за тяхното огласяване с евангелското учение е имал например Аполос или някой друг, а не Павел (срв. 1 Кор. 1:12).

Апостолът гледа на Коринт именно като на свой дял, отреден му от Бога. Тук той е разпространил Евангелието; той ще утвърждава и коринтяните във вярата.

След Коринт апостолът ще разпростре своята дейност и по-нататък, не в Рим, където Църквата вече е била основана от други,, а в Испания (срв. Рим. 15:24).

В заключение апостолът посочва правилната мярка за всяка човешка похвала: всичко трябва да се приписва не на самите нас, а на помощта на Господа (срв. Иер. 9:24).

Нима може човек да постигне нещо, хвалейки се? Не, трябва да се чака, докато Господ похвали, докато Сам Господ признае някого за Свой верен служител (срв. Мат. 25:21).