Надписът и поздравът на посланието приличат на надписа и поздрава на Първото послание до коринтяните. Вместо Состен, който е споменат там, тук като поздравяващ коринтяните е посочен Тимотей, който неотдавна е бил в Коринт (1 Кор. 4:17; 16:10).

Изразът „с всички светии по цяла Ахаия“ означава християните, живели в Елада и Пелопонес (южна Гърция), които са възприемали Коринтската църква като център на религиозния живот на южногръцкото християнство.

„Благодат“ – за обяснение виж тълкуванието към Рим. 1:7.

В следващите стихове (до стих 11) апостолът се спира на опасността, на която скоро е бил изложен в Ефес заедно със своите сътрудници, и от която Бог ги е избавил – за което принос имат и молитвите на коринтските християни.

„Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос“. Първото изразяване – „Бог“, определя отношението на Христос към Бога според Неговото човечество, а второто „Отец“ – според Неговото Божество (блаж. Теофилакт Български).

„Отец на милосърдието“ – тоест източник на милостите (срв. Рим. 12:1).

„Бог на всяка утеха“ – апостолът нарича тук Бога така, защото по-нататък възнамерява да говори за това, че Бог му е изпратил утеха в скърбите.

Тук апостолът има предвид Тимотей и, може би, своите сътрудници.

„Утешава“ (букв. Утешаващият) – тоест не веднъж или два пъти, а постоянно изпращащ ни утеха (св. Йоан Златоуст).

„при всяка наша скръб“ – по-точно: „при цялата ни скръб“ (ἐπὶ πάσῃ τῇ θλίψει ἡμῶν). Всички страдания на апостола тук се разглеждат като едно цяло.

„та и ние да можем да утешаваме“ – който сам е изпитал нещо, може да разбере и преживяното от другите.

„намиращите се във всяка скръб“ – тоест притиснатите от всякакви страдания, от всички страни връхлитани от напасти.

„с оная утеха, с която…“ – като споделят за онези неочаквани милости, които апостолът и неговите спътници са получили от Бога, така могат да вдъхнат окуражат и други подложени на изпитание.

Но вярно ли е, че апостолът и неговите спътници получават утеха от Бога? Да, това е напълно вярно; и тази утеха става все по-изобилна, колкото повече се умножават страданията на апостола и неговите сътрудници.

„страданията Христови“ не са страдания за Христа или заради Христа, а страданията на Христос, които понася всеки, който страда за Евангелието, тоест такива страдания, каквито Сам Христос е претърпял при проповядването на Своето Евангелие (срв. Мат. 20:22; Фил. 3:10; Кол. 1:24).

Някои от древните църковни тълкуватели (св. Йоан Златоуст, блаж. Теофилакт и др.) виждат тук страданията, които Сам Христос понася в Своите членове, тоест във вярващите. Но мисълта за продължаващи и сега страдания на Христос противоречи на идеята за Неговото прославяне.

Според по-достоверното четене мястото трябва да има следния вид: „Ако скърбим, то е заради вашата утеха и спасение; ако се утешаваме, то е заради вашата утеха, която действа чрез търпеливото понасяне на същите страдания, каквито понасяме и ние; и надеждата ни за вас е твърда, като знаем, че както участвате в нашите страдания, така ще участвате и в утехата.“

Това четене е прието и от Тишендорф (VIII издание), както и от Уесткот и Хорт.

„за ваша утеха“ – страданията, които апостолите понасят, служат за утеха и укрепване на вярващите. Но по какъв начин? Когато и вярващите бъдат подложени на страдания, апостолите, вече изпитани чрез страдание, могат да ги утешават и насърчават.

Божията утеха се дава и действа у човека при търпеливо понасяне на страданията.

„същите страдания“ – апостолът има предвид възможността коринтяните в бъдеще да претърпят подобни страдания, както показва и следващият израз: „нашата надежда за вас е твърда“.

„знаейки…“ така, както ние знаем.

„участвате в страданията“ – християнинът става съучастник в страданията и утехите, които са сполетели апостолите. Той не само съчувства на тяхната радост и скръб, но и сам преживява едното и другото.

Апостолът съобщава, че нещастието, което му се е случило в провинция Асия и за което коринтските християни вероятно са научили от разказите на Тит, е било изключително тежко и е застрашило живота на апостолите.

Не ни е известно кое точно събитие има предвид апостолът, ясно е само, че това не е бил бунтът на Димитрий (Деян. 19:23 сл.), тъй като при това вълнение самият апостол не е бил изложен на непосредствена опасност (Деян. 19:30).

“сами в себе си носехме смъртната присъда”, тоест ясно съзнавахме безизходността на своето положение.

“Който възкресява мъртвите”, защото, мислеше апостолът, ако Бог може да възкресява мъртвите, то още повече може да запази живота на живите.

Тази вяра в Бога е имала за резултат избавлението на Павел и Тимотей.

„и още избавя“, следователно и в Македония Павел и Тимотей продължават да бъдат излагани на такива опасности, каквито са преживели в Азия.

Апостол Павел и на други места развива мисълта за ползата от застъпническата молитва на вярващите за техните братя – напимер в Рим. 1:9 сл.; Фил. 1:3 сл.

“като ни съдействувате”. Тук имаме изрично указание, че молитвата на вярващите е съдействала за успеха на молитвата на Павел и Тимотей.

“та за подареното нам”. Благодарението за спасението на Павел и Тимотей трябва да бъде принесено на Бога не само от тяхно име, но и от името на мнозина, защото мнозина са се молили за това избавление.

Апостолът най-напред заявява, че винаги е бил човек искрен и че и сега пише на коринтяните без каквато и да било скрита мисъл.

След това (до стих 24) той подробно обяснява промяната в плана на своето пътуване. Ако не е дошъл в Коринт преди да посети Македония, както е било обещано на коринтяните, това не е станало поради безотговорност или поради някаква лична изгода, а от любов към тях: за да им даде време да се поправят от някои недостатъци и за да не бъде принуден сам да съди нарушителите на църковната дисциплина.

„Защото“ – тук апостолът обяснява на какво се дължи неговата увереност, че коринтяните са се молили за него на Бога, а именно, той е убеден в любовта им. Ако се хвали (в ст. 11), то с това само свидетелства, че е действал (заедно с Тимотей) винаги открито и в простота.

„в искреност пред Бога“, по-точно: в Божествена искреност, такава, каквато му е дадена от Бога (срв. израза „правда Божия“ в Рим. 1:17).

„не с плътско мъдруване“ (ἐν ἁπλότητι καὶ εἰλικρινείᾳ Θεοῦ), това е мъдрост, определяна от греховните похоти на плътта (срв. 1 Кор. 1:26).

„на света“, тоест в широката област, където живеят различни езически народи, сред които апостолът е призван да бъде просветител.

Очевидно в Коринт е имало хора, които са обвинявали апостола в неискреност, като че ли допуска фалш в своите послания. Апостолът твърди, че това обвинение е неоснователно. В посланието всичко трябва да се разбира така, както е казано, в неговия обикновен и естествен смисъл.

“пък се надявам”. Тук за пръв път апостолът говори лично от свое име, защото изразява свое лично, субективно състояние. Тази фраза, както и началото на 14-ти стих, трябва да бъдат свързани помежду си. По-добре е да се преведат така: „А аз се надявам, че докрай ще разберете, както отчасти вече разбрахте, че ние сме ваша похвала.“

“докрай”, тоест до Второто пришествие Христово. В Посланието до римляните апостолът казва, че при това пришествие ще се разкрият всички тайни на човешките сърца (Рим. 2:16). Но коринтяните вероятно и преди този краен срок ще могат да разберат истинското разположение на сърцето на апостола и неговото значение за тях.

В деня на страшния Христов съд апостолите ще се гордеят със своите ученици, коринтяните, а те от своя страна, със своите учители, апостолите.

“Ние сме ваша похвала”. Апостолът потвърждава, че е твърдо уверен във вътрешната връзка, която го съединява с коринтските християни.

Бидейки уверен в това, той е искал да дойде при тях по-рано, отколкото е обещал, тъй като сърцето му го е влечало към това, за да им даде при това второ посещение „втора благодат“ (δευτέραν χάριν в гръц. оригинал), тоест отново да ги просвети с онази благодат, на която като апостол е бил носител (срв. Рим. 1:11) и която те са получили по време на първото му пребиваване в Коринт. Той дори е възнамерявал да ги посети още веднъж при завръщането си от Македония.

Апостолът, решавайки да посети Коринт по-рано от определеното от самия него време, не е постъпил като човек лекомислен, у когото на езика едновременно стоят и „да, да“ (силно утвърждение), и „не, не“ (силно отрицание).

„по плътски“, тоест ръководен от лекомислени или плътски подбуди.

Напротив, словото, и преди всичко проповедта, на Павел и Тимотей винаги е било едно и също, неизменно по своя характер. Именно чрез това се доказва, че Бог е верен на Своите слова и обещания.

“Вярвайте Бога” – букв. ” верен е Бог” (πιστὸς δὲ ὁ Θεός) не трябва да се разбира като клетва (както понякога се предава на руски), защото този израз никъде не носи такова значение.

„Защото“. Апостолът развива мисълта си, изразена по-рано, че съдържанието на проповедта му не се влияе от обстоятелства, а е напълно определена. Сега допълва, че всичко, възвестено в Коринт от него и неговите спътници – Сила и Тимотей (срв. Деян. 18:5), за Христос, Сина Божи, също е било определено и не се е изменяло според обстоятелствата (Йоан Златоуст, Теодорит, Теофилакт).

„В Него беше ‘да’“, т.е. ние ви представихме Христос като винаги верен на Своите думи и обещания.

„в Него са ‘да’, и в Него ‘амин’“. Първият израз означава причината, а вторият – следствието (от гръцкия текст вторият израз по-точно следва да се преведе така: „затова (διό) и чрез Него – амин“). Изразът „да“ (τό ναι) обозначава обективна достоверност, а „амин“ – субективна увереност, приемането с вяра.

Апостолът по този начин сякаш казва: „защото толкова много Божии обещания (в Стария Завет) в Него (в Христос) стават като че ли действителност – ‘да’ (т.е. в Христос е дадено обективното поръчителство, че те непременно ще се изпълнят); затова (отново чрез Христос) и ние казваме ‘амин’, т.е. благодарение на Христос укрепваме в себе си вътрешната увереност в осъществяването на тези обещания“.

„чрез нас“, т.е. чрез нашите трудове.

Апостолът обаче не иска да приписва утвърждаването на християните във вярата на собствените си усилия. Той добре знае, че християните, както и самите апостоли, се утвърждават във вярата в Христа от Самия Бог.

„Който ни помаза“. Тук апостолът има предвид своето призвание (срв. Лука 4:18) към служението на проповедник, поради което вече говори само за себе си и за своите спътници, а не за всички християни (изразът „с вас“ тук е пропуснат).

„Той ни запечата“. Как е станало това запечатване – апостолът обяснява в следващия израз: „даде ни залога на Духа“. Изразът „залог“ (ἀρραβών) означава поръчителство, гаранция. За какво именно Дух Свети, получен от вярващите, служи като поръчителство, апостолът не уточнява, но мисълта му в това отношение е ясна. Светият Дух, пребъдващ в сърцата на вярващите, е гаранция за това, че те ще получат в бъдеще обещаното от Месия спасение (срв. 2 Кор. 5:5; Еф. 1:14).

След като се оправда срещу обвинението в лекомислие, апостолът сега посочва причината, поради която не е посетил Коринт. Той се заклева в Бога като свидетел на онова, което се е извършвало в душата му, – че единствено жалостта към коринтяните (срв. 1 Кор. 4:21 – „с жезъл ли да дойда при вас?“) му е попречила да дойде в Коринт.

„досега“ – по-точно: „пак не дойдох“ (οὐκέτι), т.е. втори път не дойдох.

Ако апостолът казва, че не е пожелал да дойде в Коринт, щадейки християните, с това той съвсем не иска да каже, че му е дадено някакво деспотично право над тяхната вяра. Той желае само чрез изобличения и похвали да укрепи тази вяра. Напротив, иска да бъде участник в тяхната радост, а именно тази радост би била възпрепятствана от неговото преждевременно идване в Коринт, когато коринтяните още не бяха поправили своите недостатъци. И изобщо относно тяхната вяра апостолът нямал какво да им каже, във вярата те са твърди, макар да имат недостатъци в други отношения (блаж. Теофилакт).

Оттук личи, че срещу апостола е било повдигнато обвинение, сякаш той подценява или дори обезценява самата вяра на коринтяните. Подобно внушение би означавало, че той не вижда в тях истинска християнска основа, а това неизбежно би ги наранило. Затова Павел внимателно подчертава, че критиките му не засягат тяхната вяра като такава – тя остава здрава и устойчива, – а са насочени към конкретни нравствени и общностни слабости. С други думи, той не разклаща основата, а се стреми да изправи онова, което се е надградило неправилно върху нея.