Апостол Павел в Коринт имал немалко противници (срв. 2 Кор. 12:11–18), които оспорвали и подкопавали неговия авторитет като апостол. Дори обстоятелството, че той не искал да ползва възнаграждение за своите проповеднически трудове, неговите противници обръщат срещу него, виждайки в това доказателство, че сам той не се е смятал за равен на другите Христови апостоли. Заради такива нападки апостолът най-напред доказва, че е истински апостол, особено за коринтяните, че той има всички права на апостол и има право да ползва от издръжка от коринтската община, както всеки трудещ се, както например свещеникът, който служи при олтара, се ползва от доходите на олтара, макар че в действителност апостолът не се е възползвал от това право, за да не постави пречка за своята проповед за Христос.

Още в последните стихове на предходната 8 глава апостолът казва, че заради ползата на своите братя ще прояви себеотрицание. Сега той развива тази мисъл, но  посочва, че се отказва доброволно от нещо, на което действително има право.

„Не съм ли апостол?“ Изглежда, че този въпрос по-правилно би било да се постави, съгласно много древни ръкописи, на второ място, а на първо да стои въпросът: „не съм ли свободен?“ Така преходът от 8 към 9 глава е по-последователен. В предходната глава той се обръща към хора, силни във вярата, които се гордеели със своята свобода като християни. В тази глава той се сравнява с тях и ги пита дали те признават и у него такава свобода, след което посочва, че действително е апостол Христов. Тъй като когато са избирали апостол на мястото на предателя Юда е било поставено изискване новият апостол да бъде от числото на постоянните спътници на Христос (Деян. 1:22), сега Павел подчертава, че и той е „видял“ Иисус Христос – има предвид по време на пътуването си за Дамаск. Това видение, както е известно, е представлявало посвещение в апостолско достойнство от Самия Христос. Апостолът при това нарича Христос „наш Господ“, за да Го обозначи като Глава на Църквата, Който единствен има право да призовава някого към апостолско служение (срв. Гал. 1:1 и Деян. 1:26). Това е първото доказателство за истинността на неговото апостолство.

“мое дело в Господа”. Но тъй като неговите противници можели да нарекат това видение игра на въображението, апостол Павел смята за нужно да приведе и второ доказателство за своето апостолство: той посочва основаната от него Църква в Коринт, която е неговото „дело“. В какво се състои силата на това доказателство? Апостолът, както сам казва във втора глава (ст. 1–2), е пристигнал в Коринт слаб и беззащитен. Можел ли той да се надява, че делото му тук ще има успех? Не. И все пак неговото дело се оказа трайно. Църквата в Коринт била основана и започнала да процъфтява. Кой му е помогнал в този случай, ако не Христос Господ, Който го е призовал?!

Разкривайки последната мисъл, апостолът заявява, че Коринтската църква може да бъде наречена „печат“, който Сам Господ е поставил върху неговото апостолско служение, за да го удостовери.

„които ме осъждат“ (ἀνακρίνουσιν) – по-правилно: извършващите разследване (относно истинността на моето апостолство).

Апостолът има право да получава издръжка от Коринтската църква.

„Ние“, т.е. аз, Варнава и, може би, Тимотей и Сила, които са участвали в основаването на Коринтската църква като сътрудници на апостол Павел.

„Да ядем и да пием“, което да бъде заплащано от коринтската християнска община.

„да водим със себе си сестра жена“ (ἀδελφὴν γυναῖκα περιάγειν). От гръцки по-точно е да се преведе: „сестра (в смисъл на сестра по вяра) като жена“. Вулгатата превежда: „жена като сестра“, за да намери тук основание за целибата на духовенството. Новият английски превод разделя двата израза така: „сестра, жена“. Но по-правилен е първият превод: „сестра (т.е. християнка) като жена“, защото апостолът по-нататък се позовава на примера на другите апостоли, които, по свидетелството на древността, всички са били женени, с изключение на Йоан (Климент Александрийски и Амвросиаст).

„братята Господни“, вж. Мат. 13:55 и паралелните места. Апостолът иска да каже, че и другите апостоли, както и той, ако бяха женени, биха имали право да получават издръжка от основаните от тях християнски общини не само за себе си, но и за своите жени.

„Варнава“, макар и да не е бил призован от Самия Христос, както апостол Павел, към апостолско служение, все пак като негов сътрудник (Деян. 13:1 и сл.; Гал. 2:1 и сл.) е заемал високо положение.

„да не работим“, за да си осигуряваме прехраната.

Своето право на издръжка апостолът потвърждава чрез позоваване на обичаите, които навсякъде се спазват, а именно, воинът получава издръжка, лозарят доход от лозето си, а пастирът се ползва от млякото на своето стадо. Тези примери апостолът е избрал вероятно защото Божият народ често е бил изобразяван у пророците с образите на войска, лозе и стадо.

Това позоваване на общоразпространения обичай тук се подкрепя с божественото право, тоест на Моисеевия закон.

“вол, който вършее”. Пшеницата на Изток се е вършеела така, че върху разстланите снопи са прекарвали кон или вол, които с копитата си са избивали зърната от класовете, или пък животното е било впрягано в малка кола, върху която е стоял работник и е управлявал вола.

“Нима за воловете се грижи Бог?”. Давайки посочения по-горе закон, Бог всъщност нямал предвид животните, но искал чрез това да пробуди у евреите добри чувства по отношение на техните работници. Евреите е трябвало да си кажат, ако Господ така се грижи за воловете и ни учи да бъдем добри към тях, то колко повече Той ни задължава да бъдем добри по отношение на разумните и свободни същества, които работят за нас?!

“Или казва това главно за нас?” По-добре е да се преведе така: ако е невъзможно да се допусне, че Бог говори заради воловете, “не заради нас ли в пълния смисъл на думата (πάντως) е казал това Бог?“

Впрочем, апостолът не казва нито дума за това, че гореизложеният закон за вършеещия вол да няма и пряко отношение към животните. Той признава и буквалния смисъл на заповедта, но извежда от нея по-висша заповед – за снизхождение и справедливост към хората.

„за нас“, т.е. за да установи между хората правилни отношения. Някои тълкуватели отнасят този израз само към проповедниците на Евангелието, но апостолът ясно противопоставя на воловете не апостолите, а хората изобщо.

“който вършее”. Тази втора половина на стиха се чете по различен начин в различните кодекси. Според александрийските ръкописи, както и според Ватиканския и Синайския кодекс, това място трябва да се преведе така, както е предадено и в нашия руския превод (също и в българския, бел. пр.). Но с това четене е трудно да се съгласим, защото в него двете дейности –  оран и вършитба, се приравняват една с друга, докато в Свещеното Писание първата се представя като много тежка, а втората – като лека и съставляваща част от работите по прибирането на хляба – като че ли е празник за труженика-орач (срв. Пс. 125:5–6). Затова е по-добре тук да се приеме четенето на други древни гръко-латински ръкописи като по-добре съответстващо на мисълта на апостола, а именно: „който оре, трябва да оре с надежда (тя подкрепя орача в неговия тежък труд), че при вършеенето няма да остане без награда“ (както би се случило, ако на него, както на вола, му бъде завързана устата с торба).

“с надежда”. По отношение на вършача изразът „с надежда“ наистина се оказва напълно неподходящ, защото вършеенето е сигурна работа, за разлика от сеитбата, която може и да не даде плод.

Апостолът използва примера от живота на земеделеца към самия себе си и към своите сътрудници. Но при това той отбелязва, че материалната издръжка е много по-малка от духовното дело, което върши сред тях, защото тя е нещо веществено. Следователно няма никаква неестествена претенция в това, че апостолът заявява своето право на издръжка, която му се полага от общината в Коринт: това е нищожно малко в сравнение с онова, което апостол Павел е дал на коринтяните.

“Ако други” – това са или местните, коринтски проповедници, или юдействащи християни, дошли от Йерусалим.

“имат дял в онова, що вие владеете” (τῆς ἐξουσίας ὑμῶν μετέχουσιν), по-точно: власт над вас, или право да получават от вас издръжка.

„ние не се ползувахме“. За това апостолът говори подробно по-нататък (ст. 15). Тук обаче той го споменава, без да може да сдържи своето възмущение при споменаването на своите противници, които са издигали срещу него различни обвинения.

След това той отново продължава мисълта, започната по-горе. „Всичко търпим“, срв. 2 Кор. 11:24–27.

„да не причиним някоя спънка на Христовото благовестие“. Разбира се, ако апостолът беше започнал, по примера на философите и странстващите ритори, да взема заплащане за своите проповеди, то мнозина, първо, биха го приравнили към риторите и философите и биха погледнали на самото Евангелие като на философска система, а второ, биха могли да обвинят апостола, че разпространява Евангелието от лична изгода, за да получава по-голям доход от своите ученици.

Тук очевидно става дума за юдейското, левитско свещенство, защото апостолът не би могъл да употреби думата „светилище“ по отношение на езически храм, който той нарича „капище“ (1 Кор. 8:10).

„които свещенодействат“, по-точно: „грижещите се за богослужението“. Тук се разбират всички левити, включително и свещениците.

„които служат на олтара“ – това са свещениците.

Левитите получавали десятъци от народа и част от жертвените дарове, а свещениците получавали част от левитската десятъчна дажба и части от жертвите.

Тук апостолът привежда вече неопровержимо доказателство, а именно заповедта на Самия Господ. Той има предвид онова, което е предадено от евангелист Матей (Мат. 10:10; срв. Лука 10:7).

Ясно е, че апостолът гледа на проповедничеството като на особен вид служение, установено от Самия Господ Иисус Христос. Докато останалите вярващи се занимават с делата на своята професия, проповедниците трябва да оставят своите занятия („да оставят мрежите си“ е трябвало да направят и апостолите), за да се посветят изцяло на грижата за човешките души. Затова Църквата, на която те служат, е длъжна да се грижи за тяхната издръжка. Това се отнася и за християнското духовенство и утвърждава неговото право да получава издръжка от своето паство.

Колкото и да са несъмнени правата на апостол Павел да получава издръжка от християнските общини, той доброволно се е отказал от това свое право. Подбудата за този негов отказ е била съображението, че проповедническото му служение не е било за него лично заслуга, а дълг пред Христос. Своето себеотрицание апостолът е простирал дори по-далеч от отказа от възнаграждение. В цялата си дейност като проповедник той е жертвал своята свобода там, където това е било необходимо за ползата на ближния, за спасението на хората.

“аз се не възползувах ни с едно от тия права”. Апостолът говори за своя отказ от правата си на възнаграждение, за да даде урок на онези коринтски християни, които не са искали, в името на своята свобода, да се откажат от яденето на идоложертвено месо. Оттук нататък апостолът започва да говори за себе си в единствено число, защото онова, за което говори, има значение само за него лично.

“за да се приложи всичко туй към мене”, т.е. да ми бъде давана издръжка, както на другите учители.

“похвалата”, т.е. онова, с което аз с право се гордея, именно моят отказ от издръжка.

Защо апостолът е предпочитал по-скоро да умре, отколкото да бъде лишен от славата на безвъзмездния учител на вярата? Защото със самото учение или проповед той не може да се гордее – извършването на това служение за него е необходимост, дълг. Докато дванадесетте апостоли са тръгнали след Христос по свободно решение, апостолът е бил принуден да поеме върху себе си проповядването на Евангелието сред езичниците, иначе го е очаквало осъждане (Деян. 9:5).

Ако апостолът по собствено желание беше поел по пътя на проповядването на Христос, това би могло да му се вмени за похвала. Но той се е заел с това дело не по своя воля: подобно на верен раб (срв. Лука 12:42–43), той е длъжен да изпълни поръчението на господаря си, без да очаква каквато и да било награда.

Апостолът обаче не иска да изпълнява възложеното му дело като роб. Той желае да го върши като свободен човек, като приятел на Онзи, Който му е поверил това дело. Затова той е решил да проповядва безвъзмездно.

„Тогава каква е моята награда?“ т.е. по какъв начин съм решил да постигна награда от Господа, сякаш пита той. Така, като благовести безвъзмездно, той върши онова, което не му е било вменено като задължение. По този начин се приравнява с дванадесетте апостоли, които доброволно са се присъединили към Господа.

Себеотрицанието на апостол Павел не се ограничава само с отказа му от издръжка: то се простира върху цялата му дейност. Той винаги се е отказвал от своите права там, където този отказ е можел да принесе полза на ближния. Съобразявал се е с чуждите навици, за да придобие за Христос по-голям брой вярващи.

Тук апостолът обяснява мисълта за своето подчинение на другите („на всички станах слуга“).

„За юдеите… за подзаконните“. Първият израз обозначава юдейската народност, а вторият обхваща всички, които изпълнявали закона, както юдеи, така и прозелити измежду езичниците.

„като юдеин… като подзаконен“. Апостолът има предвид онези отстъпки, които е правил, когато е влизал в общение с хора, привикнали да гледат на Моисеевия закон като задължителен за всеки юдеин, които се смущавали от всяко негово нарушение. Поради това апостол Павел извършил обрязване над Тимотей (Деян. 16:3), дал обет в Кенхрея (Деян. 18:18) и извършил над себе си назорейско очистително действие по предложение на апостол Яков (Деян. 21:26).

„за нямащите закон станах като да съм без закон“. Апостолът се поставя редом с християните от езичниците, за които спазването на Моисеевия закон не е било задължително. Макар да е бил юдеин по произход, той се е съзнавал като християнин, освободен от изпълнението на законовите предписания, които не са могли да имат вечна стойност като общонравствен закон. Но заедно с това той „не беше без закон пред Бога“, т.е. във вътрешния си живот беше подчинен на истинския закон, който е Божията воля.

„ под закона на Христос“. С тези думи апостолът пояснява, че се е подчинил на по-висшия Божи закон чрез това, че най-напред се е подчинил на Христос. В Христос той е получил и закона, който ръководи вътрешния му живот.

По този начин апостолът различава три степени на живот:

• живот без закон, когато човек се ръководи в дейността си само от природните си склонности;
• живот под закона, когато законът е нещо външно за човека  и го принуждава към послушание;
• живот в закона, или животът на християнина, когато човешката воля става едно с божествения закон, намирайки се под действието на Христовия Дух.

„Немощните“ са християни, недостатъчно утвърдени във вярата, за които ставаше дума в 8 глава.

„за да придобия“ означава: да не им позволи да се отклонят отново към юдейство или езичество, което би могло да се случи, ако апостолът не беше ограничавал своята свобода и не беше „като немощен“.

„станах всичко за всички“, по-добре: „станах всякакъв“ – и юдеин, и подзаконен и т.н.

При това апостолът не се е ръководил от никакви лични цели, а единствено от любовта. Но във всеки случай тази способност на апостола да се приспособява към чуждите възгледи е могла да даде повод да бъде обвиняван в опортюнизъм, и той действително е бил обвиняван в това. Справедливо ли е?

Има опортюнизъм от два вида. Някои от съвременните богослови, виждайки, че за обществото е трудно да повярва в чудесата, описани в Библията, се стараят да представят вярата в чудесата като напълно излишна за истинското благочестие: същността на Евангелието, казват те, не е в чудесата! Ясно е, че такава отстъпка пред духа на времето съвсем не може да бъде оправдана, защото тя изменя самото понятие за християнството като религия, която е засвидетелствала себе си чрез знамения и чудеса (Евр. 2:4).

Случва се също така проповедници на християнската нравственост да премахват всички по-строги изисквания на Евангелието, за да привлекат към себе си хора от образованото общество, а понякога дори жертват догматите на християнството и църковната дисциплина, които смятат за задължителни само за простия народ. Такъв опортюнизъм нанася съществена вреда на истинското християнство, защото поощрява неверието, нравствената разпуснатост. В такива случаи християнството се явява като полуистина, като въображаема сила и, в най-добрия случай, само като заобиколен път към Царството Небесно.

Но съществува и опортюнизъм от съвсем друг род. Понякога проповедникът на Евангелието притежава способността дълбоко да прониква в тайните на чуждата душа. С любящ поглед той вижда всичко, което вълнува и смущава тази душа, и когато му се налага да се обърне към нея със слово на увещание, той прави отстъпки, смекчавайки строгостта на своите изобличения, без обаче да жертва съществените изисквания на Евангелието и догмата. Такъв именно е “опортюнизмът” на апостол Павел. Той не е нищо друго освен проявление на неговото високо смирение и саможертва в полза на ближния.

Търпимостта му обаче не е безгранична: той не допуска всеки “да се спасява по свой собствен начин”, и това апостол Павел напълно е доказал, когато е излязъл с рязко изобличение срещу апостол Петър, който със своите отстъпки пред юдействащите в Антиохия е могъл напълно да погуби онова дело, което там с дълги усилия е успял да извърши апостол Павел (вж. Гал. 2:14).

Досега апостолът говореше за това, че отказът от правото да се яде идоложертвено месо и от някои други права е необходим с оглед на ползата, която този наш отказ може да донесе на ближните ни. Оттук и чак до 1 Кор. 10:22 той  разяснява на коринтяните, че същото се изисква и за тяхното лично спасение, което би се оказало силно затруднено, ако те, без никакво съобразяване с обстоятелствата, се ползват от своите права на християни. В разглежданото заключение на 9 глава апостолът преди всичко изтъква, че и самият той би могъл лесно да се лиши от спасението си, ако се отклони от пътя на себеотрицанието.

Апостолът прави толкова много отстъпки от своите права заради Евангелието, за да може и самият той да стане участник в онова спасение, което проповядва на другите. Мисълта за бъдещата награда, обещана на всички, които обичат Бога, никога не го напуска: той желае да получи победния венец от ръцете на Праведния Съдия.

За да направи по-достъпна за читателите тази мисъл за бъдещата награда, която постоянно го съпътства, апостолът сравнява своето положение с положението на участниците в тъй наречените истмийски игри. Тези игри се провеждали в Коринт на всеки две години и, подобно на древногръцките игри (олимпийски, немейски), се състояли от пет упражнения: скокове, хвърляне на диск, бягане на състезание, юмручен бой и обикновена борба. Цяла Гърция се отнасяла към тези игри с най-живо участие, а победителят бил посрещан с всеобщ възторг. По време на своето двегодишно пребиваване в Коринт апостол Павел е могъл и сам да присъства на тези игри. Той споменава само за бягането на състезание и за юмручния бой.

„Всички тичат, но един получава наградата“, т.е. мнозина желаят да получат награда на арената, мнозина тичат към целта, но само един, а именно този, който е особено силен, получава наградата.

„Така тичайте“, т.е. подобно на този най-силен бегач, като съберете всичките си сили, и само тогава ще получите (разбира се, мнозина, а не един) небесната награда от Праведния Съдия. Бягането на коринтяните трябва да се състои в духовни упражнения и преди всичко в себеотрицание.

Още десет месеца преди игрите техните участници започвали подготовката си за тях и при това водели много въздържан начин на живот, за да не отслабят тялото си чрез каквото и да било излишество. Тази въздържаност се спазвала не само по отношение на непозволените наслаждения, но и спрямо такива, които били допустими от нравствена гледна точка. Така и християнинът трябва да се въздържа не само от греховните удоволствия, но и от такива, които са съпроводени или могат да бъдат съпроводени със загуба на време или с отслабване на нравствената сила. И това е още по-задължително за християнина, защото той получава като награда не обикновен венец от листа – символ на всеобщата човешка похвала, а нетленен венец.

„Аз тичам“, т.е. стремя се все по-нататък и по-нататък по пътя на християнското самоусъвършенстване (срв. Фил. 3:13–14).

„не като след нещо неизвестно“, т.е. не така, че да нямам предвид определена цел и да не виждам ясно пътя, който води към тази цел.

„удрям“ – апостолът тук има предвид юмручната борба, при която ударите се нанасят в гърдите на противника, за да бъде той повален на земята, а не се разпиляват напразно, в празното пространство.

„Изнурявам… тялото си“. Ето противника, срещу когото са насочени ударите на апостола! Той има предвид своя телесен организъм (не плътта като седалище на греха), който подлага на всякакви лишения, за да го направи послушно оръдие в своите ръце. Вместо „усмирявам“, или по-точно „повалям с удар на юмрука“ (ὑποπιάζω – от υπο и πιέσω ), някои кодекси четат: „разбивам“ или „правя синини под очите“ (ὑπωπιάζω – от υπο и ώπια, от ορσάω). Изглежда, че второто четене по-добре съответства на предходния израз: „боря се“. Апостолът обозначава с тази дума (ὑπωπιάζω) всички лишения, на които е подлагал своето тяло – нощния труд за изкарване на прехраната и др. (срв. 2 Кор. 6:4–5; 11:23–27; Деян. 20:34–35).

„да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана.“ Но всички тези подвизи на апостола в неговите очи не са нещо особено. Това е само необходимост. Без тях той сам би могъл да се лиши от наградата, към които насърчава другите християни.

Християнският пастир, който се стреми да спасява другите, не бива да забравя и за собственото си спасение, което изисква от него лични подвизи на въздържание. И не само той, като глашатай, който призовава към борба („проповядвам“ – κηρύσσω), но и всички християни трябва да помнят, че животът на християнина трябва да бъде постоянна борба, дори и с естествените му склонности, щом за човека възникне опасност да се увлече по желанията на света.

Борбата със „стария човек“ (Рим. 6:6) трябва да се води с неотслабваща енергия през целия живот на християнина и при това разумно, по всички правила на духовната борба, за да се достигне желаният успех.