Отношенията на християните в Коринт и в другите гръцки градове с техните съграждани езичници не са били лесни. От една страна, те не са могли напълно да прекъснат семейните и приятелските си връзки с тях, това не би било и в интерес на разпространението на Евангелието. От друга страна, поддържайки тези отношения, християните са се излагали на различни изкушения и е съществувала опасност да се окажат неверни на християнските принципи.

Често ги канели на угощения у езичници, а тези трапези обикновено включвали храни, принесени в жертва в езическите храмове, или дори се устройвали непосредствено в храмовете след извършването на жертвоприношение по повод на някакво семейно тържество. От останалото от жертвата се приготвяло пиршество за приносителите ѝ. Понякога тези остатъци се продавали и на пазара и поради незнание можели да бъдат купени и от християни.

Как са се отнасяли християните към това обстоятелство? Едни, свободни от предразсъдъци, твърдели, че езическите богове са само плод на човешкото въображение и че следователно консумирането на такива храни не може да навреди на духовното им състояние. Други обаче избягвали както подобни угощения, така и тези храни, страхувайки се от вредно бесовско влияние.

Първите без съмнение са принадлежали към учениците на апостол Павел. Но и вторите е напълно възможно да са били негови ученици, макар и да не са успели напълно да се освободят от представите за идолите, усвоени още от детството им, те все още ги възприемали като действителни божества, като реално съществуващи сили.

С оглед на всичко казано апостолът намира за необходимо преди всичко да подчертае, че въпросът дали да се яде или да не се яде идоложертвено месо не бива да се решава единствено въз основа на знанието за истинската природа на езическите божества, а и въз основа на любовта към ближния. Християните в Коринт, поне онези, които са силни във вярата, не признават идолите за действителни същества и вярват само в Единия Бог –Твореца. Но за съжаление не всички имали такова разбиране: сред тях има и такива, чиято съвест се смущава, когато са принудени да ядат идоложертвено месо. Именно с това обстоятелство силните във вярата трябва да се съобразяват.

След израза „що се пък отнася до идоложертвените храни“ е по-добре да се добави: „ще кажа следното:“

„Мислим“ – под „ние мислим“ тук се имат предвид апостол Павел и Состен (1 Кор. 1:1), а също и онези коринтяни, които споделят тяхното разбиране.

„защото“ (ὅτι), по-точно: „че“. В такъв именно смисъл тази гръцка частица е употребена и в 4-ти стих, който всъщност представлява повторение и продължение на мисълта, започната в 1-ви стих.

„всички“, т.е. всички християни в Коринт, които, приемайки кръщението, с това са се отрекли от заблудите на политеизма и са приели вярата в Единия Бог. Те „знаят“ само Него.

„но знанието…“. От тази фраза до 4-ти стих включително апостолът вмъква пояснение за недостатъчността на „знанието“ само по себе си за правилното развитие на християнския живот.

„възгордява“, т.е. прави човека претенциозен, самодоволен и лекомислен.

„любовта назидава.“ Само онова знание, което е съединено с любов, е действително полезно, защото именно любовта умее да разбира и правилно да оценява у ближния онова, което наистина заслужава внимание.

Този израз на апостола сам по себе си напомня прочутото изречение на древния гръцки мъдрец: „Зная само това, че нищо не зная“. Човекът, който няма любов, не е способен да проникне в същността на нещата или на явленията, защото именно любовта приближава познаващия към познаваното и установява тясна вътрешна връзка между едното и другото. По този начин любовта се явява необходимо условие за всяко истинско познание.

Апостолът току-що е казал, че където няма любов, там няма и знание. Сега същата мисъл той изразява във формата на положително съждение: където има любов, там е и истинското познание.

“А ако някой обича Бога” – апостолът има предвид познанието за Бога, за Неговите определения, и затова тук говори именно за любовта към Бога. Човекът, който обича Бога, получава от Бога “познание” и става способен да разбира и да чувства нуждите на своите братя.

Впрочем, повечето древни кодекси четат втората половина на третия стих така: “той е познат от Него” (ἔγνωσται), както се чете и в славянския превод. Този прочит подчертава величието на човека, който обича Бога: него го познава Самият Бог, Царят на вселената, подобно на това, както земният цар познава някои от най-изявените си поданици.

“Знае” – тук има значението на: признава, цени, обича (срв. Гал. 4:9).

След отклонението апостолът отново се връща към мисълта, изказана в началото на първия стих. Тук обаче той въвежда известна промяна: вместо да подчертае, че християните имат познание, той посочва нищожеството на идолите. Така, вместо самия факт на познанието, се назовава неговият предмет.

“Идолът в света е нищо”. Понеже езичниците са възприемали идолското изображение като носител и пълномощен представител на определено божество, апостолът заявява, че в целия свят не съществува никакво реално същество, което да съответства на изображенията на Юпитер, Аполон и други подобни богове.

Тук апостолът донякъде ограничава мисълта си за нищожеството на езичеството.

“Има само по име богове”. Фантазията на езичниците е населила небето и земята с нейните планини, морета, извори и гори, с божества. Но това са богове само по название, само по име; тяхното съществуване е мнимо. Те „съществуват“ само във въображението на своите почитатели.

“Както и има много богове и много господевци”. С тези думи апостолът иска да каже, че макар отделните митологични богове да не са нищо повече от образи, създадени от човешката фантазия, все пак зад тези образи стоят реални духовни сили, с които човек се сблъсква на практика. А какви са тези сили? Апостолът разглежда езичеството изобщо като дело на злите духове, които са отклонили човечеството от Бога и са запълнили образувалата се след това празнота в човешките сърца с нищожни и нечисти образи на фантазията. Затова той казва, че езичниците принасят жертви на бесовете (1Кор. 10:20), че бесовете са “светоуправници на тъмнината на тоя век“ (Ефес. 6:12), и че сатаната е „богът на този свят“ (2Кор. 4:4). По този начин изразът “много богове” може у апостола да означава висшите духове на царството на тъмнината, а изразът “много господевци” – духовете от по-нисък разред, намиращи се под тяхна власт.

Не противоречи ли този възглед за произхода на езичеството на онова учение, което намираме в първа глава на Посланието до римляните? Не – тук няма противоречие, а по-скоро допълнение. Там апостолът обяснява произхода на езичеството главно в психологически план, без да говори за влиянието на злите духове, за да изтъкне греховността на самото човечество, което, проникнато от грях, е създало такова греховно явление като идолопоклонството. А тук, с цел да даде практически наставления на коринтяните, той поставя на преден план именно бесовското влияние в процеса на възникването на езичеството.

“Ние обаче имаме” – на тези богове и господевци, които съществуват само във въображението, но въпреки това притежават известна „реалност“, апостолът противопоставя Един Бог и Един Господ.

“Отец” – по отношение както на Христос, така и на вярващите.
“от Когото е всичко”, т.е. всичко произхожда единствено от Бога.
“И ние сме у Него” (εἰς αὐτόν), т.е. в Него се намира целта на нашето съществуване. Тук апостолът не цели да изтъкне Божието величие и съвършенство, а да покаже, че нищо не може да оскверни вярващите – дори и месото, принасяно в жертва на идолите (ср. гл. 10). В действителност, как би могло нещо, произлязло от Бога, да попречи на човека да изпълни своето предназначение – служението си на Бога?

“и Един Господ”. Както Бог се противопоставя на езическите върховни божества, така и Христос се противопоставя на божествата от втори разред, които в езическите представи служат като посредници между висшите божества и света.

“чрез Когото е всичко”. За Бога се казва, че всичко е “от Него” (ἐξ αὐτοῦ), а за Христос – че е “чрез Него” (δι’ οὗ). И в двата случая обаче става дума за сътворението на света, при което Бог е Първопричината, а Синът Божи – оръдието, изпълнителят (ср. Иоан. 1:3; Кол. 1:15–17).

“И ние сме чрез Него”. Тук думата “ние” умишлено се противопоставя на “всичко”. Апостолът насочва вниманието към духовното творение, т.е. към изкуплението (ср. Кол. 1:18–22). Така, според неговото разбиране, във физическо отношение ние сме „от“ Бога и „чрез“ Христа, а в духовно – „чрез“ Христа и „за“ Бога.

Това място е важно, защото показва, че апостолът още в по-ранен период е имал същото богословско виждане, което по-късно развива по-пълно в посланията до колосяните, ефесяните и филипяните.

В тази част на посланието (от 8 до 13 стих) апостолът дава съвети на “силните във вярата” християни, които не бива да проявяват твърде открито своята свобода. Например, те не бива да ядат идоложертвено месо в капището, макар да знаят, че това е нищо, защото могат да подтикнат немощния във вярата също да яде такова месо, което тежко ще натовари после съвестта му. За да не съгреши против брата, немощния християнин, и чрез това против Самия Христос, апостолът е готов изобщо да се откаже от яденето на месо.

В 8 стих апостолът казва на християните с укрепнала вяра, че ако смятат, че свободата да ядат идоложертвено месо ги доближава до Бога, то те се заблуждават. Ние не ставаме по-добри от това, че ядем определена храна, и не губим нищо, ако не я ядем. В същото време обаче тук съществува опасността чрез това ядене да съблазним немощния брат.

Изразът „ваша свобода“ е намек за онзи принцип, към който са се придържали мнозина коринтски християни: „всичко ми е позволено!“ (1 Кор. 6:12).

Тук апостолът прави практическо приложение на общите положения, изложени по-горе (стихове 7–9). Под „някой“ се разбира онзи, за когото вече стана дума в седмия стих, а именно немощният във вярата.

„Капище“ е дума със старославянски произход (от кап — изображение, истукан) и обозначава мястото, където е бил поставен идолът (ειδωλεῖον).

Изразът „не ще ли го насърчи“ показва, че откритото присъствие на християнина в капището и безстрашното му участие в трапеза с храна, приготвена от остатъците на идоложертвена жертва, няма да остане без въздействие върху немощния християнин, който първоначално се е въздържал от участие в такова пиршество. Този немощен обаче ще се включи не по силата на собствено убеждение, че идолът е нищо, а по подражание на по-силните във вярата.

Според апостола, немощният вярващ ще извърши по този начин изневяра спрямо Господа и това ще го отчужди от Него. За този човек ще започне процес на духовно умиране, който може да го доведе до вечна погибел (срв. Рим. 14:15).

И така, в какво ще се прояви „силата“ на силния по вяра? В погубването на своя брат. Той погубва брата чрез своето „знание“, тоест чрез онова по-високо християнско съзнание, до което сам е достигнал. Погубва човек, за когото Христос е претърпял смърт.

Не е ли тогава странно, пита апостолът, ако силният по вяра настоява на всяка цена да доказва своята вяра и своята „свобода“ в отношението си към езичеството?

Апостолът особено силно подчертава укоримостта на подобно поведение спрямо Христос. Да се оскърби Христос и да се навреди на Неговото дело, е тежък грях. Апостолът счита поставения въпрос за толкова сериозен, че на практика дава нещо като обет: ако храната става причина за съблазън на ближния, той е готов да се откаже не само от идоложертвеното месо, но изобщо от месото (κρέας).