В Коринтската църква, като реакция срещу предишната езическа разпуснатост, някои християни започнали да отстояват мнението, че дори не подобава християнинът да встъпва в брак, а онези, които вече са встъпили, би трябвало да живеят разделено – мъжът отделно от жена си. Такива противници на брака вероятно се появили сред християните, обърнати от ап. Павел, който сам не бил женен и, както личи от настоящата глава, отдавал предпочитание на девството пред брака. Сега апостолът трябвало да реши как християнинът трябва да гледа на брака, което той прави в настоящия раздел. Основната мисъл, която той провежда, е че макар безбрачието само по себе си да има предимство пред брака, все пак на практика встъпването в брак трябва да бъде най-обичайното явление. Също така и сключилите брак трябва да живеят като мъж и жена.

„А за което ми бяхте писали“ – досега апостолът сам поставяше въпросите; сега преминава към въпросите, поставени му в писмото, изпратено от коринтяните.

„добре е“ (καλόν). Някои (напр. блаж. Йероним) разбират този термин в нравствен смисъл („добро“ – т.е. угодно е Богу) и оттук заключават, че допирането до жена като съпруга е по принцип зло, безнравствено. Но такова тълкуване е в явно противоречие с високото понятие за брака, което ап. Павел дава например в Посланието до Ефесяните (Еф. 5:25–33). Други го разбират в смисъл на полза от девството („добре“ – т.е. удобно, полезно в много отношения). Макар че сравнението с Евангелието от Матей (Мат. 5:29 и Мат. 18:8), където в единия случай стои „добре“ (καλόν), а в другия „полезно“ (συμφέρειν), може да насочи към такова обяснение, все пак е съмнително, че ап. Павел разбира καλόν само като външно удобство или полза. При гърците понятието καλόν означавало по-скоро нещо красиво, благоприлично – нещо, с което истинската добродетел по необходимост е украсена. Най-вероятно апостолът го употребява именно в този смисъл, тъй като пише на гърци. Безбрачието за него е почетно състояние, което не накърнява нравствения идеал. Основание за това твърдение апостолът можел да намира в примера на Самия Господ Иисус Христос, в Когото имаме най-висшето проявление на нравствена красота в човешки образ, а също и в думите на Христос, че в бъдещия живот хората няма да се женят (Лука 20:34–35).

Но трябва да се отбележи, че апостолът никак не твърди, че безбрачието само по себе си е по-свято от живота в брак. Той иска да каже само, че то не съдържа нищо неблагопристойно, нищо неподобаващо за християнина.

„Да се допира до жена“ означава да се съединява с жена, т.е. да влиза в брак (Йоан Златоуст).

Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да си има свой мъж.

Но колкото и почетно да е само по себе си безбрачното състояние, то не може да бъде нещо обичайно и общо правило на живота.

„Но за да се избягва блудството“ (букв. блудствата, τάς πορνείας). Множественото число тук (от πορνεία) напомня за множеството изкушения и грехове от този род, които съществували в Коринт.

„Всеки… всяка“ с онези изключения, които апостолът посочва в стих 7 (особения дар за безбрачен живот) и в стих 25–28 (относно девиците).

Някои тълкуватели виждат в тези думи принизяване на брака, сякаш според апостола той има само отрицателно значение, единствено като защита от различни прояви на блудството. Казват, че според апостола бракът е зло, макар и по-малко, което трябва да се извършва само за да се избегне по-голямото зло. На това трябва да се отвърне, че апостолът не е имал за цел на това място да излага някаква теория за брака: той просто отговаря на въпроса, който коринтяните са му поставили.

А стих 14 на разглежданата глава и стих 3 от глава 22 (1 Кор. 11:3), където бракът е поставен във връзка с отношението между Христос и човека, а след това между Бога Отец и Христос, ясно свидетелстват, че апостол Павел е имал достатъчно определено и високо понятие за нравствената страна на брачното съединение.

“дължимата любов”. Но за да постигне бракът своята цел, е необходимо животът в брак да протича така, както изисква самата същност на този установен от Бога съюз: необходимо е всеки от съпрузите да изпълнява своя съпружески дълг. (Повечето древни ръкописи съдържат единствено думата „дълг“ – τήν ὀφειλήν, а не „дължимото благоразположение“ – τήν ὀφειλομένην εὐνοίαν.) Двамата съпрузи са задължени да се отказват един за друг от своята лична независимост. Именно поради това безбрачието е „добро“ (καλόν).

„недейте се лишава“ – според апостола прекъсване на брачните отношения е допустимо само при следните условия: по взаимно съгласие; за определено време; с духовна цел – за упражняване в благочестието, тоест за молитва.

(Прибавката „и за пост“ се среща само в много малък брой ръкописи.)

Това, което апостолът казва във 2-ри стих, би могло да се стори на читателите като строго предписание непременно да встъпват в брак. Но всъщност апостолът изказва това като „позволение“ (συγνώμη), а не като „заповед“ (ἐπιταγή). Апостолът очевидно не желае да налага строго правило за задължителност на брачния живот. Той дава само съвет, тъй като трябва да се снисходи към извинителните слабости на коринтяните (според св. Ефрем: indulgentia, non imperatio) – съвет или позволение да се женят и да встъпват в брак.

Дори напротив: ако апостолът искаше да изкаже своето лично отношение към брака, би препоръчал по-скоро да се пази девство: „Защото желая всички хора да бъдат като мен.“ Но какво означава: „като мен“? Подразбира ли апостолът с тези думи предпочитанието на безбрачието? Едва ли, в този случай той би могъл да каже по-подходящото: „като Христос“.

По-вероятно е, че с тези думи апостолът изразява желание всички християни да бъдат дотолкова свободни от чувствените желания, че, подобно на него, да не изпитват особена липса, оставайки безбрачни. Но сега не е така, а за коринтяните, например, апостолът е принуден, като има предвид тяхното състояние, да дава съвет, който всъщност противоречи на неговите лични възгледи.

Ако в тяхното нравствено състояние настъпеше подобна промяна, бракът, разбира се, не би изгубил значението си в живота – просто би отпаднал споменатият мотив за неговото сключване, който апостолът изразява с думите: „за да се избегне блудът“, и коринтските християни биха започнали да се женят свободно, водени от потребностите на своето християнско състояние.

Че желанието на апостола е неизпълнимо и че по пътя към неговото осъществяване стои дори препятствие от страна на Бога, апостолът обяснява така: „всеки си има своя дарба от Бога – един така, друг иначе.“

„Дарба“ (χάρισμα) означава способност, която Бог дава на определен човек, за да извършва някакво особено дело (1Кор. 1:7; 12:4 сл.; Рим. 12:6). В разглеждания случай това дарование е способността за въздържание (ἐγκράτεια), т.е. свобода от полови изкушения. Тази способност Бог дава не на всички; други хора получават различен вид дарования, които се проявяват в друга област и не са свързани пряко с въпроса за брака.

Тук апостолът прави извод от вече изказаното положение, че безбрачието е „добро“. И за неженените мъже (т.е. тези, които никога не са били женени, както и овдовелите), и за вдовиците е добре да останат в своето състояние.

Защо апостолът не споменава отделно вдовците, а изрично споменава вдовиците? Защото положението на жената–вдовица е по-неблагоприятно от това на мъжа–вдовец: на жената ѝ е по-трудно да живее сама и да се издържа. Затова апостолът счита за нужно да поясни, че в своето наставление не изключва дори такива материално неосигурени лица, каквито са вдовиците.

Освен това вдовицата сама е можела да разпорежда със съдбата си, докато девицата не е имала такава свобода. Ето защо тук апостолът не споменава девиците.

Но, ако не се въздържат, нека се женят; защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват.

Тук апостолът извежда следствие от общия принцип, че брачният живот трябва да бъде нормалното, обичайно състояние. Ако човек, оставайки безбрачен, не може да избегне греха, тогава нека се ожени, защото грехът е зло, а бракът не е.

В следващите стихове (от 10 до 16) апостолът говори за допустимостта на развода. Според неговото разбиране разводът е грях, дори ако съпругът или съпругата, които някой желае да напусне, са езичници. Само ако невярващият съпруг изяви желание да се разведе, християнинът не бива да му се противопоставя.

В тази връзка апостолът дава допълнителни указания (ст. 17–24) относно това как изобщо трябва християнинът да гледа на своето външно положение, например на обрязването, ако преди е бил юдей, или на робството, ако е приел вярата като роб.

“на женените заповядвам”. Тук апостолът, очевидно, има предвид християнски съпрузи, защото именно за тях са валидни заповедите на Христос.

„Не аз заповядвам, а Господ.“  Спасителят Христос действително е дал такава заповед, която е запазена в евангелията (вж. Мат. 5:32; 19:9; Марк 10:11; Лука 16:18). По онова време вярващите, разбира се, са могли да узнаят тази заповед от устната проповед на апостолите.

Но защо апостолът прави разлика между своите повеления (стих 12) и повеленията на Господа? Не омаловажава ли така значението на своите апостолски наставления? Може да се мисли, че апостолът е искал да разграничи преките и категорични заповеди на Господа, които християните трябва да изпълняват без никакви допълнителни разсъждения, от собствените си  указания, които имат сила предимно за църквите, основани лично от него. Освен това, когато предлага свои наставления, той счита за нужно да ги обосновава по един или друг начин (ср. ст. 14 и 16), докато при излагането на заповедите на Господа такава обосновка не е необходима.

“Жената да не се развежда с мъжа”. Апостолът пропуск тук направената от Христос добавка “освен при прелобюдеяние” (Мат. 5:32), защото не искал да допусне, че между християните е възможно такова нещо. А защо се обръща към жената? Защото като по-слаба и зависима, по-скоро от нея може да изходи желанието да получи развод. Апостолът има пред вид обичаите в Гърция, а не в Юдея, където жената няма право да започне делото за развода.

„да остане неомъжена“. Апостолът иска християните да осъзнават сериозността на брачния съюз: той не може да се сключва лекомислено и после също така лекомислено да се разрушава, за да се сключи нов. Той не позволява втори брак за разведена жена – както, разбира се, и за мъж, развел се със своята жена: или бъди неомъжена, понеси всички лишения, свързани с развода, или се върни при мъжа си – това са единствените два изхода за жената, която е напуснала мъжа си.

За невинната страна, която остава сама след напускането на виновния съпруг, апостолът не казва нищо, и по този начин оставя на такава страна възможността да встъпи в нов брак.

Както в Коринт, така и на други места можело да се случи само единият от съпрузите да приеме християнството, а другият да остане в езичеството или юдейството. Така възниквали смесени бракове. Христос не е дал никакво изрично указание относно такива бракове, поради което апостол Павел поема задачата да даде наставления, опирайки се, разбира се, на това, което знае от Христовото учение. Като споменава, че това е негово, Павлово, наставление, той в никакъв случай не иска да отслаби неговата задължителна сила (ср. ст. 10).

Как решава апостолът въпроса за смесените бракове? Всичко зависи от желанието на невярващия съпруг: ако той желае да продължи брачния живот с християнката, или невярващата жена – с християнина, тогава бракът се запазва. По този начин съжителството с невярващ човек, според апостола, не поставя никакво петно върху вярващия съпруг.

Апостолът допуска такива смесени бракове заради освещаващата сила на християнската вяра. Тази сила не само че не позволява на невярващата страна да оскверни вярващата, но дори оказва определено освещаващо въздействие върху невярващия съпруг.

„Освещава се“ (ἡγίασται) означава по-точно: „осветен е“ или „посветен е“. Нехристиянската страна вече е осветена чрез християнската поради своето съгласие да живее с вярващия. Това съгласие представлява за невярващия нещо подобно на това, което е вярата за вярващия спрямо Христос. Така невярващият съпруг вече е посветен на Бога чрез вътрешното и външното общение със своята съпруга-християнка.

За да докаже действителността на това освещение, апостолът се позовава на добре известен в Църквата факт: „децата ви… са свети“. Смисълът е следният: ако майката-християнка признава, че децата ѝ са свети, макар баща им да е езичник, то още повече тя трябва да вярва в своето освещаващо влияние спрямо езическия си съпруг.

Децата по природа носят нечистота и все още не могат сами да изразят съгласие да живеят с християнската си майка; и въпреки това те са свети (ἅγια – още по-силно изразено от ἡγίασται), т.е. наистина осветени и посветени на Бога благодарение на вътрешното си единение с християнския родител.

Колко повече тогава могат да бъдат осветени възрастни хора, които сами, съзнателно и свободно пожелават да останат в общение със своя вярващ съпруг.

По всяка вероятност апостолът има предвид и Тайнството Кръщение, което, свидетелства Ориген (Comment. in epist. ad Kor., т. V:9), се е извършвало още в апостолските времена и над деца. Но тук апостолът не приписва „святост“ на децата заради самото кръщение; според логиката на текста, кръщението е по-скоро знак и потвърждение на светостта, в която те вече се намират благодарение на общението си с вярващите родители.

Както евреите не ставаха потомци на Авраам чрез обрязването, а получаваха обрязване, защото бяха потомци на Авраам, така и тук: всичко зависи от вътрешното единство на децата с християнските родители, чрез което те пребивават в благодатно общение с Христос.

В онзи случай, когато съпругът нехристиянин не желае да живее в брак с християнката, последната трябва да се отдели от него.

„В такива случаи не са заробени“. Апостолът има предвид преходния характер на всички земни отношения в сравнение с вечните интереси, които единствено имат задължителна сила за вярващия.

„за мир“ (ἐν εἰρήνῃ) – по-точно: „в мир“. Апостолът иска да каже, че вярващите са призвани „в мир“, т.е. получили са мир с Бога, и поради това целият им земен живот трябва да носи печата на мира.

“откъде знаеш“. Отстъпчивостта, спокойното съгласие за развод, което християнката дава на своя съпруг езичник, може би още повече ще го разположи към християнската религия и към осъзнаването на собствената му вина пред жена му, отколкото упоритото отстояване от страна на жената на правата ѝ за съвместен живот с мъжа ѝ. Същото важи и за мъжа-християнин.

Първият пример за християнско отношение към външните условия на живот е наставлението на апостола, отправено, от една страна, към призваните в Църквата обрязани, а от друга – към необрязаните. И на едните, и на другите апостолът заповядва да останат външно такива, каквито са били преди приемането на християнството: обрязаният не бива да се срамува от своето обрязване, не бива с каквито и да било средства да скрива следите от него; необрязаният пък не бива да се обрязва. Що се отнася до първите, такива е имало още и сред юдеите по време на гонението на Антиох Епифан (1 Мак. 1:15).

Всякой да си остава в званието, в което е призван.

По-правилно е този стих да се преведе така: „всеки да остава (верен) на призванието (κλῆσις – зов, призвание към спасение), чрез което (ἧ) е бил призван“. Не бива обаче да се забравя, че в понятието „призвание“ се включват и всички външни обстоятелства, които са дали повод за него и които определят самия характер или начина на призванието. Колко различно е било обръщането на обрязаните и на необрязаните! И от това установено от Бога състояние не бива своеволно да се излиза. Това състояние не е попречило на човека да чуе Божия зов – напротив, дори е съдействало за неговото обръщане, а следователно и в по-нататъшния живот, след обръщането, може да му послужи, за да докаже своята вярност към Бога.

Изглежда, не е имало институция, която да противоречи толкова силно на християнския дух – на християнската святост, достойнство и свобода – колкото робството; и все пак апостолът увещава робите, обърнали се към християнството, да не се смущават от това несъответствие. Дори в онзи случай, когато робът може да се освободи от робството, той ще постъпи по-добре, ако с още по-голяма ревност започне да служи на своя господар.

Така, според нашето мнение, при това основано и на авторитета на древните църковни тълкуватели, под чието ръководство славянските преводачи са предали втората половина на разглеждания стих, трябва да се разбират думите μᾶλλον χρῆσαι, които в руския превод неясно са предадени с израза: „по-доброто използвай“. Апостолът гледа на пребиваването в робство като на подвиг, който християнинът доброволно поема върху себе си.

Апостолът смята, че в християнската общност различията между господари и роби в действителност не съществуват, защото робът е свободен в Христа, а свободният също е роб Христов.

„Призованият в Господа“, т.е. призованият от Господ Иисус Христос. Ако той е откликнал на този зов, то по този начин е станал вътрешно свободен и робството за него не е страшно. А призованият свободен човек чувства, че е станал слуга на Господа, и това му носи не тъга, а радост.

Бог е придобил християните като Свои раби с висока цена – чрез жертвата на Своя Син за греховете на хората, затова християните трябва да служат единствено на Бога и да не влизат в отношения на робско подчинение спрямо хора.

Това е заключение към мислите, изложени от 17 до 23 стих.

Стихове от 25 до 40 са посветени на безбрачието. Тъй като в древността съдбата на девиците се решавала от техните бащи, които сами избирали съпрузи за своите дъщери, апостолът смята за необходимо да отправи особено наставление към родителите християни. Той съветва, ако е възможно, по-добре да не омъжват своите дъщери (25–26): първо, поради тежкото време, което тогава преживявало християнството (27–31), и второ, поради преимуществата, които безбрачието има пред брака, когато става дума за служение на Господа (32–38). Накрая апостолът дава същия съвет и на вдовиците (39–40).

„като помилван“ (ὡς ἠλεημένος) – по-точно: като такъв, който по силата на Божията благодат може да ви даде добър съвет; или: помилван да бъде за вас верен ръководител.

“нямам заповед от Господа, но ви давам съвет”. Апостолът говори тук с известна ирония. Коринтяните, изглежда, са го питали дали няма пряка „заповед“ от Христос, сякаш не се задоволявали с неговите апостолски думи. Апостолът им напомня, че макар и да няма пряка Христова заповед и да дава само свои съвети, те все пак заслужават внимание като съвети на човек, чийто ум, под ръководството на Божия Дух, е прониквал в тайните на християнската вяра.

„Поради настоящата нужда“ (διά τὴν ἐνεστῶσαν ἀνάγκην). Апостолът има предвид тук периода между слизането на Светия Дух върху вярващите и второто пришествие на Христос. Това е период на „нужда“ или на постоянна борба между новия и стария живот (срв. Лука 12:51), и „настоящата нужда“, т.е. която вече е настъпила. Скоро е трябвало да започнат и гоненията срещу християните от страна на езическата власт. Всичко това подтиква апостола да посъветва неженените да останат в безбрачие.

Смисълът на целия стих е: „Поради вече настъпилото тежко време за християните е по-добре да се остава девица, защото изобщо за човека е добро да остава така, т.е. безбрачен.“. По този начин в първата половина на стиха се съдържа указание за особена причина, която подтиква към безбрачие, а във втората се дава общото основание за същото.

Според апостола, няма грях и в брачния живот, но при сегашното положение на християнството на семейните хора ще се наложи да понесат немалко житейски трудности, които човек по-леко понася, когато е сам.

„грижа за плътта“,  са външните, телесни нужди и лишения, които по време на гоненията е трябвало особено силно да тежат върху християните, имащи семейства.

„Времето нататък е късо.“ Апостолът иска да каже: Не е далеч онзи момент, когато трябва да приключи сегашният ред на нещата. Ние не знаем колко време ще продължи настоящият етап от живота на Църквата (срв. Марк 13:32). Поради това не бива да се потапяме със сърце и мисъл в земното; бракът, радостта, скръбта, търговията и изобщо ползването на света, всичко това е преходно и краткотрайно. Разбира се, апостолът не лишава християните от всякаква радост и не забранява грижата за земното, а само предупреждава срещу прекомерността и в едното, и в другото.

„които се ползват от този свят“ – този израз обхваща и брака, и собствеността, и търговията, както и всяка политическа, научна и художествена дейност. Всички такива хора, според апостола, трябва да гледат на онова, с което се занимават, като на временно и преходно, без да се привързват към него с цялата сила на душата си.

Може ли това изискване да се приложи и към християните от нашето време, пред които мисълта за близкия край на света не стои с такава яснота? Напълно възможно е, защото нито един човек не бива да бъде уверен в трайността на плодовете на своята дейност: и в науката, и в изкуството, и в политиката всичко постоянно се заменя едно с друго; следователно, чувствата на съвременния християнин не бива да се различават от онези чувства, с които се е трудил в различните области на живота и изкуството християнинът от апостолската епоха.

А как да се прокара границата между „ползването“ и „неползването от света“, за това вече трябва да подскаже на всеки неговият нравствен такт.

Апостолът вече говори не за извънредните грижи, които е трябвало да тежат върху родителите християни във времената на гонения срещу Църквата, а просто за нравствените затруднения, до които брачният живот води във всяко време. Свободният, сам човек може, ако пожелае, изцяло и свободно да се посвети на служение на Господа. Докато семейният трябва при това да взема предвид и потребностите на своята жена, чието поддържане за него също е свещен дълг.

„Има разлика между жена и девица“ (гръц: Μεμέρισται ἡ γυνὴ καὶ ἡ παρθένος) Очевидно при такова четене тези думи се отнасят към 34 стих. Но според по-доброто текстово четене те трябва да се прочетат така: καὶ μεμέρισται — „и се е разделил“, т.е. „жененият се грижи за светските неща… и се е разделил“, разделил се е в своите стремежи между привързаността към Христос и житейските грижи, тоест отнасят се към предходния 33 стих. След това, според това четене, следва изразът, с който започва 34 стих: ἡ γυνὴ ἡ ἄγαμος καὶ ἡ παρθένος ἡ ἄγαμος, т.е. „неомъжена жена (вдовица) и неомъжена девица“, μεριμνᾷ — „се грижи“ и т.н.

Апостолът иска да се защити от подозрението, че дава наставления на вярващите, ръководейки се единствено от собствените си възгледи. Не, той преследва единствено ползата на вярващите и желае да им посочи най-простия начин да служат на Бога безпрепятствено. Може да се предположи, че при това пред очите на апостола е стоял образът на Мария, която седеше при нозете на Христос във Витания и слушаше Неговото слово (срв. Лк. 10:39–42).

Апостолът разглежда два възможни случая, свързани с положението на неомъжените момичета (девици), и дава указания на бащите-християни как да постъпват. Първият случай: бащата на девицата смята за по-прилично да я омъжи. Апостолът казва, че такъв човек не греши (трябва да се отбележи, че в древността остарелите девици били презирани в обществото, срв. Пс. 77:63). Другият случай е, ако бащата е убеден, че безбрачният живот е по-добър за неговата дъщеря от семейния, при това ако от страна на най-близките му хора (самата дъщеря и съпругата му) той не среща възражение за изпълнението на своето решение. Ако той окончателно е решил да запази дъщеря си за служение на Господа, то в този случай той постъпва по-добре от онзи, който е решил да я омъжи.

Някои тълкуватели смятат, че тук не става дума за бащите, а за настойници, които понякога се намирали в „духовен“ брак с поверените на тяхната грижа девици (virgines subintroductae) и поради това не желаели да ги омъжват. Но този обичай е явление от късната античност и апостолът не е могъл да има него предвид тук.

Апостолът счита за необходимо необходимо да говори отделно за жените-вдовици – за овдовелите мъже говори в стихове 8 и 9, защото положението на жените в древното общество е било по-различно от това на мъжете. Докато общественото мнение в древността се е отнасяло напълно благосклонно към повторния брак на мъжете-вдовци, за вдовицата се е смятало за по-прилично да остане незамъжена през целия си живот (срв. Лука 2:36–37).

„само в име Господне“, т.е. само при условие, че и тя, и новият ѝ съпруг пребъдват в общение с Христос. Следователно вдовицата може да се омъжи само за християнин.

„според моето мнение“, вж. стихове 1 Кор. 7:6–7 и 10.

„а мисля…“, тук има елемент на полемика и ирония. Апостолът има предвид онези свои противници, които не са признавали у него каквато и да е боговдъхновеност, присъща на мнозина от обикновените християни в Коринт.