За съдии в Римската империя се назначавали хора, които изповядвали държавната религия, тоест езичници. Макар че тези съдии съдели според утвърдените обичаи на римското право, апостолът ги нарича „нечестиви“, по-точно: „неправедни“ (ἄδικα), защото в действителност не познавали по-висшата, Христова правда.

Апостолът смята за християните подходящ само онзи съд, който се състои от християни; следователно не официален държавен съд, а посреднически, когато спорът се решава чрез обръщане към уважаван човек от собствената общност.

Християните се наричат „светии“ не като отделни личности, а като членове на светата Христова Църква: от тях се очаква да имат разбиране за по-висшите цели на живота и за правилните човешки отношения.

Коринтяните вероятно са се обръщали към езическите съдии по стар навик и защото били убедени, че римският съдия ще разгледа делото им по-добре. Но апостолът не желае в християнския живот да се въвеждат чрез съдебни решения норми, чужди на християнството (например при разглеждане на спорове между господари и роби).

Това обаче не пречело на апостола да изисква християните да се подчиняват на езическите власти и, съответно, на съдиите, когато последните имали определени изисквания към тях като към граждани на държавата (Рим. 13:1–3).

“Не знаете ли“. Тук апостолът напомня на коринтяните неща, които им е говорил по време на престоя си при тях.

“светиите ще съдят света“. Източните църковни тълкуватели обясняват тези думи преносно: на Страшния съд християните, чрез своя непорочен живот, ще бъдат живо изобличение за езическата порочност (Мат. 25:40). Но контекстът на текста насочва към реално участие на християните в съд над света. Сам Господ Иисус Христос е казал на апостолите, че при Своето второ пришествие те ще седнат на дванадесет престола и ще съдят дванадесетте колена Израилеви (Мат. 19:28). Свети Йоан Богослов разширява това право и върху всички вярващи (Откр. 2:26–27; 20:4).

“ангели ще съдим“. В Свещеното Писание никъде не се казва, че хората ще съдят добрите ангели. Но апостол Павел в същото това послание говори, че при пришествието Христово ще бъдат „унищожени“ ангелските власти (1 Кор. 15:24). Разбира се, тук се имат предвид злите ангели, „властниците на тъмнината на този век“ (Еф. 6:12). Именно за тези ангели апостолът говори и в разглежданата глава.

От Книгата на Енох (апокриф) е известно, че и сред юдеите е съществувало убеждението, че Бог ще съди ангелите, естествено, злите. Други съвременни тълкуватели, като Ф. Бахман, приемат, че тук става дума за „ангелите изобщо“ (както в 1 Кор. 3:9) и предполага, че апостолът има предвид и отговорността на добрите ангели, които според юдейската традиция са пазители на царствата и народите (Дан. 10).

Ако, прочее, имате съд за житейски работи,  унижените в църквата.

“поставяйте за съдии” (καθίξετε в повелително наклонение). Тук не се имат предвид езичниците съдии, които са държавни служители, защото християните не са тези, които ги назначават. А и самият апостолът учи държавните съдии да бъдат почитани (Рим. 13:4).

“житейски работи”, по-точно: спорове за материални блага.

Апостолът сякаш им казва: „Нямам против да избирате подходящи хора, които да решават вашите спорове. Ако казах, че делата ви могат да бъдат разглеждани дори от най-незначителните членове на общността, казах го единствено, за да ви засрамя: толкова незначителни са, в моите очи, онези интереси, заради които жертвате честта на Църквата.“

Още в стих 6 апостолът дава да се разбере, че християните постъпват зле, когато се съдят помежду си, защото те са братя („брат се съди с брат“). Сега той разгръща тази мисъл по-подробно и посочва, че на християнина подобава по-скоро да понесе обида или лишение, отколкото да отнеме нещо от своя брат, дори и чрез съд.

С това апостолът не казва, че християнинът изобщо не трябва да се защитава от несправедливост, но съветва да не се стига до съдебно дело. Към това го подтиква братската любов, която е готова на всякакви отстъпки (срв. Мат. 5:39–42).

Липсата на братолюбие, която разкрива желанието да се съдят помежду си, кара апостола да припомни на коринтските християни, че се отнасят лекомислено към поетото от тях задължение да водят чист и праведен живот. Въобразили са си, че духовните им дарби сами по себе си могат да им отворят вратите за Небесното Царство, но според апостола това е невъзможно.

Той изброява пет вида невъздържание, а след това пет вида посегателства срещу правата на другите: както върху имуществото, така и върху достойнството. “Злоречивите”, например уронват честта на другите и накърняват доброто им име.

Апостолът вече е предупредил вярващите в Коринт, че могат да се лишат от Небесното Царство. Сега той се стреми да събуди у тях съзнанието за собственото им християнско достойнство, което ги задължава да бъдат чисти и праведни. Коринтяните трябва да помнят, че чрез кръщението вече са пристъпили към нов живот.

“някои от вас“. С това апостолът иска да каже, че далеч не всички коринтяни са водили нечестив живот преди да станат християни.

“но се умихте“. Това несъмнено се отнася до тайнството кръщение. Формата на глагола в гръцкия текст (среден залог) подчертава, че кръщението е било акт на лично, съзнателно решение от страна на всеки вярващ.

“но се осветихте, но се оправдахте”. Тези две израза поясняват какво получава човек в тайнството кръщение. Апостолът казва: кръщението не е било просто символ. То е било съпроводено от освещаване, тоест при него на вярващите е бил даруван Светият Дух, и с приемането Му те са започнали нов, благодатен живот (срв. Деян. 2:38; 2 Кор. 1:21–22; Еф. 1:13). Освен това в кръщението им е било дадено и оправдание, станали са праведни, присвоена им е била праведността на Христос. Тук апостолът поставя „освещението“ преди „оправданието“, защото му е нужно да противопостави настоящото състояние на вярващите на предишното. В други случаи той постъпва обратно (срв. 1 Кор. 1:30).

“в името на Господа“. Кръщението получава такава сила, защото се извършва в името на Господа Иисуса Христа, тоест с призоваването на Неговото име, по Негово повеление, чрез Неговата сила.

“и чрез Духа на нашия Бог“. При кръщението върху кръщавания слиза Духът Божи и това поставя началото на новия живот (тайнството миропомазване, свързано с кръщението). Тук изглежда, че се прави отклонение от известната от Евангелието формула за кръщение: „в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Мат. 28:19). Но първо, апостолът очевидно няма за цел тук да даде формулата на кръщението; и второ, и в тези думи се съдържава указание към трите Лица на Божеството: Господ Иисус Христос, Духът, Бог наш, тоест Бог Отец.

В стих 9 апостолът вече отбеляза, че в Коринт е имало християни, които мислели, че могат да влязат в Царството Небесно, без да се откажат от греховете, в които са живели преди. В следващите стихове от 12 до 20 той по-подробно говори за тази заблуда, като има предвид главно един грях – невъздържанието или нецеломъдрието. Мнозина коринтяни оправдавали този грях с християнската свобода, но апостолът опровергава подобно разбиране, като показва колко голяма вреда нанася този грях на човека и каква огромна отговорност носи такъв християнин пред Бога.

Апостолът без съмнение е учил и в Коринт, както и на други места, че християнинът има свобода в онези неща, които са нравствено неутрални, макар преди това, по педагогически причини, те да са били забранени в Моисеевия закон. Изразът „Всичко ми е позволено!“ вероятно е бил девиз, с който апостолът разкривал своето учение, и поради това се е запечатал в съзнанието на коринтяните. За съжаление те започнали да разширяват приложението на този принцип и върху неща, които никак не са безразлични от гледна точка на християнската нравственост.

Поради това апостолът счита за необходимо да ограничи употребата на този принцип. Първо, той може да се прилага само там, където чрез него не се причинява вреда на самия човек, който се ръководи от него. И второ, трябва да се отказваме от прилагането на този принцип винаги, когато съществува опасност човек да загуби своята свобода и да попадне в робство на някакъв навик.

Особено внимание трябва да се проявява към телесната чистота и целомъдрие. Като има предвид думите на Христа, че „влизащото в устата не осквернява човека“ (Мат. 15:11), апостолът казва, че по отношение на храната може да се прилага принципът „всичко ми е позволено“, още повече че функциите на тялото, свързани с храната, ще престанат да съществуват в деня на възкресението и прославянето на човешките тела: Бог ще премахне както тези функции, така и самата нужда от храна.

Но положението е съвсем различно, когато става въпрос за самото човешко тяло. То не може и не бива да се осквернява с блуд, защото е предназначено за Господа Иисуса Христа, за да Му принадлежи и да Му служи като Негово оръдие (срв. Рим. 6:13; 12:1). Христос сам пребъдва в него и един ден ще го прослави. Поради това тялото не е обречено на гибел. Както Бог възкреси Христа, така ще възкреси и нашето тяло, което през земния живот е било Негова собственост и осветено Негово оръдие.

„нас ще възкреси“ Така апостолът отъждествява тялото с цялата човешка личност. И щом тялото има такова вечно предназначение, ние сме длъжни да се отнасяме към него с почит и да не го унижаваме с действията си.

Тук апостолът включва и себе си сред тези, които ще умрат и ще бъдат възкресени; на други места (например 1 Кор. 15:52) той говори за себе си като човек, който може да дочака Второто пришествие. Това показва, че и за него денят на това пришествие не е бил известен.

Блудството съдържа в себе си две престъпления. Първо, то представлява дръзко отнемане („ще отнема ли?“) на собственост, която принадлежи на Христос. И второ, употребяване на това отнето за недостойна цел, а именно: „да се направят членовете Христови членове на блудница“.

На апостола биха могли да възразят приблизително по следния начин: „Когато християнин извърши блудодеяние, това не означава, че тялото му е отнето от Христос. Нали това е само временно и външно злоупотребяване с тялото?“

В отговор на подобно възражение апостолът най-напред се позовава на Свещеното Писание, по-точно на Бит. 2:24. От този текст се вижда, че съвкуплението с блудница, тоест грехът на блудодеянието, не е нещо случайно, външно или преходно, а представлява истинско съединяване на двама души „в една плът“. Наистина, в Битие се говори за брачния съюз между мъж и жена, които стават „една плът“ по Божие установление. Но тази основна характеристика на половото единение, съединяването в една плът, според естествения си смисъл се отнася и към незаконното съжителство, защото то също произтича от половия инстинкт, вложен в човека от Бога.

„Дори, като че ли казва апостолът, блудникът да не желае толкова тясно единение, то все пак настъпва, понеже силата на Божието установление действа и там, където човек не иска да го следва: половото общение води до най-дълбоко единение на природата и прави от две тела – едно.“

А защо подобно съединяване е нравствено недопустимо за християнина? Според апостола отговорът е следният: когато човек върши такъв грях, той влиза в една област, която, според 1 Кор. 4:9 и 5:11, е чужда на Божието царство. Който се съединява с блудница, отчуждава тялото си от Христос и го поставя под властта на враждебна на Бога сила.

Апостолът казва: „Който се съединява с Господа, е един дух.“ (В по-добрите издания думите „с Господа“ липсват, но мисълта остава същата.)

Той използва същия глагол (κολλᾶσθαι „съединявам се тясно“), както при описанието на съвкуплението с блудница (ст. 16). Тоест, единението с Христос е също тясно, обхващащо душата и тялото общение между вярващия и Христос.

Това единение е по своето естество духовно, защото силата, която свързва тялото и душата на християнина с Христос, е Духът (1 Кор. 6:19), същият Дух, Който във Христос е източник на новия, прославен живот в бъдещото възкресено тяло (срв. 2 Кор. 3:18; 4:14).

Очевидно е, че апостолът не се ограничава само с твърдението, че християнинът е в тясно единение с Христос; той добавя: „е един дух“. С това иска да подчертае, че християнинът трябва да избягва блудството, защото то представлява грубо, плътско съединяване, което не достига нравствения характер на брачното общение, което постепенно става и духовно единение.

Апостолът казва, че всеки друг грях се върши „извън тялото“, докато блудникът греши против собственото си тяло. По този начин той придава особена тежест на греха на блудството. Но как трябва да се разбират думите му за отношението между греха и тялото?

Някои тълкователи смятат, че апостолът намеква, че блудството изтощава тялото повече от всеки друг грях. Но това не може да се приеме, защото същото разрушително действие върху тялото проявява, например, и пиянството. Други правят разлика между две тела в човека: външно тяло, което непрекъснато се променя, и вътрешно, вечно тяло, което трябва да бъде възкресено в бъдещия живот. Според тях апостолът имал предвид именно това „вътрешно“ тяло. Но за подобно разграничение няма никакво основание. И защо пиянството, например, да не може да нанесе същата вреда на това вътрешно тяло, както блудството?

По-просто и по-естествено е мисълта на апостола да се предаде така:

Блудът е особено страшен грях, защото, за разлика от всички други, наранява самото човешко тяло, като го поставя под властта на греховната сила, която действа в необузданата чувствена страст. Може да се добави и още нещо: нито един друг грях, освен блудството, не произтича пряко от телесна потребност. Тялото, например, не се нуждае непременно от вино, то може напълно да се задоволи с вода; следователно пиянството не е резултат от телесна необходимост. Докато блудното съвкупление произтича от една естествена потребност, заложена в човешкото тяло.

Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?

Апостолът се учудва: нима коринтяните са забравили високото предназначение на своето тяло? Всъщност блудникът лишaва тялото си от честта да бъде храм на Светия Дух! Този грях е още по-непростим, защото тялото вече не принадлежи само на човека: то е „купено“ с висока цена – жертвата на Божия Син. Затова трябва в тялото си да въздаваме слава на неговия Владетел, Бога, която се състои в достойното използване на този Божи дар, поверен ни за употреба.

Както казва свети Йоан Златоуст: „Ти нямаш власт над плътта, за да удовлетворяваш порочни желания, а я имаш, за да изпълняваш Божиите заповеди.“