Започвайки да говори за църковната дисциплина, апостолът първо посочва конкретен случай, когато е било необходимо тази дисциплина да се прояви с цялата ѝ строгост.

“Отвсякъде се слуша”, по-точно: разпространява се слухът…

“за каквото дума не става дори и между езичниците”. Мойсеевият закон под страх от смъртно наказание забранявал човек да се ожени за своята мащеха (Лев. 18:8). И римското право забранявало подобен съюз. Затова коринтският блудник е живял с мащехата си в незаконна връзка, без никакво признато от закона или общността брачно отношение.

“А вие сте се възгордели”. Ако коринтските християни представляваха сплотена общност, която има съзнание за високото и свято призвание, което имат, те без съмнение, узнали за такава постъпка от един свой събрат, биха се облекли в траур, както прави семейството  при загуба на своя глава. Но те били толкова увлечени от мисълта за собственото си съвършенство, че не обърнали внимание на този случай.

“за да се махне из средата ви”. Това не зависи от решението на самите коринтяни, следователно тук апостолът има предвид не просто църковно отлъчване. Но ако коринтските християни се бяха молили със скръб, то Бог би отговорил на техните молитви. Глаголът „отстранявам“ (αἴρειν) в Стария Завет понякога се употребява за обозначаване на смъртно наказание над нарушителите на Закона (Вт. 21:19–21).

За разлика от равнодушните коринтски християни, апостолът проявява строгост. Макар да е далеч, духом той е с тях; и случилото се в Коринт толкова го е възмутило, че е взел решение като човек, който има право да отсъди делото на кръвосмесителя.

“като се съберете”. Съдът над престъпника трябва да бъде извършен от самите коринтски християни. На това събрание духовно ще присъства и самият апостол. Присъдата трябва да бъде произнесена „в името на Господа Иисуса Христа“, с увереност, че тя ще бъде изпълнена „чрез силата на нашия Господ Иисус Христос“.

Апостолът има предвид обещанието на Христос, дадено на апостолите: “Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето. … защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:18-20). Да “свържат” престъпника означава, да произнесат съд над него. Ако в събранието има единодушие, то Христос ще изпълни решението им в отговор на тяхната обща молитва.

“и моят дух”. Апостолът чувства своето единство с Христос (Гал. 2:20) и затова дръзва да каже, че където Христос невидимо присъства, там е и той, Павел, още повече в събранието на Коринтската църква, която сам е основал. За подобно духовно „пребиваване“ той намеква и във 2 Кор. 12:3: „не знам в тяло или извън тяло“ (бях грабнат до третото небе).

“със силата на нашия Господ”. Тези думи се отнасят към следващия глагол: „да предадете“. Човешкото действие тук се съединява с Божията сила, поради което и е действено.

“да го предадете на сатаната”. Този израз се среща само още веднъж – в 1 Тим. 1:20. Някои тълкуватели смятат, че той означава просто отлъчване от Църквата, но там ъжеучителите Именей и Филит, споменати в 1 Тим., са предадени на сатана за да се научат да не хулят Бога.

Други, обръщайки внимание на израза “за омаломощаване на плътта”, разбират предоставянето на грешника “в ръцете на сатана”, така че последният, поради своята злоба и жестокост, да го измъчва. В Свещеното Писание на сатаната често се приписва власт да причинява физически страдания (напр. историята на Йов; Лука 13:16; 2 Кор. 12:7). Той е изпълнен с такава злоба към хората, че при всяка възможност ги напада и ги измъчва, без да прави разлика дали са грешници или праведници, и без да съобразява дали това служи или вреди на властта му над света. В крайна сметка телесните страдания, които грешникът трябва да понесе от дявола (например болест), трябва да го доведат до себеосъзнаване и покаяние.

“за омаломощаване на плътта” (εἰς ὄλεθρον τῆς σαρκός). Тези, които разбират израза “предаване на сатана” като отлъчване от църквата, виждат тук “нравствено” страдание на плътта, тоест потискане на греховните стремежи чрез разкаяние, предизвикано от отлъчването. Други разбират тези думи като действително телесно отслабване, което завършва със смърт.

“в деня на Господа”. Има се предвид времето на последния съд над света, който Господ Иисус Христос ще извърши при второто Си пришествие.

При всяко едно тълкувание обаче разкаянието за извършения грях трябва да бъде принесено преди смъртта, защото след това покаяние не е възможно (срв. притчата за бедния Лазар и богаташа).

Случаят с грешника дава повод на Павел да отправи няколко забележки към коринтяните. Той иска от тях да не остават равнодушни към греховете в собствената си християнска среда – тяхното безразличие и общение със съгрешилия действа като квас, който заразява с поквара цялата община.

“Хвалбата ви не е добра”. И преди апостолът им е казвал, че самодоволството на вярващите в Коринт е неоснователно (1 Кор. 4:19). Сега той изказва същата мисъл, приложена към случая с блудника. Увлечени от външните си успехи в християнския живот, изобилието от духовни дарби, те не са обърнали достатъчно внимание на този много сериозен случай. Ето до какво е довело тяхното хвалене! В този смисъл трябва да се разбират тези думи на апостола: „вашата хвалба води до зло“.

“Не знаете ли“. Те се гордеят с духовното си знание, а не съзнават докъде води безразличието – малко количество квас заквасва цялото тесто, т.е. дори малкият грях може да окаже вредно влияние върху живота на цялата християнска общност.

“очистете стария квас”. Както евреите в навечерието на Пасха премахвали от домовете си всякакъв квас – символ на египетските пороци, с които били заразени по време на робството, така и новият Израил, християните, трябва да изхвърлят от сърцата си всички порочни склонности, които са имали преди да се обърнат към Христос.

“за да бъдете ново тесто”. Резултатът от това ще бъде обновяването на цялата християнска община: тя ще бъде като онова безквасно тесто, от което се е пекъл хлябът за Пасха и за седмицата на безквасните хлябове.

“както сте безквасни“, т.е. в идеалния смисъл, като членове на Христовото тяло, те са напълно чисти. Но идеалът на тази чистота трябва да се превърне в действителност.

“защото Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас.” От момента на Христовата смърт, която е начало на умирането на човека за греха, за Църквата и за всеки вярващ е настъпила велика духовна Пасха, когато всички грехове трябва да бъдат изгонени от християнското общество, както квасът е бил премахван от еврейските домове в деня на Пасха. Всеки християнин трябва да бъде човек без греховна закваска.

“Нека празнуваме“. За християните Пасха продължава не една седмица, а целия живот. Както казва св. Йоан Златоуст: „За истинския християнин всички дни са Пасха, всички са Петдесетница и Рождество.”

“злоба” (κακία) означава всеобщата поквара на човека, когато той е неспособен да се бори със злото.

„Лукавство“ (πονηρία) обозначава съзнателно съучастие в злото, произлизащо от зла воля.

“а с безквасни хлябове от чистота и истина”, т.е. с духовните „опресноци“, които при християните трябва да бъдат: чистота на душата, при която не е възможно човек да симпатизира на злото; истина, когато човек честно и открито се бори със злото.

Много вероятно е апостолът да използва всички тези образи, защото е писал посланието си по време на Пасха.

Апостолът обяснява думите си от предишните стихове, за да не изпаднат коринтяните в погрешни тълкувания относно църковната дисциплина и своето поведение. Когато им казва в посланието си (стихове 2, 6 и 7 на разглежданата глава), че не трябва да общуват с блудници (срв. 2 Йоан 1:10), той има предвид само грешниците от християнската общност, а не всички грешащи хора, които живеят „в този свят“.

Апостолът няма за цел да забрани общението на християните с грешниците извън Църквата, защото това би означавало християните да напуснат обществото и градовете и да се заселят в пустините.

„Идолослужители“ е можело да се срещат дори сред коринтските християни. Това били онези, които и след своето обръщане към Христос продължавали да спазват езически обичаи, например да посещават трапезите, устройвани в езическите храмове (вж. 1 Кор. 8).

Апостолът изброява онези пороци, към които в църковната общност не трябва да има търпимост, но трябва да бъдат осъдени, когато човек, притежаващ някой от тези пороци, продължава да се нарича християнин.

Тук апостолът обяснява и оправдава своето различно отношение към вярващи и невярващи. Когато казва, че не желае да съди „външните“, апостолът има предвид себе си като християнин, а не като апостол. Всеки християнин може сам да прекрати общението с брат по вяра, щом види, че той не желае да се поправи. Сам Христос е казал: „нека бъде за теб (упоритият грешник) като езичник и митар“ (Мат. 18:17).

„външните“ – така юдеите наричали езичниците; но апостолът използва това изразяване очевидно и за езичници, и за юдеи.

На пръв поглед изглежда, че апостолът противоречи на Христовата заповед: „не съдете…“ (Мат. 7:1). Но Христос забранява онова злостно и самонадеяно осъждане, при което човек обвинява ближния си само на основата на предположения и се опитва да „отгатва“ скритите му намерения. Такъв вид осъждане отхвърля и ап. Павел (1 Кор. 4:5).

В разглеждания случай обаче апостолът говори за нещо различно. Той съветва, и дори задължава, християните да извършват трезва и отговорна оценка на поведение, което явно нарушава установения християнски ред. Това разграничаване между добро и зло не трябва да се извършва с дух на осъждане, а с грижа и любов, като целта е да се намерят средства човекът да бъде върнат на правилния път („за да бъде духът спасен“ – ст. 5).

Така се различават два вида „съд“: първият, забраненият, е движен от злорадство и злоба; вторият, позволеният и необходим, е придружен от смирение и печал (ст. 2).

„Махнете, прочее…“ Апостолът, позовавайки се на принцип, залегнал и в Мойсеевия закон (Вт. 17:7; 22:21; 24:7), заповядва от християнската общност да се отстраняват онези, чието поведение разрушава нейния живот и чистота. Средствата за това вече са посочени: молитвен плач пред Бога, молба Той да отдели от общността такива хора (ст. 2), както и личен отказ от общение с тях (ст. 11).

Други форми на църковна дисциплина апостолът не споменава тук, дори ако такива съществуват. Що се отнася до увещанията и братското изправяне, които според Христос трябва да предшестват църковния съд (Мат. 18:15–20), апостолът просто не намира за нужно да ги напомня в дадения контекст.