В предишната глава апостолът показва какви не трябва да бъдат проповедниците на Евангелието, за да не разделят вярващите, а сега говори какви трябва да бъдат те в действителност. Те са само Христови служители и тяхната задача е вярно да изпълняват поръчаното им дело.

“ни счита”. Апостолът говори за проповедниците като цяло и конкретно за себе си и Аполос.

“разпоредници” (οἰκονόμους, букв. икономи). Така в древността се наричали роби, на които господарят поверявал надзора над дома и които разпределяли работата и прехраната между другите роби (Лука 12:42). Апостолът използва този образ, защото на проповедника Христос също е поверил евангелската истина, за да я предава на другите.

“тайните Божии”. Думата „тайна“ означава плана на Божието домостроителство за спасението на хората.
„Тайните“ са отделните части на този план, измежду които Павел и Аполос правели избор, когато се обръщали с проповед към коринтяните (1 Кор. 3:2).

“верен”, т.е. по съвест да раздава онова, което му е поверено от Господаря, да служи на Църквата с всички дарове и сили, които е получил, за да изпълни волята на Господаря.

Сега апостолът говори конкретно за себе си. Лично той не придава значение на оценката, която другите хора му дават. Дори на себе си не се доверява, когато трябва да оцени собствената си дейност (срв. 2 Кор. 7:11), защото и за него самия има нещо скрито в неговото вътрешно същество. Макар съвестта му да е напълно спокойна, това още не значи, че той е изпълнил дълга си пред Господа изцяло. Само Господ на последния съд ще каже дали Неговият служител е бил във всичко прав и верен (срв. Рим. 2:16).

„Намеренията на сърцето“, т.е. подбудите, поради които човек върши едно или друго дело. Тяхното познаване единствено позволява правилната оценка на всяка човешка постъпка.

Апостолът прави заключение към първата част на посланието. След като посочва на коринтяните истинската същност на Евангелието и, въз основа на това, обяснява в какво се състои служението на християнския проповедник, той преминава към причините за разделенията в Коринтската църква. Коринтяните са се възгордяли – те имат прекалено високо мнение за себе си, като че ли вече са достигнали християнско съвършенство. Апостолът им показва, че подобно самопревъзнасяне е неоснователно; след това, смекчавайки тона, им напомня за тяхното отношение към него и им дава обещание да дойде в Коринт.

„Това“, т.е. казаното в предходния раздел за проповедническото служение.

„приспособих към себе си и Аполос.“ Павел смята Аполос за свой приятел и предполага, че той няма да се обиди от такива изрази като тези в гл. 3, ст. 7.

„заради вас“ – за да бъде изложената истина в по-приемлива за вас форма.

„за да се научите от нас…“ Апостол Павел и Аполос със своето поведение дават пример на смирение.

„онова, що е писано“. Този израз трябва да се разбира като втората част от поговорка, употребявана в равинските школи: „Не мъдрувай или: не излизай отвъд границите на това, което е писано!“

„един пред други“ — буквално: „всеки за един (ὑπέρ) срещу (κατά) друг“. Всеки коринтянин, превъзнасяйки един проповедник, пренебрегвал останалите. По този начин той и себе си превъзнасял, като ученик именно на най-уважавания проповедник.

Като доказателство за нелепостта на такова самопревъзнасяне апостолът задава на гордия коринтянин три въпроса.

Какви биха били възможните отговори? Предполага се следното: на първия въпрос „кой те отличава“ (т.е. кой ти е казал, че стоиш по-високо от другите)?, отговорът би бил: „не сам ли ти?“ На втория въпрос „какво имаш…?“, отговорът: „абсолютно нищо! всичките ти дарования са от Бога!“ На третия въпрос отговор не е нужен, защото той е по-скоро възклицание, отколкото въпрос.

Апостолът е възмутен от неоснователното самопревъзнасяне на коринтяните и речта му придобива ироничен тон. Павел и другите апостоли живеят в скърби, а коринтяните, напротив, по някаква причина вече ликуват.

„Преситени сте вече“. У коринтяните сякаш вече липсва духовната нищета, гладът за правда, сълзите на покаяние – онези необходими състояния, които винаги съпътстват духовния растеж на християнина (Мат. 5:3–6). Техните духовни нужди като че ли са напълно задоволени.

„обогатихте се“ с многобройни духовни дарования, които са породили у коринтяните голямо самомнение.

„възцарихте се“, т.е. те се държат така, сякаш вече са влязли в славното Христово царство.

„без нас“, т.е. така, че ние изобщо не участваме във вашата слава.

„Защото“ – този съюз показва, че ироничната реч на апостола все още продължава.

„мисля“ по-точно: „струва ми се“.

Апостолът се удивлява как коринтяните са могли да си въобразят, че апостолите трябва след тях, „последни“, да влязат в Христовото царство, което Господ е обещал на онези, които Го обичат. Нима наистина апостолите трябва винаги да стоят в положението на гладиатори, осъдени на смърт, докато техните духовни чеда ще се наслаждават на покой?

„ние станахме зрелище“, като тези, които хора от всякакво положение се събират да гледат.

„за света“ – всички разумни същества.

„за ангели“ – както за добрите, така и за падналите (срв. Еф. 3:10).

Апостолът изобразява контраста между тежкото положение на апостолите и мнимата слава на коринтските християни.

„Ние сме безумни“, т.е. не се страхуваме да изглеждаме безумци в очите на коринтяните, когато проповядваме разпнатия Христос, докато други са успели да си спечелят титлата „мъдри“, проповядвайки Христос по философски и така подменяйки Неговото дело.

„Ние сме немощни“ – срв. 1 Кор. 2:1–5.

„а вие сте силни“, т.е. сякаш не ви смущава никакво съмнение, като че ли всичко, което вършите, е винаги добро!

„Хулени – молим се“, т.е. убеждаваме, умоляваме (в добрия и справедлив смисъл), да бъде безпристрастно обсъдено извършеното от нас.

Апостолът не говори с такава ирония от лоши чувства, а поради огорчение и за полза на самите коринтяни. Той не иска да ги унижи или засрами, а да ги върне на истинския път. И е имал право да направи това, като техен духовен отец.

.„десетки хиляди наставници“ – апостолът намеква за множеството учители на вярата, които се появили в Коринт след заминаването на Павел и Аполос.

„аз ви родих“ – апостол Павел обърнал коринтяните към Христос, макар да е направил това не със собствена сила, а със силата на Христос и чрез Евангелието  (благовестието).

„Прочее“ – бащата има право да очаква от своите деца, че те ще подражават на живота му.

За да им помогне да се върнат на истинския път, апостолът изпраща при тях своя надежден сътрудник Тимотей, когото нарича “чедо”. Последният, по времето на написването на посланието, действително вече е заминал от Ефес, макар че е пристигнал в Коринт след получаването там на посланието на апостол Павел (1 Кор. 16:10–11; срв. Деян. 19:20–21).

„чедо“ с това апостолът иска да каже, че именно той е обърнал Тимотей към християнството (срв. 2 Тим. 1:2).

„пътищата ми в Христа“, т.е. смирението, самоотречението, предаността към Господа. По този път на добродетелите апостол Павел върви още от самото си обръщане към Христос.

„както уча навсякъде…“ Неговото учение напълно съответства на живота му и той навсякъде постъпва еднакво.

Понеже от факта, че Павел изпраща Тимотей, недоброжелателите му биха могли да заключат, че самият апостол няма да дойде в Коринт, той ги уведомява, че и сам ще дойде.

„някои“ – вероятно някои от хората от партията на „Христовите“ (срв. 2 Кор. 10:9–10, 7; 11:23).

„са се възгордели“, т.е. започнали са да мислят, че ще застанат начело на Църквата.

„не думите“, т.е. няма да обръща внимание на ораторското изкуство на горделивите учители на вярата.

„а силата“, т.е. имат ли те действителната сила на Божия Дух като източник на нов живот? Коринтяните сами не могат да различат това, но апостолът ще го разкрие.

„Царството Божие“ тук не означава бъдещото небесно царство, а царството, което вече съществува тук, в душите на вярващите.

„не в думи, а в сила“, т.е. не там, където се говори много и красноречиво за високи цели, а там, където има сила да се постигнат тези цели.

„с палица“ (ἐν ῥάβδῳ, тояга) – като духовен баща апостолът има право да употребява и строгост спрямо своите духовни деца. Това е свидетелство за съществуването на църковна дисциплина още по времето на апостолите.