Коринтяните, след обръщането си към Христос, дълго време оставали в положението на младенци, и затова апостолът им предлагал храна, съответстваща на тяхната (духовна) възраст. Той доказва правилността на този възглед за коринтяните, като споменава техните раздори поради учителите на вярата.

Като духовен човек апостолът добре разбира, че коринтските християни не са способни да възприемат висшата мъдрост на Евангелието. Те са „плътски“ (σαρκικοί – според Textus Receptus, или по-доброто σάρκινοι – „плътни, от плът“, според Александрийския текст и нашия славянски). Този епитет е по-малко остър от епитета „душевен“ (ψυχικός). Душевният човек е човек в естественото си състояние, а коринтяните бяха хора, възродени чрез св. Кръщение, и вече имали даровете на Духа (1 Кор. 1:5, 7).

Плътският човек е просто наименование на определен, необходим стадий в развитието на християнина, който тук е обозначен като „младенчество в Христа“. В това състояние само по себе си няма нищо лошо – човек с времето ще премине от тази степен към по-висока. Апостолът, следователно, тук не изобличава коринтяните, а само констатира факта, че тяхното християнско развитие е било донякъде задържано на първата си степен.

Коринтяните, макар и плътски, не са „роби на плътта“: те са просто твърде чувствителни към приятните и неприятните впечатления. Например, някои от тях изпадат твърде бързо във възторг, когато слушат човек, който говори езици (1 Кор. 14:20) – според апостола, така реагират хора, наподобяващи младенци, които често още живеят плътски живот. По подобен начин към тази категория апостолът справедливо причислява и онези, които се увличат от външните прийоми на проповедника–учител и поради привързаност към него принизяват останалите проповедници.

„С мляко.“ Тук се има предвид простата проповед за разпнатия Христос и за последиците от Неговата смърт за човечеството. Това е необходимо да знае всеки човек, който се обръща към християнството.

„с твърда храна“, т.е. с по-висшата евангелска мъдрост, която дава разбиране за плановете на Божественото домостроителство.

„и сега не сте способни.“ На това привидно противоречи обстоятелството, че апостолът в 15-а глава на това послание говори с коринтяните по въпроси на християнската есхатология така, както би говорил само с хора, опитни в християнското познание. Но всъщност в 15-а глава няма нищо, което да не би било достъпно за разбиране и от обикновени християни. Освен това там вече апостолът е трябвало да даде по-подробни разяснения, тъй като сред вярващите в Коринт имало такива, които отричали изобщо възможността за всеобщото възкресение.

Освен това, думите на апостол Павел за плътското състояние на коринтяните не бива да се разбира обобщаващо, сякаш се отнася до всички без изключение коринтски християни.

Апостолът обозначава поведението на коринтяните като поведение на „плътски“ хора (в повечето кодекси се среща думата σαρκικοί). Това вече не е просто състояние на слабост, което продължава въпреки полученото възраждане, а пряко противене на новия живот.

„по човешки“ Апостолът има предвид обичая на гърците да се разделят на партии, носещи имената на различни философи (сократици, платоници, пифагорейци).

„Аз съм Павлов… Аз – Аполосов.“ Тук Павел поставя Аполос до себе си, показвайки, че Аполос е бил много близък до него. Оттук е ясно, че и предходната полемика на апостола срещу светската мъдрост съвсем не е имала предвид Аполос, а разделението на „партии“.

В този и следващите стихове (1 Кор. 3:5–20) апостолът продължава да убеждава християните колко нелепо е да се разделят на партии. Проповедниците на Евангелието, заради които коринтяните спорят, са само Божии служители на Божията нива. Целият успех на делото зависи не от тях, а от Бога. По-конкретно, апостол Павел е положил основния камък в построяването на коринтската Църква; другите проповедници трябва да продължат неговото дело, но да продължат с голяма предпазливост, за да се избегне внасянето на неподходящ материал в постройката. Те трябва да помнят, че строят храм „Божий“, и затова не бива да привнасят в него „човешка“ мъдрост, която пред Божието лице е безумие.

“Какво е Павел?”. Това e вариантът, който се чете в Textus Receptus (а не: “кой е Павел?“), т.е. какво е той по своето призвание?

„не са ли те служители“, т.е. не са ръководители на школи, не са основатели на религиозни общности, действащи от свое име, а просто работници, които се намират на служба при Друг.

„чрез които“ – този израз показва, че Павел и Аполос са само оръдия, инструменти.

„според колкото всекиму е дал Господ“ – техните лични дарования дължат своя произход на волята на Господаря или Владиката, т.е. на Христос, Който в Новия Завет често е наричан така.

„Аз насадих“, т.е. основах Църквата в Коринт.

„Аполос полива“, т.е. той спомогна за разширяването и утвърждаването на Църквата.

Апостолът не споменава тук апостол Петър, защото юдействуващите биха могли в противен случай да кажат, че той нарочно унижава апостол Петър, чийто авторитет те често противопоставяли на авторитета на апостол Павел.

“е нещо” (ἐστίν τι), т.е. не са нищо особено, нищо значимо сами по себе си.

В противовес на стремежа на коринтяните да видят някакъв конфликт в дейността на Павел и дейността на Аполос, апостолът тук посочва тяхното единство в целите. И двамата обработват една и съща Божия нива, „но всеки ще получи наградата според труда си“, т.е. според това доколко е бил верен в изпълнението на задълженията, които Господ му е възложил.

Коринтяните сравняват един проповедник с друг и следователно могат да правят само сравнителна оценка на тяхната дейност, но Бог ще възнагради всеки проповедник не като ги сравнява помежду им, а според това, доколко е използвал даруваните му от Бога способности.

Апостолът споменава името Божие три пъти. С това той иска да покаже, че само Бог може да бъде съдия на работниците.

„съработници на Бога“, т.е. трудим се заедно с Бога в едно и също дело (срв. ст. 6).

„нива“. Апостололът представя християнската община като нива, която все още е обработвана, както и като „здание“, чието издигане все още продължава.

В предишния стих апостолът сравни Църквата със строеж. Сега той сравнява себе си със строител и заявява, че е извършил своята работа както трябва.

„Като мъдър първостроител“. Своята мъдрост апостолът е проявил в това, че в Коринт е проповядвал само онова, което било нужно на коринтяните, за да повярват в Христос. Той не искал преждевременно да разкрива пред тях дълбините на християнското богомислие, за което те не са готови (срв. 1 Кор. 2:1–5).

„друг… всеки.“ Апостолът има предвид различните учители на вярата и обикновените християни, които нямат особени дарования на Светия Дух, но чрез способностите, които са им дадени, служат на християнското развитие на своите братя (срв. Рим. 12:6 и сл).

Делото на апостола по същество е просто: пред себе си той има основа, вече положена от Самия Бог, а именно делото, извършено от Христос. Неговата задача е само да пренесе това Божие дело в сърцата на слушателите като основа за тяхното християнско развитие – и той прави това.

На продължителите на неговото дело им предстои по-сложна задача.

Домовете на богатите хора на Изток се строели със скъпоценни материали (злато, сребро, драгоценни камъни). Домовете на бедните били от дърво, земя с тръстика и от слама, която служела за покрив. Бог, Владиката на Църквата, която трябва да стане Негов дом, е представен тук с образа на Господар, сключил договор с определен брой строители, които трябва да издигнат поверената им част от сградата. Разбира се, те трябва да използват за строежа най-добрите и най-трайните материали.

Какво разбира апостолът под „злато, сребро“ и т.н.?
Най-естествено е да се види в тях указание за религиозните и нравствени плодове, които проповедта на един или друг проповедник принася в Църквата. Тези плодове могат да бъдат добри или лоши. Първите са резултат от проповед, чиито идеи проповедникът сам осъществява в своя живот. Вторите се появяват там, където проповедникът произнася блестящи речи, но сам не е дълбоко убеден в истинността на това, което говори.

Такъв проповедник може да привлече множество слушатели, но цялото това движение ще бъде външно и повърхностно. Пастирската общност на подобен проповедник или пастир ще има вяра, но лишена от действена сила; любов без готовност за саможертва; надежда без онази радост, която озарява живота.

За съжаление, както се вижда от 12–14 глава на 1 Коринтяни, продължителите на делото на Павел и Аполос в Коринтската църква в по-голямата си част постъпвали именно така.

„Делото на всекиго ще стане явно“ Преди да приеме постройката, Господарят ще пожелае да я изпита, и това изпитване на нейната здравина ще се извърши чрез огън.

„Денят ще го покаже.“ Има се предвид денят на Второто пришествие на Христос на земята за съд над света (срв. 1 Кор. 1:8; 4:3).

„Разкрива се чрез огън.“ Понеже строежът, който се подлага на изпитване, е само образ на Църквата, то и „огънят“, очевидно, трябва да се разбира в преносен, образен смисъл. Апостолът иска да каже, че съдът Господен ще бъде напълно справедлив спрямо всеки човешки постъпък и че дейността на лошия пастир ще бъде подложена на строгo осъждане.

Не е случайно, че и св. Йоан Богослов в Апокалипсиса казва, че Божият Син, Съдията на църквите, има „очи като огнен пламък“ (Откр. 2:18). Пред огнения взор на такъв Съдия нищо няма да се скрие в делото на който и да е пастир.

„Открива се“ – чрез огъня нещата се разкриват такива, каквито са в действителност, ще устои само онова, което има стойност за Бога.

Тук апостолът описва двата резултата от това изпитване чрез огън.

„Награда.“ Има се предвид особена награда, а не просто спасение – изключително високо положение в бъдещото царство Христово (срв. Лука 19:17).

„делото изгори“. Под това дело, на което е съдено да изгори, трябва да се разбира християнство без смирение, без самоотречение, без лично общение с Христос. То е основано единствено на временното възбуждане на чувствата чрез речта на пастира и не обновява нито ума, нито волята на слушателите.

„ощетен“ (ζημιωθήσεται). Трудът на такъв пастир, който се грижи само за външния успех, ще бъде признат за безполезен, и самият той ще бъде лишен от наградата, която ще получат пастирите с противоположен духовен дух.

„но сам ще се спаси.“ Според тълкуванието на св. Йоан Златоуст и други древни тълкуватели вместо „ще се спаси“ трябва да се чете „ще се съхрани“ или „ще остане“ (т.е. — в ада, за да изпитва постоянно мъчения). Но местоимението „сам“ ясно намеква, че тук се изразява мисъл, противоположна на казаното в предишното изречение. Ако там ставаше дума за „щета“ или наказание, то тук очевидно вече се говори за обратното.

Освен това глаголът „спасявам“ (σώζειν) винаги се употребява в смисъл на: благоприятствам, помагам.

И накрая, изразът „през огън“ (διὰ πυρός) не е едно и също с „в огън“ (ἐν πυρί).

Затова най-правилно е изразът „а сам…“ да се разбира така: Пастир или проповедник, който гради зданието на Църквата върху единната за всички църкви основа – Христос, но използва негодни материали за този строеж,  на последния съд няма да бъде осъден от Христос. Но ще му се наложи сам да види колко негодни са били средствата, които той е употребявал за изграждането на Църквата. Той ще види, че неговите духовни чеда не са в състояние да издържат последното изпитание на Христовия съд, и съвестта му ще му каже, че именно той е виновен за тяхната погибел. Огънят, така да се каже, ще премине тогава през самите му кости… С какви очи ще погледне той към Нелицеприятния Съдия?

Според католическите тълкувания тук има указание за така наречения огън на чистилището, в който душите на починалите се очистват от греховете, които не са били очистени по време на земния им живот. Но на такова тълкуване противоречат следните обстоятелства:

• Огънят, както и строежът, са само образи;
• Тук става дума само за проповедниците или пастирите, а не за всички християни;
• Изпитването чрез огън не е още очистване;
• Този огън ще бъде запален едва при Второто пришествие на Христос, а чистилищният огън, според католическата вяра, гори и сега;
• Спасението на работника се извършва не чрез огън, а „през“ огъня.

Още по-голяма отговорност носи онзи, който разваля вече изграденото здание, което не е нищо друго освен храм или жилище на Самия Бог.

„и Божият Дух живее във вас“. Тези думи апостолът добавя, за да обясни как вярващите, всеки поотделно и всички заедно като Църква, са станали Божие жилище. Това е станало, според обещанието на Христос Спасителя, защото в тях се е вселил Божият Дух (срв. Йоан 14:23, 26).

„Бог ще разори“ (φθερεῖ), както човек разорява Божия храм.

„свет“, т.е. посветен и принадлежащ на Бога.

Кого осъжда тук апостолът толкова строго? В Коринт повечето християни били, по израза на апостола, хора „плътски“, младенци в Христа (1 Кор. 3:1–4). Към такива хора апостолът не би могъл да се обърне с толкова строга присъда.

Но там имало някои хора, които апостолът нарича „душевни“ (1 Кор. 2:14). Това били т.нар. “Христови”, увлечени от “мъдростта на този век” и привнасящи я в живота на християнската община. С тази мъдрост те отравяли религиозно-нравствения живот на коринтските християни и разрушавали добре започнатото от Павел и укрепено от Аполос дело по устройването на Църквата в Коринт.

Защо апостолът не се обръща направо към виновниците за раздорите, а към цялата християнска Църква?
Вероятно защото в коринтската Църква вече се е забелязвало свято възмущение срещу партията на Христовите (срв. Фил. 3:2: „Пазете се от псетата, пазете се от злите деятели.“) Тук апостолът не смята за нужно да използва такива резки изрази, защото лъжеучителите са имали по-малък успех, отколкото във Филипи.

Източникът на току-що посоченото зло се състои в следното. Някои хора, по-точно проповедници, впечатляват коринтяните с “мъдростта на този век”, гордеейки се със своята способност да разсъждават като философи. Така те карат своите слушатели да се отклоняват от онзи път, на който те били поставени от апостол Павел и Аполос.

Апостолът увещава читателите си да не се увличат по тази светска мъдрост, дори да се откажат от нея, да станат „безумни“ в очите на светските философи, за да се окажат истински мъдреци в християнския смисъл. Така трябва да постъпват, защото към това призовава Свещеното Писание.

В книгата Йов (Йов 5:13) мъдреците са представени като такива, които попадат в собствените си мрежи. Следователно тук се говори за нищожните резултати от чисто човешката мъдрост.

По-нататък (Пс. 93:11) се казва, че чисто човешката мъдрост е нищожна по самата си същност. Но апостолът има предвид само този случай, когато човешката мъдрост има дързостта да намира средства за изкуплението на човечеството и да дава на човека спасение.

А трудовете на човешката мъдрост в рамките на възможното за човека апостолът одобрява (Фил. 4:8).

Досега апостолът говори какво трябва да е отношението на проповедниците към християнската община, а сега преминава към това как вярващите трябва да се отнасят към своите пастири. Християните не бива да мислят, че принадлежат на своите учители във вярата – напротив, учителите във вярата принадлежат на вярващите, а самите вярващи са Христови и Божии.

“никой да се не хвали с човеци”, срв. 1 Кор. 1:12.

“всичко е ваше”. Стоиците казвали, че мъдрецът владее всичко (omnia sapientis sunt). С още по-голямо право християните могат да повторят тези думи, защото те принадлежат на Бога, а Бог предава всичко в тяхна полза – всичко служи на тяхното спасение.

Коринтяните в някакъв смисъл принизявали своето достойнство, смятайки себе си за слуги на своите учители. Апостолът иска да възстанови уважението им към самите себе си и за тази цел променя само лозунга, който те си избрали. Те казвали: „Аз съм Павлов, аз Аполосов, а аз Кифин!“, а апостолът ги съветва да казват обратното: „наш е Павел, наш е Аполос, наш е Кифа!“

Наистина, всеки проповедник служи на християнското общество по своему, със своите особени дарования – както на благото на християнската общност служи всичко на света: „светът“ или цялото творение, одушевено и неодушевено, което е подчинено на Христос, а в Христос и на Църквата (Еф. 1:22);

„или живот, или смърт“, т.е. всички явления на живота – здраве, творчество и др., и всички явления на смъртта – болест, страдание, разруха на тялото;

„сегашно или бъдеще“ – с една дума, всичко на света, по Божия воля, служи на доброто на вярващите в Христос.

Колко повече това трябва да се каже за проповедниците!

„Вие сте Христови.“ Тук може да се види намек за това колко нелепо е да съществува отделна партия на „Христовите“. Христос е на всички вярващи, а не само на онези, които се гордеят със собствената си мъдрост – това е достояние на цялата християнска община.

„а Христос – Божий“. За да отнеме всяка опора за човешко самохвалство, апостолът казва, че и Този, с Когото с право би могло да се гордее цялото човечество, принадлежи, така да се каже, не на Самия Себе Си, а на Бога. Следователно всяка слава и хвала принадлежат на Бога (1 Кор. 1:31).

Най-древните тълкуватели отнасят това изречение към вечното раждане на Сина от Отца; по-новите към състоянието на Христос след въплъщението. Най-правилно е, изглежда, да се съединят двете тълкувания и да се каже, че Христос изобщо прославя и е прославял Отца (Фил. 2:11).