При основаването на Църквата в Коринт апостол Павел строго се придържал към онзи принцип, който посочва в първата глава: да не прибягва при утвърждаването на Евангелието до помощта на човешката мъдрост.

„Когато дойдох при вас“. Това било след като апостол Павел напуснал Атина (Деян. 18).

„не с превъзходно слово“, т.е. без да се стреми речта му да бъде изградена според правилата на ораторското изкуство.

„или мъдрост“. Той не се стремял и проповедта му да звучи като философска система, с елитарен мироглед.

“не намерих за добре да зная” (οὐ γὰρ ἔκρινά, букв. реших да не зная). Павел е решил предварително да проповядва именно по този начин в Коринт.

“и то Иисуса Христа разпнат”. От целия земен живот на Иисус Христос апостолът искал да насочи вниманието на коринтяните към Неговото разпятие – то е събитието, което малко говори на човешката мъдрост, но именно то е средството за спасението на човечеството.

Апостолът не искал християнството да удовлетворява  интелектуалните или естетически търсения на коринтяните. Ако беше постъпил така, те лесно биха приравнили Евангелието към поредната религиозно-философска школа, каквито тогава имало много. Трябвало директно да им покаже, че християнството е съвършено различно, нещо ново, което не прилича на другите учения.

Апостолът съзнавал, че да проповядва в град като Коринт само Христа Разпнатия било рисковано начинание. Чувството му за собствена немощ преминавало в истински страх за изхода на това дело и дори било съпроводено с физическо напрежение („трепет“).

И наистина, Павел бил дошъл да проповядва предимно на езичници. Пред тях той не можел да изтъква изпълнението на старозаветните пророчества, както правел сред сънародниците си юдеи. А да прибягва към езическата философия той не желаел. Ето защо тревогата му е напълно разбираема.

„Не в убедителни думи на човешка мъдрост.“ 
Апостолът не търсел силата на проповедта си в това да ѝ придаде външния образ на строго разработена ораторска система.

„а в проява“. Под „проява“ (ἐν ἀποδείξει πνεύματος καὶ δυνάμεως· ) трябва да разбираме онази яснота, която се ражда в ума на слушателя на апостолската проповед (срв. 1Кор. 14:24–25). Проповядвайки на коринтяните, апостолът се стараел да разберат преди всичко същността на Евангелието.

“на дух и сила“ – “на дух” е родителен падеж за причина: само от Божествения Дух може да произлезе такава пълна и проникваща в съзнанието на слушателите яснота  (срв. Еф. 1:17–18).

„сила“ е в родителен падеж, обозначаващ начина на действие на Духа: тук Духът действа мощно. Вътрешната сила на истината, възвестявана чрез Светия Дух, увлича ума, волята и сърцето на човека към послушание спрямо тази истина.

Едва ли апостолът има предвид чудесата, които е вършил и в Коринт (както смята св. Йоан Златоуст), защото още в първата глава той изобличава юдеите за това, че търсели опора на вярата си в знамения (ст. 22).

Апостолът много добре разбирал колко лесно една вяра, основана на логически разсъждения, може да бъде разклатена от нови разсъждения от същия вид. Затова той искал със своето просто, пряко свидетелство за Христа само да отвори пътя за действието на Божия Дух в сърцата на коринтяните.

По този начин апостолът отново се връща към темата, изказана в 1:18: Евангелието не е мъдрост, а сила; не философия, а дело на спасение. Коринтяните се разделили на партии именно защото не пожелали да признаят тази истина. Те превърнали Евангелието в система, Църквата във философска школа, а нейните служители в учители и ритори.

Апостол Павел вече е казал (1Кор. 1:23–24), че Разпнатият Христос е не само Божия сила, но и Божия премъдрост. Сега той развива тази мисъл и разкрива свръхестествения произход на евангелската мъдрост. Поради тази причина тя е недостъпна за човешкия разум (ст. 6–9). Павел обяснява по какъв начин тя може да бъде позната и предавана на други (ст. 10–13). В този контекст той говори за християнското съвършенство, което прави човека способен да разбира Божията премъдрост (ст. 14–16).

Темата, започната с този стих, завършва с 4 стих на 3-та глава. Макар кръстът сам по себе си да не е „мъдрост“ за света, за онзи, който е вкусил благодатта на изкуплението чрез Христовия Кръст, той става източник на всяко просвещение и висша мъдрост.

„Мъдростта“, за която тук говори апостолът, не е просто проповед за Христос, а размисъл за същността и основите на християнството, за Божия промислителен план. Такива размишления апостолът предлага например в Посланието до римляните (гл. 9 – 11), в Посланието до ефесяните (гл. 1), до колосяните (гл. 1) или в 15-та глава на същото послание.  Но да говори за това не е дело на мисионера, а на учителя. Мисионерът се обръща главно към сърцето на грешника и му посочва Кръста като средство за спасение; учителят развива познанието на вярващите и укрепва чувството им за християнска любов.

Това разбиране на думата „мъдрост“ се подсказва от израза „между съвършените“. Думата „съвършен“ (τέλειος) тук явно има особен смисъл, различен от „вярващ“ (πιστός). В 1Кор. 3:1 вместо нея се използва „духовен“ (πνευματικός), противопоставено на „младенец“. В тези текстове „младенец“ означава вярващ, който току-що е влязъл в Църквата и се нуждае от духовно укрепване. Следователно под „съвършен“ трябва да разбираме християнин, достигнал духовна зрелост, за разлика от християнина-дете, човек, който е достатъчно, макар и не напълно (срв. Фил. 3:12–17), утвърден в християнската вяра и живот.

Когато апостолът е сред такива утвърдени във вярата, той смята за свое право да им разкрива „съкровищата на мъдростта“, съдържащи се в Евангелието (срв. Кол. 2:3). В този случай той действа вече не като проповедник, а като учител.

„мъдрост не на този век.“ Коринтяните смятали, че християнството е просто усъвършенствана форма на гръцката философия. Апостолът обаче казва, че възвестяваната от него мъдрост не е плод на човешкия ум („века сего“ — срв. 1Кор. 1:20).

„преходните властници на този свят.“ Някои тълкуватели разбират под тези „властници“ демоните, позовавайки се на Йоан 12:31 и Еф. 6:12. Но според апостола тъкмо тези „властници на века“ са разпнали Христа (ст. 8), следователно те са хора, не демони. Освен това апостолът твърди, че ако бяха познали Божията мъдрост, те не биха разпнали Господа, а това не може да се каже за демоните, които знаеха кой е Христос и все пак Му се противопоставяха.

По-добре е да разбираме под тези „властници“ хора като Ирод, Пилат и фарисеите, които стояли начело на юдейския народ и почти несъзнателно съдействали за осъществяването на Божия промислителен план.

„преходните.“ Колкото повече Евангелието се утвърждава в света, толкова повече земните представители на човешката мъдрост губят властта си.

“Божията премъдрост”. Тази премъдрост първоначално е била в Бога и от Него е произлязла.

“тайна” (ἐν μυστηρίῳ). У апостол Павел думата „тайна“ не означава факт или събитие, което един човек предава тайно на друг, а решение, което е било скрито в Бога до определено време и след това Сам Бог го разкрива. Тайна е такова събитие или истина, които човек не може да узнае със собствения си разум, а узнава единствено чрез Божие откровение (Еф. 3:4; Рим. 11:25; 1Кор. 15:51; срв. Лука 8:10).

Затова вместо „тайна“ по-правилно би било да се преведе: „която съществуваше като тайна“. Не може това да се отнесе към думата „проповядваме“, защото би означавало, че апостолът е имал някакво тайно или езотерично религиозно учение, а това не е така.

“съкровена”. С това уточнение се показва, че Бог дълго време е благоволил да държи тази премъдрост скрита от хората (срв. Рим. 16:24–25; Еф. 3:5). Така тя се различава от друг вид Божия премъдрост – тази, която хората могат да познаят още със своята поява на земята (1Кор. 1:21; Рим. 1:20): това е премъдростта, разкрита в творението.

“която Бог е предопределил… за наша слава” Два признака на истинската евангелска премъдрост вече са посочени: 1) нейният висш, Божествен произход; 2) нейната скритост.

Сега апостолът посочва и третия ѝ признак – нейното високо предназначение. Тази премъдрост трябва да доведе вярващите до прославяне. Човек е създаден за небесна слава – такава цел е била определена още в Божия съвет преди сътворението на света и човека (срв. Рим. 8:21).

Вярващите ще бъдат общност от светии, които могат да отразяват Божието величие в себе си и да служат като оръдия на Неговата свята воля – като деца на Бога и братя на Христос.

Тук апостолът доказва над-човешкия произход на Божията премъдрост, съдържаща се в Евангелието, както и нейния тайнствен характер, като посочва факта, че Христос е бил разпнат от хората. Христос, Който е въплътената Божествена Премъдрост, не бил разпознат в това Свое достойнство от онези, които се смятали за най-висшите носители на човешката мъдрост. Всъщност, те нямали представа за високото предназначение на човека и затова отхвърлили и разпънали Онзи, Който пръв осъществил в Себе Си това предназначение.

„Господа на славата.“ Както  казва апостолът в края на 7-ия стих, „славата“ е крайната цел на човешкото съществуване, определена от Божия промисъл. Но когато Сам Господ, Владиката на тази слава, идва, хората вместо да се обърнат към Него, за да получат тази слава, Го отхвърлиха и дори Го убиха.

Същата мисъл – за висшия произход на евангелската премъдрост и нейното тайнствено естество, апостолът доказва чрез цитат от пророческото слово. Най-простото и естествено допълване на стиха би било: „тази премъдрост е онова, което е казано в думите: ‘око не е видяло’ и т.н.“

Трудно е да се каже откъде точно е взето това място. По-вероятно е, както смята блаж. Иероним, че тук пророкът е съединил в едно две изказвания на пророк Исаия — от 64-та и 65-та глава (Ис. 64:4; 65:17).

Трите израза „виждало“, „чувало“ и „на ум не е идвало“ (ἐπὶ καρδίαν ἀνθρώπου οὐκ ἀνέβη, букв. “не е възхождало на човешко сърце”) означават трите начина, по които човек постига познание: 1) чрез зрението – непосредствения опит;
2) чрез слуха – познанието, получено от преданието;
3) чрез това, което идва „на сърцето“ – знанието, родено от собствен размисъл.

С нито един от тези три пътя човек не е могъл да достигне познание за онова спасение, което Бог е предназначил за него – нито за благата, които вярващите получават тук чрез Христа, нито за бъдещата, небесна слава (срв. Еф. 3:18).

Как е познал тази Божия премъдрост самият апостол? Той и неговите помощници („а нам“ – срв. ст. 6 и 13) са получили това познание чрез откровение („Бог откри“). Апостолът има предвид първоначалното просвещение със светлината на Евангелието, което той получил непосредствено от Бога при призивоваването си към апостолско служение и за което говори в посланието до Галатяните (Гал. 1:12, 16).

Откровения получават и обикновените вярващи (срв. Еф. 1:17), но тези откровения, може да се каже, имат вече второстепенно значение и представляват възпроизвеждане на първооткровението, което са получили първите проповедници на християнството и което по-късно е вложено в свещените писания на Новия Завет като ръководно начало на християнския живот (срв. Йоан 17:20).

Средството, чрез което апостолът е получил това откровение, е бил Духът Божий. Този Дух дава всяко познание, защото за Него всичко е открито – „и Божиите дълбини“, т.е. Божието Същество, след това Божиите свойства, Божествените планове и решения.

За да обясни как действа Божият Дух, апостолът използва сравнение от вътрешния живот на човека. И в нашата душа има настроения и стремежи, които са достъпни само за нашия собствен дух и са непонятни за външния човек.

Божият Дух е противопоставен на „духа на този свят“. Под „духа на този свят“ апостолът разбира богоподобната човешка душа с нейните високи способности, които у гениалните хора се възвисяват до необикновена сила и благодарение на които човечеството притежава много велики произведения на философията и изкуството. И все пак, иска да каже апостолът, колкото и да са ценни творенията на този човешки дух, те не могат да се сравнят с това, което е дадено на някои избраници чрез Божия Дух.

Апостолът нарича този Дух – Дух, Който произхожда от Бога (Πνεῦμα τὸ ἐκ τοῦ Θεοῦ), за да покаже, че Той не може да бъде смесван с човешкия дух.

„даруваното нам“ означава всички спасителни блага: изпращането на Божия Син, изкуплението на човечеството от Него, оправданието, освещението и др. Всичко това може, разбира се, да бъде възприето и чрез проста, непосредствена вяра, но може също и „да се узнае“ (ειδέναι), т.е. да се постигне в цялата му ширина и дълбочина, да се осъзнае напълно величието на тези блага – а това се дава чрез Божия Дух.

“думи, научени от Духа Светаго”. Божият Дух съобщава на апостола не само съдържанието на проповедта, но го учи и да облича това съдържание в съответната форма. Когато човек иска да научи хората на онова, което е открито от Божия Дух, той не използва думи, намерени от самия човек или създадени чрез общите усилия на човешкия гений. За това се очаква особено внушение от Духа – и в това се състои тайната на своеобразния стил на Свещеното Писание.

Разбира се, в това вдъхновение няма нищо механично: както показва думата „научени“ (διδακτοῖς), тук апостолът говори за живо усвояване на истината, която се открива на вдъхновения човек.

„сравняваме духовното с духовното“ (πνευματικοῖς πνευματικά συγκρίνοντες). В руския превод изразът πνευματικοῖς е разбран като среден род на прилагателно. Но при такова разбиране в този израз не би имало нищо ново в сравнение с първата половина на стиха; затова е по-добре  гръцкият израз да се разбира като мъжки род и да се превежда така: „тъй като ние представяме духовни учения на духовни хора (същите като „съвършените“ – срв. ст. 15 и 1 Кор. 3:1)“.

Тази особена мъдрост може да бъде съобщена чрез апостол Павел и неговите помощници само на онези, които са в състояние да я усвоят, а такива хора са сравнително малко. Повечето хора са „душевни“ (ψυχικοί). Този израз обозначава човека като одушевено същество, с естествена жизнена сила (ψυχή), която е обща на човека с всички живи твари. Такъв човек не притежава онази висша сила на живота, благодарение на която нравствено свободните същества встъпват в общение с Бога и която в Свещеното Писание се нарича „дух“ (πνεῦμα).

Наистина, и човекът в естествено състояние има „дух“ (срв. 1 Сол. 5:23), но този дух не е в него действена сила и живот. Той е по-скоро само възприемчивост към Божиите внушения, способност да разбира и усвоява божественото, която у християнина вече се превръща в нов принцип на живот. Разбира се, и душата на човека има по-високи способности, отколкото у другите одушевени същества, но все пак само духът поставя човека в отношение с Бога и именно чрез духа човек рязко се отличава от животните.

У естествения човек духът пребивава, така да се каже, в скрито състояние (почти както „скрита енергия“), и само Божият Дух го пробужда към живот и го прави господар на душата и тялото. Естественият човек притежава само вродения си ум или разум, чрез който съди за явленията на този земен живот. Трябва обаче да се отбележи, че „душевен“ човек не е същото като „плътски“ (1 Кор. 3:1): плътски бяха и коринтските християни, но апостолът, разбира се, не би могъл да каже, че те „считали духовното за безумие“.

„не възприема.“ Както егоистът „не може“ да повярва, че някой е способен да извърши някакво трудно дело без да има лична изгода, така и „душевният“ човек не е в състояние да разбере великото значение на Христовото дело (божествената премъдрост), защото то излиза извън кръга на неговото разбиране.

„изследва се духовно“, т.е. въз основа на духовни предпоставки, притежавайки определен запас от по-висши, духовни познания.

Кой е душевен човек и кой духовен, апостолът има способността да разпознава, както и всеки духовен човек. В 15-и стих апостолът твърди, че такава способност наистина съществува, а в 16-и прибавя, че и той, Павел, я притежава.

„изследва всичко.“ От височината лесно се вижда какво става долу, докато отдолу често не се вижда какво става на върха. Така и душевният човек не разбира нищо духовно, а духовният разбира всичко – и доброто, и злото в обществения и личния живот.

„Защото кой е познал…“ Апостолът заимства този израз от книгата на Исаия (Ис. 40:13 по текста на Седемдесетте). Тук той явно указва на особените откровения, които е получил и с които никой от коринтските християни не е бил удостоен („ние“ се противопоставя на „с вас“ в 1 Кор. 3:1).

„Умът Господен“ (νοῦς) не е същото като „Духът Господен“. Този израз означава Божиите мисли за човека и най-добрите средства за осъществяването на този промисъл. А „Духът“ означава органа, чрез който тези мисли се съобщават на духовния човек.

„А ние имаме ум Христов“, т.е. ние притежаваме познание за всички Христови мисли и планове и знаем как да ги приведем в изпълнение. Който се отнася към такива хора с недоверие, значи не се доверява Самия Христос.