От църковните, нравствените и литургичните въпроси апостолът сега преминава към догматическия въпрос – за възкресението на мъртвите. Много е вероятно съмнението във възкресението на мъртвите да е възникнало сред някои коринтяни (ст. 12) под влиянието на Платоновия възглед за материята изобщо (ὕλη) като източник на физическото и нравственото зло и за тялото в частност като греховно начало в човешката природа. Само с това схващане може да се обясни защо на гърците бъдещото възстановяване или възкресение на тялото е изглеждало напълно нежелателно. Възможно е коринтските лъжеучители, които отричали бъдещото възкресение, подобно на по-късните еретици (2 Тим. 2:18), да са казвали, че „възкресението вече е станало“, разбирайки под възкресение духовното обновяване на човечеството чрез благодатта на изкуплението.

В противовес на тези лъжеучители апостолът най-напред доказва, че възкресението на мъртвите е основата на цялото изкупление. Първо подчертава факта на Христовото възкресение, върху което стъпва надеждата за нашето собствено възкресение (1–11). След това той разяснява, че отричането на възкресението на мъртвите неизбежно води до отричане на Христовото възкресение, а заедно с това и до отричане истинността на апостолското свидетелство и на цялото християнство (12–19). И обратно, вярата във възкресението на мъртвите, тясно свързана с вярата във възкресението на Христос, е основата, върху която се изграждат всички надежди на християнина (20–28).

В допълнение към казаното апостолът се спира и върху някои други последици, до които води отричането на бъдещото възкресение. Тогава става напълно безсмислено „кръщението за мъртвите“, както и смъртта за Христос. Напротив, животът в наслаждения се оказва единственият логически изход от подобно отрицание (29–34).

“Напомням ви”. По-точно: „обръщам вниманието ви“ (γνωρίζω). Апостолът вече им е „благовестил“ Евангелието, но им го е предложил само като исторически факт. Сега обаче той иска подробно да им изясни значението на този факт.

 „Ако го държите, както съм ви благовестил“. Не е достатъчно само да се приеме и изповядва Евангелието: за да се достигне спасение, е нужно твърдо и правилно придържане към това Евангелие, разбирайки го именно така, както го е разбирал ап. Павел.

„Освен ако не сте повярвали напразно“ – стига, разбира се, да не сте повярвали безцелно и безплодно в Христос, което апсотолът не иска да допусне (εἰκῆ).

Апостолът по-рано (1 Кор. 11:2) хвали вярващите в Коринт за това, че твърдо пазят въведените от него църковни установления, но когато започва да говори за догматическите предания на Христовата църква, се въздържа от похвала. Очевидно в този случай коринтяните не са заслужавали похвала. Напротив, той смята за нужно отново да предложи на вниманието им цялото учение за възкресението, което им е бил преподал по-рано устно. Напомня им цял ред неопровержими свидетелства, върху които се основава вярата във възкресението на Иисус Христос, което служи като залог за нашето бъдещо възкресение.

Защо апостолът смята за нужно да разкрие пред коринтяните значението на Христовото възкресение и на всеобщото възкресение на мъртвите (ст. 1)? Защото при неговото пребиваване в Коринт това е било най-важният пункт на проповедта му, така да се каже, фундамента на неговото учение.

„бях приел“. Апостолът е узнал за самите факти (напр. за явяването на Христа на Петър и Яков) от апостолите, но що се отнася до значението на самото събитие – смъртта и възкресението, то му е било изяснено чрез вътрешно просвещение, което е получил от Самия Господ (Гал. 1:12). Така за него е станало ясно, че Христос е умрял за изкуплението на хората от греховете и че тази Христова смърт е била в пълно съгласие с писанията на Стария Завет.

„Бе погребан“. Самият факт на погребението свидетелства, че за Христос действително е настъпила смъртта, че Той наистина е умрял, а не само е изглеждал като умрял.

“Според Писанията“. За възкресението на Христа на третия ден може да се намери предуказание както в съдбата на пророк Иона, така и у пророк Осия (Ос. 6:2).

„Яви се на Кифа, после на единайсетте/дванадесетте“. И за двете тези явявания, станали в първия ден на възкресението, споменава евангелист Лука (Лука 24:34, 36), а за второто и евангелист Йоан (Йоан 20:19 и сл.). Апостолът очевидно говори тук за телесно явяване на възкръсналия Христос. Наистина, каква цел е имал апостолът, като изброява апостолските свидетелства? Несъмнено той е искал с това да докаже истината за нашето бъдещо телесно възкресение, а тази истина може да бъде основана само върху телесното явяване на Възкръсналия Господ.

Трябва да се отбележи, че западните кодекси четат не „дванадесетте“, а „единадесетте“ (както е и в нашия славянски превод, но не и в руския). Кое четене е по-правилно? От гледна точка на точния смисъл, разбира се, последното, защото когато Христос възкръсва, Юда вече не е бил сред апостолите и те са били само единадесет. Но и първото четене има право на признание, защото „дванадесетте“ са оставали „дванадесет“ дори и тогава, когато в този кръг на първите Христови ученици е липсвал един или двама (напр. Юда и Тома — при явяването на Възкръсналия Христос). Изразът „Дванадесетте апостоли“ е бил технически термин, обозначаващ достойнството на онези първи ученици, призвани лично от Христос, подобно на това как в историята е известен терминът „Съветът на десетте“ и др. Освен това четенето „на дванадесетте (апостоли)“ се потвърждава и от най-древните ръкописи.

Споменатото тук явяване без съмнение е същото, за което съобщава евангелист Матей (Мат. 28:16). Ако евангелистът споменава само за „единадесетте“, като не обръща внимание на „петстотин братя“, това се обяснява с обстоятелството, че у него са приведени заръките на Христос, които са имали отношение само към апостолите (Мат. 28:18–20).

“повечето са живи доднес”. Апостолът споменава това, за да посочи на коринтяните възможността да разпитат за Възкръсналия Христос онези, които са Го видели след възкресението.

„Иаков“ – това е братът на Господ Иисус Христос, който впоследствие става епископ на Йерусалимската църква. Ако апостолът беше имал предвид друг, а не този общоизвестен църковен деятел (Гал. 1:19; 2:9, 22; Деян. 12:17; 15:13), той несъмнено би го обозначил по-точно. Иаков по време на земния живот на Христа не е вярвал в Него (Иоан. 7:5), но след Христовото възнесение го намираме заедно с апостолите и светите жени в йерусалимската горница (Деян. 1:14). Това внезапно обръщане от невярващ във вярващ е могло да стане само чрез силата на особено доказателство, каквото именно е било за Иаков явяването на Самия Възкръснал.

„На всички апостоли“. Това е било явяване в деня на възнесението на Господа на небето, когато по особено Господне повеление всички апостоли са се събрали заедно (срв. Деян. 1:4, 6).

Явяването на Възкръсналия Христос, което е било лично за него, апостолът поставя на едно равнище с другите Му явявания. Следователно това не е било вътрешно мистично преживяване, а действително, обективно явяване.

“изверг” (ἔκτρωμα), букв. “недоносен” се е наричало дете, което се е родило преждевременно и при това е било извадено от утробата на майката, може да се каже, насилствено, чрез операция. Другите апостоли са паднали като узрели плодове от дървото на юдейството и са попаднали в Христовата кошница, докато апостол Павел е бил изтръгнат насилствено от недрата на юдейството, от Самия Христос, без да е бил подготвен да стане Негов апостол.

Своята неподготвеност за апостолското служение апостолът потвърждава с указанието, че е бил гонител на Христовата Църква.

“най-малкият от апостолите”. Апостолът говори за себе си така, движен от чувство на дълбоко смирение. Нещо повече: в Посланието до ефесяните той нарича себе си най-малкия от всички християни (Еф. 3:8).

“съм това, което съм”, т.е. станах християнин, апостол и накрая апостол на целия езически свят.

“повече от всички тях”, повече от всички апостоли, взети заедно (срв. Рим. 15:19).

“се потрудих”. Този израз обозначава не само самия процес на работа, но сочи и нейните плодове (срв. Иоан. 4:38). Апостол Павел още тогава е могъл да каже за себе си, че неговата проповед е имала по-големи резултати от проповедта на всички апостоли.

“Божията благодат, която е с мене”. Апостолът обаче не забравя, че във всички негови дела му е помагала всесилната благодат Божия.

„Така повярвахте“, т.е. Църквата единодушно е признала, че както Благовестието на дванадесетте апостоли, така и Благовестието на апостол Павел почива върху една и съща основа, а именно върху събитията на смъртта и възкресението на Христа, чрез които ние, съгласно Писанието, получихме освобождение от греховете.

Нашият нов живот, който израства от общението с Христа, не е нищо друго освен участие в Неговия живот. Оттук следва, че ако Христос сега има прославено тяло, което е станало такова чрез възкресението Му от мъртвите, то и ние трябва да получим същото, и то по същия път.

“и Христос не е възкръснал”; Който отрича следствието (всеобщото възкресение), той е длъжен да отрече и неговата причина (Христовото възкресение).

“празна е нашата проповед”. Главният предмет на апостолското свидетелство е възкресението на Христа. Затова с отричането на Христовото възкресение апостолската проповед губи цялото си съществено съдържание. Вярата на коринтяните също се оказва обвързана с нещо, което съществува само във въображението (“празна е и вашата вяра“).

„Лъжесвидетели Божии“, т.е. биха приписали на Бога това, което Той не е извършил.

„Свидетелствахме за Бога“, по-точно: „против Бога“ (κατὰ τοῦ Θεοῦ). Това би било оскърбление спрямо Бога.

Апостолът настоява за връзката между вярата във възкресението на всички мъртви и възкресението на Христос.

С отричането на Христовото възкресение отпада и вярата в изкуплението. Ако Христос не е възкръснал, то Той не е Изкупител.

„Вярата ви е суетна“, по-точно: безполезна, тя не води до нищо.

„Вие сте си още в греховете“. Ако Христос беше само умрял и не беше възкръснал, то и Сам Той би останал под проклятието на греха и човечеството не би получило от Него оправдание от греховете.

Следователно и онези, които са умрели в общение с Христа, както биха казали отричащите Христовото възкресение, не биха възкръснали за по-добър живот.

Живите Негови последователи, които в този живот са поели върху себе си тежкия кръст на страданията, очаквайки бъдещото прославяне с Христа, биха се оказали най-нещастните хора.

Някои виждат в тези думи нещо унизително за християнската общност, сякаш тя се стреми към добродетел не заради самата красота на добродетелта, а заради очакването за награда. Но критиците на християнството пропускат да забележат, че тук не става дума за спазването на нравствения закон изобщо, а за поемането на особени подвизи, които не са задължителни за всеки човек. Освен това и самата награда, която християните очакват, не е нещо външно на човека, а се състои в удовлетворяването на най-висшите и най-благородни стремежи на човешката душа.

„Но ето, Христос“, по-точно: „но сега Христос“ (Νυνὶ δὲ Χριστὸς). Апостолът противопоставя състоянието на безнадеждност на новото духовно състояние на човека, което съществува именно сега, от времето на Христовото възкресение.

„Начатък“ (ἀπαρχή). Възкръсналият Христос стои спрямо всички, които ще възкръснат при Неговото Второ пришествие, както първият узрял клас спрямо цялата жетва.

„Понеже, както…“ тези думи обясняват защо апостолът нарича Христос „начатък от мъртвите“. И смъртта, и възкресението идват чрез човек: човек трябва да изцели злото, което също е причинено чрез човек.

„Както в Адам…“ Мисълта, изразена дотук в по-общ вид, сега се свързва конкретно с личностите на Адам и Иисус Христос.

„В Адам – в Христа“. С тази смяна на предлога „чрез“ (διά в ст. 21) с предлога „в“ (ἐν) апостолът подчертава дълбоката, жизнена връзка между човечеството, от една страна, и Адам и Христос, от друга. Той сякаш казва: ако всички умират чрез Адам, то това е защото всички са заразени в него като в свой прародител със смъртта. А ако всички чрез Христос ще бъдат възкресени за живот, то е защото в Него се намира силата, чрез която те се оправдават и чрез общението си с Него някога ще бъдат пробудени за нов живот.

„Всички“. Някои смятат, че тук се говори за действително всеобщо спасение и възстановяване, но такова разбиране противоречи на учението на целия Нов Завет (срв. Мат. 12:32; 25:46; Марк 9:48; 14:21; 2 Сол. 1:9; Фил. 3:19). Други ограничават това пророчество само до вярващите в Христа, но подобно стесняване на смисъла на думата „всички“ („в Христа ще оживеят“) е произволно. Освен това така се нарушава и самото сравнение между делото на Адам и делото на Христос: Адам води всички към смърт, а Христос само „мнозина“?

Затова е по-добре да се приеме мнението на св. Йоан Златоуст, според което думата „всички“ и в двата случая има един и същ обхват. И у апостол Йоан Христос е представен като причина за възкресението както на праведните, така и на грешните (Иоан 5:28 и сл.). Ако апостол Павел тук употребява думата „оживяват“ (ζωοποιεῖν) и за грешниците – дума, която по-често се отнася за възкресението на праведните, то той я използва в по-общ смисъл: възкресение изобщо, както и в ст. 19 думата „живот“ (ζωή) означава просто земното съществуване като такова.

„по своя ред“ (τάγμα). На всеки отделен човек или на цяла група хора е определено собствено място в това велико цяло. На първо място стои единствено Христос.

“Христови“. Това без съмнение са праведниците, които носят в себе си Духа на Христос (Рим. 8:9) и за които Христос е основата на живота им (Кол. 3:4). Те образуват втората група или „ред“ сред възкръсналите.

„А след това ще бъде краят“. По този начин апостолът допуска известен промеждутък между Второто пришествие на Христос, за което говори в предходния стих, и „края“. Под „край“ (τέλος) трябва да се разбира краят на сегашния ред в Божия план за спасението на хората. Човечеството ще достигне такова състояние, че ще може да бъде произнесен окончателен съд над всеки (срв. 1 Петр. 4:7).

Този край ще настъпи тогава, когато Христос предаде царството на Бога и Отца. Както личи от стихове 25 и 28, Христос ще предаде на Отца вече преобразено, ново царство, в което ще бъде установен нов начин на живот.

Бог е наречен „Бог и Отец“, за да се подчертае едновременно доброволното подчинение на Христос на Бога и същностното Му единство с Отца.

Между Второто пришествие и „края“ ще се извърши премахването на всяко началство, власт и сила (по-точно не „когато унищожи“, а „след като унищожи“ – първо тези сили ще бъдат премахнати, и едва след това царството ще бъде предадено). Под тези „сили“ трябва да се разбират враждебните на Божието царство сили (срв. ст. 25 и 28), към които принадлежи и смъртта (ст. 26).

Необходимостта от такъв съд над силите, враждебни на Бога, апостолът потвърждава с думите на Писанието (Пс. 109:1). Но откога започва царуването на Христос? Тъй като тук става дума за външно, а не само за вътрешно, духовно царуване (доказателство за това е покоряването на враговете от Христос), най-естествено е началото на това царуване да се свърже с Второто пришествие на Господ Иисус Христос. Тогава Той ще се яви видимо за всички като Цар и Съдия на света, и това царуване ще продължи, докато Той не порази всички врагове на Бога.

Но не противоречи ли твърдението на апостола, че Христовото царуване ще има край, на пророчествата от Стария Завет, според които царството на Месията няма да има край (Ис. 9:6–7)? Не, защото за пророците Царството на Месията и Царството Божие са изглеждали тъждествени. За тях това е било едно и също царство; затова, когато говорят за вечността на Месианското царство, те имат предвид вечността на Божието царство като такова.

За да бъде победата на Христос над враговете на Божието царство пълна, трябва да бъде унищожена и смъртта като последния враг. Това унищожаване на смъртта ще се осъществи чрез възкресението на мъртвите и чрез свързаната с него промяна на телесната природа на човека, който вече няма да бъде подвластен на смъртта или на тлението.

Първите думи на стиха са взети от Пс. 8:7. В първоначалния си смисъл те се отнасят до човека в момента на неговото сътворение. Но тъй като човекът не е осъществил напълно това свое предназначение, да бъде владетел на земята, а го е осъществил въплътилият се Син Божи, Месията, тези думи в Новия Завет с пълно право се прилагат към Него (напр. Еф. 1:22; Евр. 2:8).

 „покори“, има се предвид Бог.

„освен Оногова“. Това уточнение подготвя прехода към мисълта за подчинението на Христос на Бога, която е изразена в следващия стих.

“Когато пък Му бъде подчинено всичко”. Според по-разпространеното и прието четене тук трябва да се превежда не „когато покори“, а „когато се подчини“ или „когато бъде подчинено“.

“тогава и Сам Синът ще се подчини”. Тук апостолът се връща към мисълта, изказана още в стих 24. Там той говори за настъпването на „края“, а в стихове 25–27 прави вметнати пояснения за това, какво трябва да го предхожда. Сега той казва още по-ясно, че самият „край“ ще се състои именно в подчинението на Сина и заедно с Него и  на целия свят, на Бога.

Подчинението на Сина на Отца ще бъде напълно доброволно (Синът „ще се подчини“, а не „ще бъде подчинен“). Според тълкуването на св. Йоан Златоуст, това подчинение означава пълното съгласие на Сина с Отца. По мнението на блажени Августин, тук се съдържа намек, че Синът ще представи избраните на благоволението на Отца. Други тълкуватели отнасят това подчинение само към човешката природа на Сина, или пък го разбират като прекратяване на посредничеството на Христос между Бога и човека. Най-правдоподобно е последното тълкуване.

На Сина, като Изкупител и Ходатай за човечеството, е било дадено върховенство над Църквата и света с определена цел и за определено време. След като тази цел бъде постигната, Синът отново заема Своето вечно положение на Син. Това обаче не означава никаква загуба за Него: не Той слиза от Божия престол, а Неговите поданици заедно с Него се възкачват на този престол. Синът се връща в положението, което е оставил временно, за да извърши Своето месианско служение – Той престава да бъде посредник в Божието управление на света, защото Бог Сам влиза в непосредствено общение с човека.

“Му бе всичко подчинил”. Така Синът ще върне на Отца онова, което сам е получил от Него.

“за да бъде Бог всичко у всички”. Тези думи обясняват защо Синът предава всичко на Отца. Преди това Бог се е откривал на света чрез Сина – Той е бил „всичко и във всичко“ (Кол. 3:11). Но Синът използва това Свое положение, за да доведе всичко обратно към Бога и най-вече, Бог да стане „всичко“ във вярващите.

Важно е да се отбележи, че апостолът тук казва „Бог“, а не „Отец“. Оттук е ясно, че той мисли Бога в пълнотата на Неговото битие, като Отец, Син и Свети Дух.

„Всичко у всички“, по-точно: „всичко за всички“ или „във всички (хора)“. Бог ще живее във всички, във всеки отделен вярващ, ще действа чрез тях. Подобно на Христос по време на земния Му живот, те ще бъдат носители на Божията святост и любов, и чрез тях Бог ще изпълва със Себе Си всичко (срв. Иоан 17:21).

Ако не се приема истината за възкресението, тогава за починалите кръщението се оказва напълно безсмислено.

„Какво ще сторят?“ Според по-добре удостовереното четене тук трябва да се преведе в бъдеще време: „какво ще получат?“, тоест каква полза ще имат? Отговорът не е изрично даден, но е очевиден: никаква полза няма да получат.

“ония, които се кръщават, [вярвайки във възкресението] на мъртвите”. Всъщност в оригиналния текст стои “οἱ βαπτιζόμενοι ὑπὲρ τῶν νεκρῶν”, букв. “които се кръщават заради/поради мъртвите”. Този израз е тълкуван по най-различни начини. Някои виждат тук препратка към обичай, за който се предполага, че е съществувал още в апостолско време: когато, ако някой вярващ умре, без да е успял да се кръсти, негов роднина или приятел приема кръщение вместо него. Това тълкуване обаче е неоснователно, защото за подобна практика знаем само от еретически общини, а няма никакви свидетелства тя да е съществувала в апостолската Църква.

Други тълкуватели (напр. св. Йоан Златоуст) разбират този стих като напомняне, че самият акт на кръщението е изповед на вярата във възкресението. С други думи апостолът казва: ако няма възкресение, защо изобщо се кръщаваш „заради мъртвите“, тоест заради тялото? Защото при кръщението ти изповядваш вяра, че мъртвото тяло ще възкръсне и няма да остане завинаги в смъртта. Това тълкуване, прието и от някои съвременни изследователи (напр. Бахман), изглежда най-убедително, тъй като апостолската Църква несъмнено е виждала тясна връзка между тайнството на кръщението и телесното възкресение на кръстените (срв. Рим. 6:3 и сл.; Гал. 3:27).

Не е изключено и друго обяснение: че тук не става дума за водно кръщение, а за „кръщение с кръв“, тоест за християнското мъченичество. В Евангелието два пъти срещаме думата „кръщение“ именно в този смисъл (Лука 12:50; Марк 10:38). Под влияние на тези Христови думи в апостолската Църква е могло да се утвърди такова обозначение на мъченическата смърт, каквото срещаме тук у апостола.

В такъв случай въпросът на апостола може да се разбере и така: ако няма възкресение, каква полза имат онези християни, които от любов към Христос и с вяра в бъдещия живот приемат „кръщение за мъртвите“, тоест доброволно отиват на смърт и по този начин се нареждат сред онези, които завинаги са умрели?

С това тълкуване е тясно свързан и въпросът в стих 30: „защо и ние се излагаме на опасности всеки час?“, а думите „ако мъртвите не възкръсват“ въвеждат втори въпрос, който по същество представлява по-подробно повторение на първия.

От мъченическата смърт апостолът преминава към обикновения живот на апостолите, който за тях е изпълнен с постоянни опасности.

„Ние“, тоест Павел, Сила и Тимотей, добре познати на коринтяните, а след това и останалите апостоли.

„това ми е вашата похвала”, с други думи: като доказателство за истинността на думите си мога да се позова на вашето собствено признание. Вие самите ме хвалите за подвизите ми, за това, че съзнателно излагам живота си на смъртна опасност.

„В Христа Иисуса“. Всички тези подвизи апостолът извършва не със собствени сили, а благодарение на помощта на Христос, с Когото живее в дълбоко и постоянно общение.

„По човешки (казано)“ (κατὰ ἄνθρωπον; срв. Рим. 3:5, тук е подразбран глаголът λέγω, „казвам“), тоест ако се съди от гледната точка на обикновените човешки представи, а не в светлината на християнското учение.

„Борих се със зверове“. Почти всички съвременни тълкуватели разбират под „зверове“ жестоките врагове на апостол Павел, които се нахвърляли върху него като диви животни. Макар че св. Игнатий Богоносец нарича своите пазачи „десет леопарда“ (Послание до римляните, гл. V), с които „се борил ден и нощ“ по време на пътуването си, тук едва ли апостолът има предвид подобно образно означение на своите гонители.

Посланието до коринтяните е написано преди бунта, предизвикан в Ефес от сребролюбивия Димитрий, и по онова време апостолът още не се е борил с тълпи врагове. Освен това самият израз „боря се със зверове“ е имал напълно ясен и буквален смисъл за тогавашните хора и едва ли коринтяните биха го разбрали в преносен смисъл.

По онова време в цялата Римска империя е съществувал обичай престъпници да бъдат осъждани на смъртоносни схватки с диви животни на цирковата арена, за зрелище на гражданите. Много е вероятно по време на някое от вълненията в Ефес апостол Павел също да е бил принуден да излезе като боец срещу зверове (bestiarius) заедно с други осъдени. В такъв случай дори правото му на римско гражданство не би могло да го спаси, разярената тълпа не се съобразява с никакви права, и единствено Божията сила го е избавила от смърт.

„Каква полза за мене?“, тоест: имаше ли смисъл заради Христос да излагам живота си на смъртна опасност, ако нямах увереност в бъдещото възкресение?

„Да ядем и да пием“. Тълкувателите смятат тези думи за заимствани от книгата на пророк Исаия (Ис. 22:13). При отричане на възкресението на мъртвите естествено надделява принципът на епикурейството, живот, насочен единствено към наслаждение.

Тези думи се срещат в комедията на гръцкия комик Менандър „Таиса“ (3 в. пр. Хр.). Апостолът е могъл да познава този израз като разпространена поговорка. Той я цитира, за да внуши на коринтяните предпазливост в общуването с езичниците, под чието влияние вероятно някои християни в Коринт са започнали да се съмняват и в истината за възкресението на мъртвите.

„Свестете се, както трябва“. Коринтяните вече са се събудили от духовния си унес, но още не са напълно трезви, има опасност отново да заспят.

„И не грешете“ (в сег. време), тоест: не продължавайте да живеете в грях, защото такъв живот води до погибел.

„нямат познание за Бога“, по-точно: имат незнание (ἀγνωσία) за Бога, т.е. нямат истинско познание за Него като личен Бог, като Съдия и Въздаятел, и затова си позволяват да живеят според собствените си страсти.

Апостолът тук отговаря на два въпроса, които биха могли да възникнат във връзка с неговото учение за възкресението на мъртвите. Първият въпрос е: по какъв начин може да бъде съживено мъртвото тяло? Вторият въпрос е: какво ще бъде тялото на възкръсналите?

На първия въпрос апостолът отговаря чрез сравнение между съдбата на разлагащото се човешко тяло и зърното, което изгнива в земята, но от него пониква нов живот.
На втория въпрос той пояснява, че новите тела няма да бъдат същите, каквито имаме сега: те ще бъдат по-фини, преобразени и напълно пригодени за дейността на висшата страна на човека, духа.

При това апостолът обяснява и защо човек не е получил такова възвишено тяло още при самото си сътворение (ст. 35–49). А що се отнася до онези, които ще бъдат живи при Второто пришествие на Христос, и техните тела ще се променят по същия начин, както телата на възкръсналите от мъртвите. Така смъртта ще бъде окончателно победена (ст. 50–58).

“как ще възкръснат”, тоест: възможно ли е това изобщо? Как може да бъде съживено напълно разложило се тяло? Това е първият въпрос.

“в какво тяло”. Това е вторият въпрос, който се отнася до естеството и качествата на новото тяло.

Тук апостолът дава отговор на първия въпрос, като насочва вниманието на читателите към онова, което постоянно се случва в природата. Зърното, посято в земята, губи своята външна обвивка, която се разлага под действието на влагата в почвата. Именно чрез това разлагане се освобождава жизненият зародиш на растението, който е невидим за човешкото око. Така чрез смъртта се ражда живот.

Същото трябва да се случи и с човешкото тяло.

От това читателите могат да направят два важни извода.

Първо, новото тяло няма да бъде просто съвкупност от частиците на старото, разрушено тяло, така както величественият дъб или красивата ябълка не са сбор от частиците на разложилия се жълъд или ябълково семе.

Второ, между тялото на възкръсналия човек и неговото предишно, тленно тяло ще съществува органична, същностна връзка. Ако тялото на възкръсналия не беше по никакъв начин свързано с настоящото тяло, тогава смъртта не би могла да се счита за победена, тя би запазила своята „плячка“.

Тук апостолът дава отговор на втория въпрос. Като говори за това, че посятото семе получава нова обвивка и нов облик, превръщайки се в истинско растение, апостолът очевидно отговаря и на въпроса за съдбата на умрялото човешко тяло. И то, когато бъде положено в земята и се разложи в нея, е като „голо“, но след това трябва да получи пълнотата на органите, необходими за новия живот.

“каквото си иска”, по-точно: „както е пожелал“ (καθὼς ἠθέλησεν). С тези думи апостолът посочва закона на развитието, който Бог е вложил още при сътворението във всяко отделно растение. Божията воля непрестанно поддържа такъв порядък, че от дадено семе винаги израства именно съответното растение, всяко със своето собствено тяло.

Тъй като онези, които се съмнявали във възкресението на мъртвите, очевидно са смятали, че е невъзможно да се появи ново тяло, различно от сегашното, апостолът намира за нужно да насочи вниманието на читателите към безкрайното разнообразие от живи организми, от които е изграден и днешният видим свят.

„Не всяка плът“. Думата „плът“ тук означава субстанцията, самата природа на съществото, а не само неговата външна форма. (В стих 39 апостолът изброява четири вида земни същества, а след това говори и за небесни тела.)

„Има тела небесни“. Тези тела (звездите) се различават от земните както по своята същност, така и по своя блясък.

“блясъкът” (δόξα, също слава) означава сияние. И земните същества имат своя „слава“ или свое сияние: при цветята тя се проявява в разнообразието на багрите, при животните в силата или ловкостта, при човека – в благородното изражение на лицето и личността.

Като посочва различната степен на сияние дори сред небесните тела, апостолът внушава на читателите, че не бива да се съмняват в пълнотата на Божието всемогъщество. Бог, сякаш казва апостолът, има напълно достатъчно сила, за да даде на човека ново и по-добро тяло.

Но косвено апостолът изразява и още една мисъл: че телата на възкръсналите ще се различават по достойнство, според духовното състояние на всеки (срв. тълкуванията на св. Йоан Златоуст и св. Амвросий).

Тези стихове съдържат отговора на втория въпрос от 35-и стих: „с какво тяло ще дойдат?“ Отговорът на апостола е следният: в тяло, което изобщо не е просто възстановяване на сегашното тяло, а има съвсем различни свойства от онова, което познаваме сега.

„Сее се“. Този глагол е употребен тук три пъти и всеки път има особено значение.

„Сее се в тление“ – това указва погребението на тялото, неговото разлагане.

„Сее се в унижение“ – този израз обхваща всички страдания и несгоди на земния живот, които постепенно подготвят разрушаването на тялото.

„Сее се в немощ“ – това е образ на пълната безпомощност, подобна на тази на новороденото дете.

Срещу това апостолът поставя три противоположности: нетление, слава, сила.

Нетлението означава, че бъдещото тяло ще бъде свободно от болести, изтощение и смърт. Славата означава, че то ще бъде освободено от слабостите на сегашното тяло и ще излъчва сиянието на съвършения живот. А силата означава, че това тяло ще бъде надарено с пълнота на жизнените сили.

Противоположностите, посочени в стихове 42–43, имат своята основа в разликата между „душевното“ и „духовното“ тяло. Първото е предназначено да служи като орган на душата (ψυχή), тоест на жизнената сила на човешкия организъм. Второто, обаче, трябва да бъде оръдие на по-висшето начало в човека – духа (πνεῦμα).

Духът ще въздейства върху жизнения зародиш на разложилото се човешко тяло, но не за да възникне от него същото тяло, каквото е съществувало по-рано, както се случва при разлагащото се семе на растението, а за да насочи развитието на този зародиш в друга посока, към по-висша форма на съществуване. Така възникналото отново тяло ще бъде напълно послушен инструмент на духа.

„Има тяло душевно, има и тяло духовно“. Това място говори в полза на предположението, че апостолът е допускал съществена разлика между душата и духа и не ги е смятал просто за различни функции на една и съща субстанция. В противен случай би било трудно да се обясни защо той толкова настойчиво подчертава разликата между двата вида тела.

Апостолът потвърждава съществуването на “душевно” и “духовно” тяло с позоваване на Свещеното Писание.

„Тъй е и писано“. Тези думи се отнасят само до първата част на стиха.

„Стана жива душа“ (Бит. 2:7). Тук се говори за сътворението на човека. Човекът „стана“, тоест действително се превърна в човек, в одушевено същество, след като Бог вдъхна в тялото му, създадено от земния прах, диханието на живота. С тези думи апостолът определя границата, която първият човек никога не е могъл да премине. Тази граница е обозначена с израза „жива душа“ (ψυχή ζῶσα).

На пръв поглед това определение сякаш приравнява човека с животните, които у Моисей също са наречени „живи души“ (Бит. 1:20, 24). В действителност обаче, когато се отнася за човека, този израз съдържа несравнимо по-дълбоко значение. Още в книгата Битие първозданният човек стои безмерно по-високо от животните със своя разум, свободна воля и сърце.

Освен това е известно, че първият човек е влизал в непосредствено общение с Бога, а това вече принадлежи към дейността на по-висшето начало в човешкото същество – духа. Ако Моисей не приписва изрично „дух“ на човека, това показва, че с факта, че човекът е станал „жива душа“, целта на първото творение е била постигната. Духът, като ръководен принцип на човешкото същество, е трябвало да влезе в пълно действие на по-късен етап.

Първозданният човек, според апостол Павел, е преминавал само началната степен на човешкото съществуване и развитие.

„Последният Адам“. Така апостолът нарича Христос като Глава на човечеството, след Когото няма да има друга, нова глава.

„животворен Дух“. Това е човешко състояние, противоположно на състоянието „жива душа“. Духът е наречен тук „животворен“ не в смисъл, че дава духовен живот (както у Йоан 4:14), а в смисъл, че оживотворява тялото, което му служи като орган. И душата оживява и движи тялото, но духът прави нещо повече: той го прави истински живо, като му придава нови сили, обновление и младост.

Към кой момент от живота на Христос трябва да се отнесе това изказване? Христос става „дух животворен“ още с Неговото чудесно раждане, през целия Му земен път, до чудесното Му възнесение, когато Неговото тяло става напълно духовно.

В пълния смисъл обаче Христос ще прояви Своята животворяща духовна сила тогава, когато прослави телата на вярващите в Него и ги направи подобни на Своето собствено тяло (срв. Фил. 3:21).

Но първом не иде духовното, а душевното, и после духовното.

Но защо Бог не е създал веднага „животворен дух“, тоест по-съвършеното състояние? На този въпрос апостолът отговаря, като посочва общ закон: „Първо е душевното, а после духовното.“

Смисълът на апостолските думи е следният: животът на духа по същество съвпада със светостта, а светостта, както и самият духовен живот, не може да бъде дадена на човека готова още при сътворението. Тя е плод на свободната човешка воля.

Пред първосъздадения човек стоял избор: или да живее за себе си, или да живее за Бога. В първия случай го очаквало падение и все по-дълбоко пропадане. Във втория – възход, дори преображение и усъвършенстване на самото тяло.

Човекът е паднал, като е поел по първия път. Но дори и в падналото си състояние в него не е угаснало напълно стремлението към по-доброто. И Бог е поддържал и разпалвал това желание в „душевния човек“ чрез особено възпитателно, педагогическо действие, каквото е било дадено на избрания от Него еврейски народ.

И останалите народи също не са заглушили напълно духовните си стремежи. Така човечеството постепенно се е оказало подготвено да приеме Божия Дух и да започне нов духовен живот.

Да, човечеството е могло наистина да оцени превъзходството на духовния живот едва след като е преминало през първоначалния етап – душевния живот.

Законът, посочен в стих 46, се прилага и към състоянието на телата. Най-напред е трябвало да съществува „земното“ тяло, съответстващо на „душевното“ състояние на първия човек; а след това е трябвало да се яви „небесното“ тяло, съответстващо на новото „духовно“ състояние на втория Адам.

 “земен“, тоест от пръст, по качеството на своето тяло той е съставен от същите елементи, които се намират в обикновения прах или пръст (срв. Бит. 2:7).

„Вторият човек“, тоест човекът, който се явява по-късно (δεύτερος — „след това“, както е казано и в стих 46).

„Господ“. Тази дума липсва в повечето древни ръкописи.

„От небето“. Тъй като в целия този раздел апостолът цели да отговори на въпроса: „С какво тяло ще възкръснат мъртвите?“, най-естествено е този израз да се разбира като указание към тялото, в което възкръсналият Христос ще се яви при Своето Второ пришествие.

И паралелните изрази – „ще слезе от небето“ (1 Сол. 4:16) и „явяването на Господ Иисус от небето“ (2 Сол. 1:7), също обозначават Второто пришествие на Христос на земята. Същото значение има и Фил. 3:20, където се казва, че очакваме Спасителя, Господа, „от небето“.

Хората, произлезли от „земния“ (от пръст) прародител Адам, по своето тяло трябва да бъдат подобни на него; а онези, които имат за свой родоначалник „Небесния“, трябва да имат същото прославено тяло, каквото има Той.

 „Ще носим“. Някои тълкуватели виждат тук изявително наклонение в бъдеще време (φορέσομεν, „ще носим“), а други в аорист (φορέσωμεν). Макар първото разбиране да се подкрепя само от свидетелството на Ватиканския кодекс и Пешито, то е по-съгласувано със смисъла на целия пасаж.

Ако се приеме второто тълкуване, текстът би звучал като увещание („да носим!“). Но тук апостолът не увещава, а излага положително догматическо учение (срв. Рим. 5:1) със следното съдържание:
телата, с които ще възкръснат мъртвите, ще бъдат небесни тела, подобни на тялото на Самия Господ.

Този стих служи като преход към следващия раздел. Изразът „плът и кръв“, тоест нашият сегашен телесен организъм, не може да остане непроменен, когато вярващите трябва да влязат в славното царство на Христос.

„Тление“ означава същата тази „плът и кръв“, но вече подвластни на разпад и разрушение.

„Тайна“. Това, което апостолът съобщава тук, му е било открито чрез особено Божие откровение (срв. 1 Сол. 4:15).

„При последната тръба“. Нито една тръба не е в състояние да възкреси мъртвите. Затова този израз означава всемогъщото Божие повеление, чрез което мъртвите ще възкръснат, а живите ще бъдат преобразени по тяло. Самият образ е зает от сигналите, които еврейските свещеници са давали с тръби, когато народът е трябвало да потегли на път или да се събере за празник при скинията (Чис. 10:2–10).

Фактът, че тръбата е наречена „последна“, позволява да се предположи, че преди това ще има и други Божии повеления, отнасящи се до духовния свят.

„ще затръби“. Отново става дума за образен израз, който подчертава едновременността на възкресението на мъртвите и преобразяването на живите.

„Ние“. Това означава всички вярващи, които ще бъдат живи при Второто пришествие. Апостолът не е знаел дали сам ще доживее до този момент (срв. ст. 30–31; 1 Кор. 6:14; Фил. 1:20; 2:17), но поради надеждата си за близкото идване на Господа, е могъл да причислява и себе си към онези, които ще бъдат живи тогава.

„Да се облече“. Този израз показва, че между сегашното тяло и бъдещото, преобразено тяло ще има непрекъсната връзка. Нашето тяло няма да бъде унищожено, а само ще приеме нова форма на съществуване, сякаш ще се облече в нова дреха.

„Ще се сбъдне думата написана“. Пророк Исаия (Ис. 25:8) говори за това, че членовете на теократичната общност, живите и починалите, в края на историята на Божия промисъл за спасението на човека ще бъдат надарени с безсмъртие. Апостолът отнася това пророчество, както и много други, които на пръв поглед се отнасят само до избрания народ, към бъдещото преобразяване на телата на всички хора.

„с победа“. Това означава пълно разгръщане на вътрешните сили на човешкото същество, при което вече става невъзможно каквото и да е отслабване или разрушение. С други думи, смъртта ще бъде погълната от вечния живот.

В чувството на благодарност към Бога за това несъмнено очакващо вярващите освобождение от игото на смъртта, апостолът говори с думите на пророк Осия за пълното поражение на смъртта. Той цитира Осия приблизително по текста на Септуагинтата (Ос. 13:14).

„Жило“ (κέντρον). Пророкът си представя смъртта като отровно животно, подобно на скорпион, което, след като изгуби жилото си, вече не може да причинява вреда.

„А жилото на смъртта е грехът“. С тези думи апостолът посочва вътрешната причина за поражението на смъртта. Той сякаш прониква в тайните ѝ скривалища, където смъртта приготвя своята отрова, и показва как Победителят е успял да сложи край на тази разрушителна сила.

Грехът и законът са двете вътрешни причини, чрез които смъртта е могла да утвърди своето господство над човека.

Първата причина е грехът. Това ясно свидетелства Писанието (Бит. 2:17; Рим. 5:12; 1 Кор. 15:21–22). Макар човекът да е бил сътворен със смъртно тяло, той би избегнал смъртта, ако не беше съгрешил (срв. Рим. 13:10).

Но откъде грехът е получил тази страшна власт над човека? От закона. В Посланието до римляните апостолът казва, че грехът не се вменява на човека като престъпление, заслужаващо смърт, ако няма закон (Рим. 5:13). Именно законът е направил грешниците, които го нарушават, виновни за смърт. Той, образно казано, е забил дълбоко жилото на смъртта в човека, осъдил го е на смърт и е станал движещата сила, която прави това жило действено.

Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа.

Победата над смъртта е извоювана от Христос по следния начин.
Тъй като най-напред е трябвало да бъде победен грехът – жилото на смъртта, Господ Иисус Христос извършва това, като не допуска грях в Своята собствена природа, макар да приема същата плът като човешката, но без греховност. По този начин Той обезсилва и втората опора на смъртта – закона, защото законът не може да има нищо против Този, Който го е изпълнил напълно.

Тази двойна лична победа е била необходимо условие за Неговото собствено възкресение. Но освен това делото на Христос е било насочено и към това тази победа да стане достояние на цялото човечество, и Той действително го е постигнал. Чрез Своето ходатайство Той ни е избавил от осъждението на закона и ни е примирил с Бога. А чрез това примирение ние сме получили благодатни сили за победа над греха, който вече не е наш господар.

„Който дарява“. Апостолът очевидно не е мислел, че победата над греха е постигната веднъж завинаги (срв. Рим. гл. 7). Напротив, Господ непрестанно ни дава сила, за да можем отново и отново да побеждаваме греха.

Тук се съдържа нравственият извод от всичко казано за победата на християните над греха и смъртта.

„в делото Господне“, тоест в разпространението на Евангелието и в личното духовно усъвършенстване.

„трудът ви не е напразен“ означава, че всяко усилие, извършено в Господа, има трайна и вечна стойност.