Без любов дори най-висшите духовни дарования няма да донесат никаква полза на онзи, който ги притежава.

“Да говоря всички езици“. Тук апостолът поставя дара на езиците на първо място, защото подхожда от най-малко ценния към по-полезния за Църквата.

„човешки и ангелски“, т. е. ако възхвалявам Бога или с обикновен човешки език, или, възвисявайки се, до ангелско славословие… Последното, разбира се, трябва да се разбира като „духовно“ славословие, защото ангелите са духове и нямат телесен език (блаж. Теодорит, блаж. Теофилакт).

„щом любов нямам“. За обозначаване на понятието „любов“ в гръцкия език съществуват две думи: ἀγάπη и ἔρως. У апостол Павел тук ἀγάπη означава преди всичко любов към ближния; но тъй като основата на тази любов е в любовта към Бога, любовта към ближния придобива характер на несебичност, чистота и свобода – качества, присъщи на любовта към Бога.

Възможно ли е човек да има дара на езиците и същевременно да няма любов? Възможно е. И днес се случва човек, тръгнал по пътя на вярата, скоро да се затвори в себе си, да се отдаде на мистични съзерцания и в същото време да охладнее към действената християнска любов. Той изпада в особена сантименталност, много говори за величието на християнството като истински поет, а същевременно остава напълно равнодушен към страданията на страдащите хора около него.

Такъв човек постепенно върви назад в духовно отношение и става подобен на къс „мед“, който при удар издава звънък шум, или на „кимвал“ – обикновена медна чаша, която на Изток понякога се използвала като музикален инструмент.

Апостолът преминава от едно дарование към друго, по-висше.

„Пророчески дар“ – вж. 1 Кор. 12:10.

„Зная всички тайни“. Това е пояснение към „дара на пророчество“. Пророкът познава тайните на Божествения домостроителен план за нашето спасение, макар, разбира се, не всички. Апостолът обаче допуска мислено съществуването на пророк, който знае „всички“ тайни. И такъв човек, по неговото убеждение, би бил „нищо“, ако няма в себе си любов!

„Да имам пълно знание“. Това е дарът „знание“ – вж. 1 Кор. 12:8. Ако някой би притежавал този дар в неговата „пълнота“, но не би имал любов, и такъв човек би бил „нищо“.

„И такава вяра“ – това е дарът на чудотворната вяра (вж. 1 Кор. 12:9).

„Да мога и планини да премествам“, т. е. да премахвам всякакви прегради, които стоят на пътя, колкото и големи да са те.

И тъй, човек може всичко да изкаже, всичко да знае, всичко да може, но това не му носи никаква лична полза, ако в него няма любов. За Църквата, за общността на вярващите тези дарове са полезни, но самите носители на даровете не се спасяват чрез тях (срв. Мат. 7:22–23).

Тук апостолът преминава към действия, които изглеждат мотивирани от любовта.

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,

И тъй, любовта е най-добрият път, защото без нея и най-висшите дарования не носят полза на самия човек, който ги притежава. Сега апостолът доказва превъзходството на любовта по обратен път. Любовта, казва той, без която всичко останало е нищо, носи в себе си всичко онова, което прави човека добродетелен. Тя е майка на всички добродетели.

„Любовта е дълготърпелива“. Апостолът изброява петнадесет свойства на любовта. „Дълготърпението“ се проявява в отношението към различните оскърбления, които човек понася от своите ближни.

„пълна с благост“ (χρηστεύεται), т.е. постоянно се стреми да върши добро и да бъде полезна на ближния.

„Любовта не завижда“. Оттук започва изброяването на осем отрицателни определения на понятието любов (до израза в 6 стих: „а се радва на истината“). Тези определения разкриват съдържанието на понятието „дълготърпение“ и са тясно свързани помежду си. Така например, който завижда на предимствата, които има другият, той се превъзнася, говорейки за собствените си достойнства, гордее се, т.е. изпълнен е със самодоволство и презира другите (срв. 1 Кор. 4:6).

„Не безчинства“. Под „безчинство“ (ἀσχημοσύνη) трябва да се разбира липса на възпитание и учтивост, каквато се е забелязвала у някои коринтяни, например в това, че на богослужебните събрания те понякога не давали думата на хора, притежаващи по-полезни за Църквата дарования, а говорели само те. Изобщо, посочените тук четири определения на любовта се отнасят до злоупотребата с духовните дарове. Следващите четири вече засягат по-общо християнския живот.

„Не търси своето“. Всеки от нас има свои права, но този, който обича ближния, напълно забравя за тях и се грижи единствено другите да бъдат удовлетворени. Щастието се състои в това да даваш и да служиш. Някои християни в Коринт са мислели по друг начин (вж. гл. 6 и 8).

„Не се сърди“. Ние сме склонни да гледаме на избухливия, раздразнителен характер като на невинна слабост… А всъщност тази, по наше мнение, „невинна“ слабост заема централно място в анализа на любовта у апостол Павел. И това е разбираемо: нищо не може в такава степен да ожесточи живота, да посее вражда, да разруши най-свещените семейни връзки, да лиши мъжете от мъжественото им, спокойно достойнство, жените от истинската женственост, а децата от нежната и искрена сърдечност, както т.нар. недостатъци на характера – мрачният, избухливият, раздразнителният нрав.

„Не мисли зло“, т.е. не вменява на другите като вина злото, което ѝ е причинено. В основата на такова отношение към ближните стои убеждението, че никой не желае умишлено да навреди на друг; любящият човек има доверие на другите хора.

„Не се радва на неправда“. Християнинът не се радва на грешките на други хора.

„А се радва на истината“. Оттук започва изброяването на пет положителни свойства на любовта. Истината тук, както и любовта, е представена като личност. Те са като родни сестри: когато истината тържествува, с нея се радва и любовта. Дори и тогава, когато тази истина противоречи на нашите любими възгледи, любовта я приема с радост.

„Всичко извинява“ (πάντα στέγει, букв. всичко покрива), т.е. всичко извинява, като покрива с плаща си всички недостатъци на ближния. При това, разбира се, в името на справедливостта, любовта в необходимите случаи поема върху себе си всички неприятни последици, които могат да произлязат от такова отношение към човешките простъпки.

„На всичко вярва“, т.е. винаги се доверява на хората, с надеждата, че най-добрите чувства у никого не могат да заглъхнат завинаги. Именно това доверие служи за основа, за да бъдат извинявани чуждите недостатъци и пороци.

„На всичко се надява“. Случва се вече да не остава място в душата на обичащия за вяра в поправянето на човека: тъжната действителност разрушава тази вяра. Но и тогава, когато вярата или увереността в изправянето на ближния отслабне, сърцето на любящия не напуска надеждата, че доброто в крайна сметка ще победи.

„Всичко претърпява“. Любовта, в това упование за поправянето на човека, не се уморява и търпеливо понася всички разочарования.

„Любовта никога не отпада.“ Тези думи съдържат темата на следващия раздел.

„Пророчествата ще престанат.“ Тук се има предвид дарът на пророчеството, какъвто са имали много християни през първия и втория век (срв. 1 Кор. 12:10 и „Учението на дванадесетте апостоли“). Оттогава този дар в първоначалния си вид вече не съществува и може да се каже, че се е преобразил в „дар на проповедничеството“. С настъпването на царството на славата и в тази последна своя форма той ще стане излишен. На кого, в края на краищата, ще бъде нужна проповед в бъдещия живот? Добрите вече ще са достигнали блаженството, а злите ще са загубили способността за поправяне.

„Езиците ще замлъкнат“, по-точно: „ще утихнат“. Ще приключи онова състояние на трескаво възбуждение, което е изглеждало толкова привлекателно за коринтските християни. Може да се предполага, че този дар на езиците сравнително скоро се е превърнал в религиозна поезия и музика, но и за тези изкуства няма да има място в славното царство на Месията.

„Знанието ще се изчезне“, тоест знанието като особен дар, получаван само от някои хора, ще престане да съществува, защото, както е казано у пророка (Йер. 31:34), всички ще познават Господа – от малък до голям.

Апостолът посочва основанието, поради което споменатите дарове трябва да престанат да съществуват. Пророчеството може да разкрива само отделни черти от картината на бъдещето, както и онези, които притежаваха дара на знанието, могат да разбират само отделни страни от историята на домостроителството на нашето спасение. А за да бъде разбран добре който и да е отделен момент, е необходимо ясно да се обхване цялото: само пълното познание е истинско познание, а до такова пълно познание човек не може да достигне в настоящия живот.

За дара на езиците апостолът тук не говори: неговото прекратяване, тъй като предполага екстатично състояние, няма смисъл да бъде обсъждано. Който действително пребъдва постоянно в Бога, живее в Бога – така ще живеят всички вярващи в царството на славата, а някои живеят така още и сега, той няма нужда от това особено средство, каквото представлява екстазът, за да влиза от време на време в общение с Бога.

Прекратяването на дарованията не води до обедняване на Църквата. Напротив, тогава Църквата ще достигне съвършенство във всичко (τὸ τέλειον). Бъдещото познание ще се отличава от „дара на знанието“ както по своята всеобхватност, така и по лекотата на придобиването му, защото ще виждаме всичко като от една централна точка, от която целият предмет се разкрива напълно ясно.

Апостолът разяснява чрез сравнение защо несъвършеното трябва да отстъпи място на съвършеното. Както расте човекът, така израства и Църквата. И в единия, и в другия случай действа един и същ закон на развитие и преобразяване. Щом се развият способностите за по-висша форма на дейност, предишното отпада от само себе си.

В изразите „говорех“, „мислех“ и „разсъждавах“ апостолът прави намек за трите споменати по-горе дара: дара на езиците („говорех“), дара на пророчеството („мислех“ – по-точно: чувствах, бях устремен, φρονεῖν) и дара на знанието („разсъждавах“). Дарът на езиците се уподобява на първото бърборене на младенеца, който чрез него изразява радостта, вдъхновена от самото усещане, че живее. Дарът на пророчеството, който насочва погледа към далечното бъдеще, съответства на пламенния стремеж на отрока, който мечтае за бъдещето като за време на радост и щастие. Накрая, дарът на познанието, който се стреми да проникне в божествената истина, отговаря на наивните представи на детето за външния свят.

„Оставих младенческото.“ Както юношата с известна гордост се отрича от своите детски възгледи, така зрелият човек с чувство на вътрешно удовлетворение се отказва от мечтите на детството и младостта, за да осъществи задачата на живота, която си е поставил. По същия начин и християните ще гледат на духовните дарования, когато за тях настъпи славното време на царуването с Христос.

Апостолът обяснява сравнението, използвано в 11-и стих, като казва, че в настоящия живот ние възприемаме божественото само в отражение, подобно на това как виждаме лицето си в огледало. Тук трябва да имаме предвид, че нашите огледала днес отразяват ясно, докато в древността отражението е било неясно, защото огледалата са били изработвани от метал.  Изразът δι’ ἐσόπτρου означава „през огледало“, „в огледало“.

„смътно“ (ἐν αἰνίγματι) означава: в смътни, неясни очертания, които дават само приблизителна представа за нещата. Това определение се отнася най-вече до дара на пророчеството. Божият Дух пораждал в душата на пророка образи и картини, чрез които се изразявала божествената мисъл. За да ги разбере, пророкът е трябвало да съсредоточи върху тях цялата си духовна сила (срв. 1 Петр. 1:10 и сл.). Това тълкуване се потвърждава и от сходството между използвания от апостола израз и думите от книгата Числа за Моисей, на когото Бог се откривал явно (ἐν εἴδει), а не в неясни образи, не „в гатанки“ (δι’ αἰνιγμάτων – Чис. 12:6–8).

„Сега зная донейде.“ Тези думи се отнасят непосредствено до дара на знанието. Вместо „зная“ по-точно е да се каже „познавам“ (γινώσκω), което подчертава постепенността и трудността в постигането на познание за божествените неща.

„А тогава ще позная.“ Използваният тук глагол (ἐπιγνώσομαι) обозначава вече напълно придобито познание.

„Както и аз бидох познат.“ Апостолът приравнява дори това бъдещо познание за Бога с онова, което Бог има за нас: то ще бъде непосредствено и напълно ясно. Разбира се, пълно тъждество между нашето познание и Божието не може да има (св. Йоан Златоуст).

А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.

„А сега остават“. По-рано апостолът каза, че духовните дарби с времето ще престанат да съществуват. Тук той посочва онова, което никога няма да изчезне и към чието придобиване следователно си струва да се стремим. Това са трите най-важни добродетели на християнството – вяра, надежда и любов. Именно тези три добродетели („тези три“), а не трите дара – езици, пророчество и знание, имат вечно значение.

Разбира се, вярата и надеждата няма да останат в едно и също състояние: първата ще премине във виждане (2 Кор. 5:7), а втората – в притежание (Рим. 8:24). Но духовното развитие на човека дори в състоянието на прослава не може да се мисли като напълно завършено – то ще продължава „от слава в слава“ (2 Кор. 3:18). За това са необходими и вярата, и надеждата; тези преходи от вяра към виждане ще се повтарят многократно и в бъдещия живот.

„Но по-голяма (μείζων) от тях е любовта“, тоест най-висша в тази троица на добродетелите е именно любовта, защото тя сама по себе си е божествена. За Бога не можем да кажем, че Той вярва или се надява, но можем да кажем, че Той е любов. Любовта принадлежи на самото Негово битие. Любовта е целта, а вярата и надеждата са средствата, които водят към постигането ѝ.

„Любовта е по-голяма от вярата, защото се отнася към нея както цялото към частта, както завършекът към началото, както плодът към корена.“, казва немският богослов и изследовател на Новия Завет А. Шлатер (1895-1938).