Съдържание на 12 глава. Какво представляват духовните дарования в християнството (ст. 1–3). Единството на духовните дарования при тяхното различие (ст. 4–13). Многообразието на дарованията и служенията в Църквата, подобно на многообразието на членовете в човешкото тяло (ст. 14–31)

От 12 до 14 глава апостолът говори за т.нар. духовни дарове (χαρίσματα πνευματικά), които се проявявали преди всичко по време на богослужение. Оттук връзката на 12 глава с 11, където също става дума за богослужението, е напълно ясна. Но какво представляват тези духовни дарования?

Изразът „дарование“ (χάρισμα) означава способност, която се дава на човека чрез Божествената благодат (χάρις). Следователно този термин посочва преди всичко произхода на дарованието. Що се отнася до израза „духовен“ (πνευματικός от πνεῦμα), той определя разглежданото явление откъм неговата същност, като показва, че то произхожда от Светия Дух и се съсредоточава в духа на човека.

Църквата е Тяло Христово (вж. ст. 27), т.е. органът, чрез който Христос, след Своето възнесение на небето, осъществява на земята Своя план, подобно на това, както по-рано е изпълнявал намеренията Си чрез Своето собствено тяло. Възнеслият се Христос живее във вярващите чрез Своя Дух, и поради това вярващите стават дейни членове на Тялото Христово. Тяхната дейност обаче се основава на духовните сили, които Христос им дарява.

При това значение имат и собствените способности на човека: те се усилват под действието на Духа Христов и се насочват към служение на Божиите цели. Но докато духовният човек не достигне съвършена святост, той не може изцяло да се предаде на Бога и да Му служи, както трябва. Егоизмът, гордостта, суетността, лицемерието, лъжата, завистта и омразата значително изменят характера на духовните дарования (срв. 2 Кор. 7:1).

В Коринт влиянието на страстите и предразсъдъците на вярващите било особено силно. Хората, които притежавали духовни дарования, се стараели преди всичко да блеснат пред другите. Затова се ценели дарованията, които се проявявали в особено поразителни форми, а се пренебрегвали онези, които, макар и да носели голяма полза на Църквата, не се отличавали с външна ефектност. Главната заблуда на коринтяните обаче се състояла в това, че те смятали, че под въздействието на Божия Дух човек трябва да губи самосъзнание и че именно в тази загуба на самосъзнание се проявява силата на действието на Светия Дух.

Така се оформил възгледът, че учителят стои много по-ниско от пророка, а пророкът – по-ниско от говорещия на езици. Може да се каже, че коринтяните са издигнали такова правило: колкото повече дух (πνεῦμα), толкова по-малко разум (νοῦς). Подобна мисъл изразява и Платон във „Федър“: „На безумието дължим най-висшите блага“, а в „Тимей“: „Никой, който напълно владее разума си, няма истинско божествено вдъхновение“. Повод за такова схващане можели да дадат и някои места от Стария Завет (напр. Чис. 24:4; Ам. 3:8; Ос. 9:7).

Именно срещу това направление е трябвало да се бори апостол Павел: необходимо било да се вкара в русло могъщият, разбушувал се поток, а това изисквало от него извънредна енергия и мъдрост. Той обаче успешно разрешил стоящия пред него труден въпрос: първо в глава 12 разгледал въпроса от принципна гледна точка; след това в глава 13 посочил на коринтяните благотворния гений, под чиято закрила духовните дарования действали с полза, а именно любовта; и накрая, в глава 14, дал някои практически наставления, които християните, притежаващи духовни дарования, трябвало да спазват.

В първите три стиха се съдържа увод към разсъжденията за духовните дарования. Апостолът прокарва ясна разграничителна линия между истинските духовни дарования и сходните с тях явления на религиозен екстаз и посочва общ признак, по който може да се разпознае истинското християнско вдъхновение: благоговейното отношение на говорещия в дух към Иисус.

“Не искам”. По-точно: „но не искам“. Това „но“ има смисъла на противопоставяне спрямо последните думи на 11 глава. Апостолът отлага разговора за „другото“ до личната среща, но въпроса за духовните дарования смята за толкова важен, че пристъпва към неговото разглеждане още сега.

“за духовните дарования“. В гръцкия текст стои просто: „за духовното“ или „за духовните“ (περὶ τῶν πνευματικῶν). Някои тълкуватели виждат тук указание към духовни хора, други – към духовните дарования. Последното мнение, което споделя и руският превод, следвайки древните тълкуватели, изглежда по-естествено. Някои виждат тук указание към „духовното изобщо“, към “духовните неща”, т.е. и към дарованията, и към духовните мъже, и към духовното състояние на коринтяните и т.н. Но, съдейки по контекста на речта, апостолът не е имал предвид да говори тук „изобщо“ за явленията на духовния живот.

Смисълът на този стих може да се предаде така: „когато бяхте езичници, вие ходехте да се покланяте на безгласни идоли, които не можеха да отговорят на вашите молитви. Това ходене обаче продължаваше – нещо ви теглеше към тези идоли, вие се чувствувахте като под тяхна власт.“ Състоянието на езичниците по отношение на идолите било състояние на пълна пасивност и затова езичниците, а преди всичко езическите прорицатели, говорещи под влияние на особен възторг, лесно ставали оръдие на тъмни, бесовски сили, които стояли зад тези идоли.

Сега, в християнството, няма защо да се боим от това бесовско влияние. Не бива да се мисли, че християните, чието възторжено състояние може да е напомняло на коринтяните възторга на езическите прорицатели, са се превърнали в играчка в ръцете на бесовската сила. Никой от онези, които говорят в Божия Дух в богослужебното събрание, „няма да произнесе анатема на Иисус“, няма опасност бесовската сила да подбуди към това говорещия в Божия Дух.

От друга страна, не бива да се презират онези учители на вярата, които с прости думи изповядват в Църквата Божественото достойнство на Иисус Христос. Макар те да не се намират в такова възторжено състояние, каквото е било у говорещите в Божия Дух на различни езици, и те биват движени от Светия Дух да изповядват вярата си в Иисус. Коринтяните трябва да се научат да ценят всяко изповядване на Христос, дори когато то не е облечено в онези ярки форми, в които се е проявявала речта на говорещите в Божия Дух на различни езици – едно от най-впечатляващите дарования на ранната Църква.

„Затова“, т.е. с оглед на неволните сравнения, правени между духовните дарования в Църквата и начина на говороне на езическите прорицатели.

„говори чрез Дух Божи“, т.е. намиращ се в състояние на духовен възторг, при което почти се изгубват волята и самосъзнанието.

„анатема на Иисус“, т.е. няма да каже, че името на Иисус трябва да бъде изличено от паметта на хората. Думата ἀνάθεμα в превода на Седемдесетте и в Новия Завет означава предмет или лице, предадени от Бога на унищожение (Втор. 7:25; Гал. 1:8). Апостолът говори за анатема „на Иисус“, а не „на Христос“, защото има предвид възможна реч, например в юдейски събрания, на някой фанатично настроен юдеин за Христос; такъв фанатик, разбира се, би наричал Христос просто „Иисус“.

 „да нарече“ в смисъл на „да изповяда“, т.е. да изповяда от цялото си сърце и с пълно убеждение, подобно на дякона-първомъченик Стефан, който изповядал Иисус като Господ (Деян. 7:59).

Духовните дарования в християнската Църква са извънредно разнообразни. Преди всичко съществува голямо различие между дарованията, служенията и божествените действия. Дори повече от това: във всяка от тези области могат да се различат отделни видове и родове. Но при цялото това многообразие всички те имат едно и също начало и една и съща цел: техният източник е Бог, а тяхната цел е благото на Църквата.

По-нататък, що се отнася конкретно до „даровете“ (или дарованията), апостолът изброява девет техни вида и отбелязва, че всички те произхождат от Светия Дух и трябва да действат в една и съща посока.

В третия стих апостолът е насочил вниманието на читателите само към две дарования – говоренето в Духа (глосолалията) и изповядването на Христос от учителите на вярата. Но освен тези дарове, казва той тук, съществуват и много други дарования, както и „служби“ и „действия“. За това какво представляват „дарованията“ беше казано по-горе (в предварителната бележка). Главните от тези дарования са изброени в стихове 8–10. „Духът“, Който ги обединява, е Светият Дух.

„Службите“ или “служенията” (διακονίαι) представляват втори клас извънредни явления, които се намират под особено действие на Божия промисъл за Църквата. Към тях спадат служенията, имащи значение за цялата християнска Църква: такива са служенията на апостолите и евангелистите (мисионерите), а също и служения с по-ограничен обхват, като например епископското и дяконското служение в отделни църкви.

По-висшите от тези служби вероятно също са имали за своя основа особено духовно облагодатяване на техните носители, което е било признавано и от самата Църква. А другите, по-нисшите служения, са се състояли в изпълнението на определени задължения, които са били възлагани на някои християни по упълномощие на Църквата. Както има дарове, които не са могли да послужат като основание човек да поеме едно или друго служение (например дарът на езиците или пророчеството), докато други по-лесно са могли да се превърнат в постоянна функция (като дара на учителството), така и сред служенията едни са имали по-външен характер (например надзорът над външното положение на Църквата), а други са изисквали особена вътрешна сила, която се е давала само чрез специалната благодат на Светия Дух (например апостолството).

Но всички служения са били обединени помежду си чрез единството на целта, която са имали пред себе си: всички те са били насочени към осъществяването на волята на „Господа“, т.е. на Иисус Христос.

Третият вид прояви на силата на Божия Дух в Църквата представляват различните действия, които произтичат от тези дарове и служения (ἐνεργήματα). Това всъщност са същите сили, които присъстват и в дарованията, и в служенията, но вече претворени в конкретни, определени факти или действия.

Например, Светият Дух дава възможност у някой християнин да се разкрие проповеднически дар. Църквата признава у този християнин такъв дар и му възлага служението на проповедник. Той започва да изпълнява това свое задължение и да произнася назидателни проповеди, които именно и ще представляват неговото „действие“ (ἐνέργημα).

Друг християнин притежава дара на изцеленията, но този дар не може да се превърне в редовно служение и да придобие характера на нещо постоянно извършвано. Неговото предназначение е да се проявява при особени, извънредни случаи. „Действие“ на този дар ще бъде, например, възстановеното здраве на един или друг член на християнската община.

Всички тези „действия“ отново се обединяват чрез единството на своя източник: Бог, Който чрез Своя Дух подава дарове и установява служения за изпълнение на плана на Христос Спасителя, дава също така сила на някои християни да извършват посочените по-горе действия. Той извършва „всичко“, т.е. и дарове, и служения, и действия, „във всички“, т.е. и в онези, които извършват действията, и в онези, над които тези действия се извършват.

Няма съмнение, че в стихове 4–6 апостолът ясно посочва различието на Лицата в Светата Троица – Отца, Сина и Светия Дух. Въпреки това, както личи от израза в стих 6 „Бог е един и същ“, апостолът едва ли е имал предвид да ограничи дейността на всяко от Лицата на Светата Троица само до подаването на определен вид благодатни сили.

„Това, което извършва Духът, го извършва и Господ чрез Своето господство, и Бог чрез Своето божество. При такова действие на Духа присъстват и господството на Сина, и божеството на Отца“ (Фотий Велики).

Затова дарованията, служенията и действията могат да се разглеждат като проявления на една и съща Божия благодат.

Пристъпвайки към разсъждението за даровете, апостолът казва, че тези дарове се дават не за някакви дребни и суетни цели на човешкото тщеславие, а за истинската полза на Църквата.

„Всекиму“. Всеки член на Църквата, колкото и незначителен да изглежда, има свой особен дар от Бога.

„да се прояви Духът“ (φανέρωσις τοῦ Πνεύματος), т.е. външно, видимо явление, чийто източник е Светият Дух (букв. “явяване на Духа“, genitiv. subjectiv).

Апостолът изброява различните дарования на Светия Дух, като е напълно възможно това изброяване да не е изчерпателно. На първо място той поставя „словото на мъдростта“ (λόγος σοφίας). С този израз апостолът обозначава такава реч, която дълбоко и широко осветлява както теоретическите, така и практическите учения на християнството, при което нейното изложение стои на равнището на най-добрите ораторски произведения.

До този дар на Светия Дух стои „словото на знанието“ (λόγος γνώσεως). Ако „мъдростта“ обозначава нещо дадено, трайно присъстващо в човека, то „знанието“ съдържа в себе си идеята за лично търсене, за особено напрежение на умствените способности на човека. Все пак трябва да се отбележи, че и знанието се придобива от човека със съдействието на Светия Дух. Предметът на знанието е същият, както и предметът на мъдростта. Апостолът разглежда този дар, когато той се прилага за назиданието на Църквата; затова и говори за „слово“ на знанието.

„Вяра“ – не онази вяра, която е присъща на всички християни, не вярата в догматите на християнството, а чудотворната вяра (срв. Мат. 17:20; 21:21), когато човек е дотолкова уверен в своето общение с Бога, че в Божието име, разбира се, в извънредни случаи, се решава да влезе в борба с всички препятствия, които обичайният природен ред на живота му поставя, и извършва чудеса.

„дарби за лекуване“ (χαρίσματα ἰαμάτων, букв. дарби за лекувания). Това е вид чудотворна вяра, и то не един, а много видове, както показва употребата на двете съществителни в множествено число. Съществували са различни болести и съответно различни лечители, които са притежавали дар за изцеление на една болест, но не са имали дар да лекуват други.

 „чудодействия“ (ἐνεργήματα δυνάμεων, букв. “действия на сили”). Тук апостолът има предвид по-широко дарование: способността да се извършват всякакви чудесни действия за полза на Църквата: възкресяване на мъртви, изгонване на бесове, спасяване на хора, намиращи се в смъртна опасност и др.

 „Пророчество“ (προφητεία). Това е вдъхновена реч, в която християнинът, за назидание на Църквата, говори за открити му от Светия Дух тайни от миналото и бъдещето на Христовата Църква, като същевременно изяснява и много явления от съвременния му живот. С такива пророчески слова църковният живот се оживявал и възвисявал; мнозина членове на Църквата намирали в тях успокоение от тревогите и утешение в скърбите си (срв. 1 Кор. 14:3).

„да различава духовете“ (διάκρισις πνευμάτων). Под „духове“ тук апостолът разбира изобщо хора, намиращи се в състояние на възторг или вдъхновение, което може да бъде резултат от действието на Светия Дух, но понякога може да възникне и по други причини, например от самовнушение или под влияние на бесовска сила. Затова духовете, т.е. вдъхновените хора, които се изявявали на богослужебните събрания, се нуждаели от особен контрол. Такъв контрол можели да упражняват всички християни, като различават признаците на истинското вдъхновение от Бога, посочени от апостола в стих 3, но в трудни случаи различаването на духовете можело да се извършва само от хора, получили за това особена благодат от Светия Дух.

„Разни езици“, по-точно: „родове езици“ (γένη γλωσσῶν). Този дар и досега поражда недоумение у тълкувателите на Свещеното Писание, които полагат много усилия да изяснят неговата същност.

Някои разбират израза „родове езици“ като обозначение на архаични или необичайни изрази, които вдъхновеният човек употребявал в речта си; други виждат в него различни говори на един и същ гръцки език; трети, главно древните църковни тълкуватели, го обясняват като дар да се говори на един или на няколко чужди езика.

Този дар, казвали те, бил особено полезен във времена, когато проповедниците на Евангелието трябвало да се обръщат към различни иноплеменни народи. Поради това те отъждествявали този дар с онзи, който всички вярващи, събрани в Сионската горница, получили в деня на слизането на Светия Дух, когато започнали да говорят „на разни езици“ (Деян. 2:4). С такова мнение обаче трудно може да се съгласим.

Първо, за какво биха били нужни такива езици дори на проповедниците на Евангелието? С двата езика, гръцкия и латинския, те спокойно можели да отидат във всяка провинция на Римската империя, без да се страхуват, че няма да бъдат разбрани. Второ, каква полза би донесъл този дар на коринтската Църква, където той, изглежда, се проявявал с особена сила и често по време на богослужебните събрания? Щели ли коринтяните да разберат нещо, ако някой от съгражданите им внезапно заговори на китайски или индийски език?

Освен това при подобно предположение би било трудно да се обясни защо апостолът не е казал просто „езици“, а е употребил израза „родове езици“. Още по-малко убедително е първото мнение, защото в църковната община на град Коринт, съставена предимно от необразовани хора, едва ли може да се предполага познаване на архаизми и провинциализми. И изобщо, възможно ли е вдъхновеният християнин, който сам не е разбирал ясно какво говори (1 Кор. 14:14), съзнателно да подбира в речта си такива излезли от употреба изрази? Същото може да се каже и по отношение на второто мнение.

От най-новите възгледи за този дар заслужават внимание два. Първият възглед вижда в „родовете езици“ реч, създавана непосредствено от Самия Свети Дух. В тази реч говорещият изразявал чувствата, обзели душата му, когато у него се утвърдило съзнанието за осиновяването му от Бога, когато почувствал себе си спасен. Тази реч представлявала нещо средно между пеене и говорене и наподобявала т.нар. речитатив. Но и този възглед не ни обяснява как такава реч е могла да служи за знамение за невярващите (1 Кор. 14:22), нито защо при такава реч би бил необходим тълкувател за слушателите ѝ (1 Кор. 14:13).

Според друг възглед изразът „родове езици“ има химнологично значение. Думата „род“ е музикално-химнологичен технически термин, а също така и думата „език“ в Стария и Новия Завет е имала химнологично значение и употреба. Така апостолът би указвал тук способността да се възпяват хвали на Бога в най-разнообразни тоналности и форми. И с този възглед обаче трудно може да се съгласим, тъй като той също не обяснява защо дарът на езиците е бил „знамение за невярващите“, както и защо химните, псалмите и другите музикални произведения, ако именно те се имат предвид, са получили това странно название „езици“ (γλωσσῶν). От всичко казано става ясно, че нито едно от съществуващите обяснения за разглеждания дар не притежава достатъчна убедителност.

Също така не може с по-голяма или по-малка вероятност да се каже какво точно е представлявал дарът „тълкуване на езици“ (ἑρμηνεία γλωσσῶν). Безспорно е само това, че тълкувателят, благодарение на действието на Светия Дух, е можел да прониква в тайните, за които говорел притежаващият дара на езиците, и да предава съдържанието на неговата реч на слушателите.

Що се отнася до въпроса под какви класове могат да бъдат подведени всички споменати в стихове 8–10 девет духовни дарования, и този въпрос едва ли може да бъде решен. Всички опити на тълкувателите в тази насока не дават задоволително обяснение. Отбелязва се само, че сходните дарове у апостола са поставени един до друг, а именно: словото на мъдростта и словото на знанието; вярата, даровете на изцеленията и чудотворствата; пророчеството и различаването на духове; разните езици и тълкуването на езици.

Апостолът придава особена важност на обстоятелството, че при цялото многообразие на даровете между тях съществува единство по произход, тъй като всички те произлизат от Единия Свети Дух.

„като разпределя“ (διαιροῦν), т.е. раздавайки даровете с разсъдливост, съобразно способностите на всеки, който ги получава. Но често дори човек, надарен по природа, не се удостоява да получи духовен дар, защото Светият Дух действа „както Му е угодно“, т.е. в съгласие с основните свойства на Своето същество: премъдрост, благост и справедливост.

Апостолът преминава към сравнение между човешкото тяло и Църквата. Тялото с неговите членове служи тук като пример за разкриване на идеята за духовните отношения, в които трябва да се намират помежду си членовете на Църквата, надарени с различни дарове. Именно всички те трябва да пребъдват в единение помежду си, макар да са много и макар дарованията им да са различни.

„тъй и Христос“. Показателно е, че тук думата „Христос“ е поставена вместо думата „Църква“ (св. Йоан Златоуст). Според апостола (Еф. 1:23) Църквата е тяло Христово, и тази мисъл той изразява и тук, като заменя последния израз с по-краткия: „Христос“.

„Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло“. Тук несъмнено апостолът указва към кръщението, което, както може да се заключи и от това място, е било първоначално християнско установление. Важно е, че в кръщението всички вярващи са получили един и същи Свети Дух и това е основанието за тяхното единство и подтик да се държат действително като членове на едно тяло.

„юдеи или елини, роби или свободни“. Кръщението изравнява в Църквата дори всички социални различия и племенни особености. Още по-малко кръстените трябва да се разделят заради някакви различия в духовните дарования.

 „И всички сме напоени с един Дух“. Тук най-вероятно се има предвид тайнството миропомазание. „Напоени“ е поставено в гръцкия текст в аорист, което обозначава еднократно действие; освен това е добавена думата „всички“, показваща, че не става дума за особени благодатни духовни дарове, а за такива, които са дарувани на всеки вярващ – подобно на това, че на всеки вярващ е дарувана и благодатта на кръщението.

Образът на „напоението“ с Духа се среща още у пророците (Ис. 44:3; Йоил 2:29) и в словата на Господ Иисус Христос (Йоан 7:37). Ясно е, че апостолът споменава това тайнство, за да подтикне отново вярващите да поддържат единението помежду си, като такива, които са получили еднакви, необходими за християните дарове на Духа.

Макар тялото да има много членове, всички те, въпреки своето „собствено“ различие, принадлежат на едно тяло. Що се отнася до различието между тях, то е необходимо и е установено от Самия Творец. При това често именно по-слабите членове се оказват по-нужни, и даже по-неблаговидните от членовете, така да се каже, удостояваме с по-голяма почит чрез особена грижа за тях (като ги покриваме с облекло). Така и Коринтската църква представлява тяло Христово – в нея има различни членове и служения с различна важност, като всяко от тях има своя собствена задача и не навлиза в чужда област.

За да обясни това, апостолът отново използва образа на тялото като жив организъм. Но този образ вече му служи не за да изясни единството на различните духовни дарования, а за да разкрие необходимостта от тяхното многообразие.

Всичко, което се казва тук за членовете на човешкото тяло, има метафоричен характер. В действителност тези мисли са били изказвани от самите коринтски християни. Някои от тях, огорчени от това, че са били лишени от по-ярките дарования, вече не искали да вършат нищо и не желаели с нищо да служат на Църквата.

„Затова“, т.е. поради това, че заема подчинено положение.

„Къде е слухът?“ За съвършенството на тялото е необходимо в него да действат както зрението, така и слухът и другите функции. Тяло, лишено от многообразието на своите членове, би било страшно еднообразно.

Тук апостолът казва на християните, които не са получили някакъв дар, желан от тях, че и в този случай, както при разположението на частите на тялото – едни по-високо, други по-ниско, се е проявила премъдрата воля Божия.

Апостолът отново повтаря в стих 19 мисълта на стих 17, че свеждането на всички духовни дарования до един би лишило църковния живот от онова желано разнообразие, което е признак на неговото съвършенство.

Оттук апостолът се обръща към онези коринтяни, които са получили по-висшите дарове. Той ги поучава да не презират онези, които са получили по-малки духовни дарове, защото както те са необходими на по-малките, така и вярващите с по-малки духовни дарования са нужни на тези с по-високите.

„Много по-нужни“. Този превод не може да се счита за правилен, защото създава мисълта, че слабите членове са по-необходими за Църквата от силните. Изразът „много“, или по-точно „много повече“, трябва да се постави в началото на 22-рия стих и целият стих да се преведе така: „Но много повече, или по-добре да се каже, членовете на тялото, които се смятат за по-слаби, са необходими.“

Тук апостолът посочва онзи инстинкт, по силата на който ние се стараем да покриваме и пазим онези органи на нашето тяло, които ни се струват неблаговидни. Такива са например стомахът и чревният канал, които ние държим на топло, без при това да се грижим по същия начин за затоплянето на очите или челото. Гръцкият израз съдържа идеята за „обличаме с чест“, или просто „почитаме“.

Изразът в стих 24 „нямат нужда от това (т.е. от покриване)“ по-добре е да бъде заменен с „не се нуждаят от особена почит“. Изразът „несъвършена част“ трябва да се разбира в смисъл на по-малко важна.

Така стихове 23–24 следва да се преведат по следния начин: „И онези членове на тялото, които смятаме за непочетни, ние ги обличаме с особена чест; и нашите неблаговидни членове получават особена почит, а благовидните не се нуждаят от такава почит от наша страна. Но Бог така съчета тялото, като даде изобилна чест на лишения (от нея) член.“

Под „неблаговидните“ или „лишените (от чест)“ членове на тялото могат да се разбират онези християни, които са лишени от външен блясък и представителност, търпят различни лишения, но всичко това понасят търпеливо заради Христос. Такъв е бил и самият апостол Павел (срв. 1 Кор. 1:27–29; 2 Кор. 11:5, 8; 12:11; Фил. 4:12; Рим. 3:23).

С оглед склонността за разделяне на партии, която се е проявила в Коринтската църква по отношение на учителите на вярата, апостолът тук намира за нужно да отбележи, че на Бога по принцип са противни всякакви разделения и разпри.

Бог е устроил и човешкото тяло именно така, а не иначе, за да няма в него разцепления между членовете, а напротив, всеки член да се грижи за благополучието на другите членове. Тяхното здраве и техните страдания, от своя страна, трябва да се отразяват и върху останалите членове.

По същия начин и членовете на Църквата трябва, като избягват разделенията, да живеят в единение и всичко, което се случва с техните братя, да приемат като нещо, което има най-живо и непосредствено отношение към собствените им интереси.

Тук апостолът посочва основанието, поради което може да приложи казаното по-горе за човешкото тяло към читателите на посланието. Те са тяло Христово (σῶμα Χριστοῦ – апостолът не поставя член пред думата σῶμα, но той трябва да се подразбира според смисъла на контекста и образите, употребени от апостола на други места, напр. Еф. 1:23; 2 Кор. 5:18). Като тяло Христово всички вярващи трябва да представляват нещо единно и цялостно.

 „А поотделно – членове“, т.е. вие, коринтяните, сте членове на местна Църква, която е част от Вселенската Църква.

Изброявайки различните дарования и служения, съществуващи във вселенската Църква, апостолът иска да покаже, че всички тези дарования и служения имат свое високо значение, защото са влезли в живота по Божията воля. Въпреки това едни от тях имат по-високо значение, а други, по-ниско.

 „Първо“. Несъмнено с това уточнение апостолът е искал да подчертае, че апостолството е първото по значение служение в Църквата. След него идват още две важни служения – второ и трето: пророчеството и учителството. Останалите служения и дарове той вече не отбелязва с пореден номер, като по този начин показва, че те не стоят на едно равнище с първите три.

„Апостоли“. Под названието „апостол“ тук трябва да се разбира такъв християнин, който е участвал в основаването на една или друга местна Църква. Такива са били например Яков, Варнава, Сила, Тимотей, Тит и други благовестници (срв. Деян. 14:4, 14; Рим. 16:7). Че тук апостолът има предвид апостолството като постоянно установление, съществувало и след смъртта на дванадесетте Христови апостоли, личи от това, че той не говори за Христос, Който е избрал за Себе Си дванадесет и седемдесет ученици, а за Бог, Който поставя апостоли. От паметник на древната църковна писменост, известен под названието „Учение на дванадесетте апостоли“, се вижда, че апостолството е продължило да съществува и през II век, когато е възникнало това съчинение.

„Пророци“. Това са били хора, които са получавали откровения, каквито Бог е намирал за необходими за християнската Църква. Техните речи, произнасяни обикновено в богослужебните събрания, в които пророците са се удостоявали с откровения, са служели за изясняване на положението, в което са се намирали християните, и са им внушавали смелост пред лицето на надвисващите гонения. Служението на най-древните от тези пророци е имало значение не само за една отделна Църква, а за цялото християнство (Деян. 13:1; 15:32). На някои места в посланията на апостол Павел те почти се отъждествяват с апостолите (Еф. 2:20; 3:5), с които заедно са основавали Църкви. Този дар, както и апостолството, се споменава в „Учението на дванадесетте апостоли“ и следователно е продължил да съществува и през II век.

„Учители“. Това са били хора, които са имали дар да излагат учението на вярата в спокойна, последователна реч и да дават практически наставления на християните. Това служение е било по-тясно свързано с определено място, отколкото служението на пророците, както се вижда от това, че в Посланието до ефесяните то е поставено в тясна връзка със служението на пастиря (Еф. 4:11), което, разбира се, е имало отношение само към отделни Църкви (Деян. 20:28).

„сили чудотворни и дарби за лекуване”, вж. стих 10.

 „застъпници“. Това са различни видове помощ за нуждаещи се, болни, странници, иначе казано, служението на дяконите и дяконисите.

„управници“, т.е. длъжности на хора, на които е било възложено да наблюдават външния ред в Църквата и най-вече да се грижат за богослужебните места. Това задължение първоначално, по всяка вероятност, е лежало върху епископите и презвитерите, като и двете служения първоначално не са били разделени (Фил. 1:1, според тълкуванието на Йоан Златоуст и блаж. Теодорит).

„Разни езици“. Апостолът поставя този дар на самия край, за да покаже на коринтяните, които са се увличали по него, че той няма особено голямо значение в църковния живот.

Изводът, който се налага от това изброяване на дарове и служения, е ясен: не бива да се пренебрегва нито един дар или служение само защото му липсва външен блясък.

Бог не е дал на един и същи християнин всички дарове, необходими за развитието на църковния живот, защото в такъв случай всеки християнин сам по себе си би съставлявал църковно тяло и би бил напълно независим от другите християни. Така би се разрушило и самото тяло на Църквата. Не, Бог е устроил нещата така, че християните да се нуждаят един от друг. Така онези, които не са апостоли, се нуждаят от братята, получили дара на апостолското служение. Следователно, такъв трябва да бъде изводът от това повторно изброяване на даровете и служенията: никой не бива да мисли, че може да живее сам за себе си или че съчетава в себе си всичко необходимо за живота на Църквата.

“Показвайте ревност”. По-точно трябва да се преведе: „но показвайте ревност“ (ζηλοῦτε δέ). Апостолът иска да каже, че не забранява на коринтяните да се стремят към получаването на по-големи (или, според друго четене, по-добри) дарове. Но ако вече ревнуват, нека ревнуват за по-висшето, тоест за даровете на пророчеството и учителството.

„И аз ще ви покажа…“ С това апостолът преминава от речта за даровете към речта за християнската любов. Целият стих може да се предаде така: „Стремете се към по-добрите, по-полезните за Църквата дарове; а аз сега ще ви посоча път на живот, много по-добър и по-достоен от употребата на каквито и да било, дори и най-добрите, дарове – път, по който вървейки, човек може да използва наистина с полза и различните дарове, които притежава.“ Кой е този „път“, апостолът разкрива в глава 13.