Глава 11. За женското покривало (1–16). За безредиците при извършването на тайнството Евхаристия (17–34).

Повечето тълкуватели смятат, че още в първата половина на 11-а глава апостолът има предвид общественото богослужение, което се нарушавало от появата на жени с непокрита глава. Това мнение се основава на факта, че в стихове 4, 5 и 13 се говори за молитва и пророчество, които сякаш са свързани изключително с общото богослужение (срв. 1 Кор. 14:3–29).

Нищо обаче не пречи да допуснем, че дарът на пророчеството се е проявявал и в домашна среда – в тесния семеен кръг, където и жените са могли да водят молитва. Дори има обстоятелства, които затрудняват предположението, че тук апостолът говори именно за общественото богослужение.

Първо, когато обосновава своето наставление относно жените, апостол Павел се позовава на общия характер на богослужението като такова. След това, в стих 17, той започва да говори за конкретни проблеми при общественото богослужение като за нова тема (срв. стих 18: „първо“). Освен това, ако ставаше дума само за обществено богослужение, апостолът вероятно би споменал и девойките, а не само жените.

Следователно, по-вероятно е тук апостолът да има предвид домашния живот на християнката. Какво именно е привлякло вниманието му?

Очевидно коринтските християнки са се стремели към пълно изравняване със своите мъже в правата си. Учението на апостола, че в Христос Иисус няма разлика между мъж и жена (Гал. 3:28), те са разбрали не само като равенство по отношение на спасението и благодатта, но и като равенство в обществените и житейските роли.

Това разбиране те изразявали чрез поведението си по време на домашните молитви, където понякога и сами пророкували, като сваляли покривалото от главата си. В Коринт, както изглежда, това покривало е било установен знак за подчинението на жената спрямо мъжа.

Именно срещу този стремеж на коринтските жени апостолът насочва думите си – подобно на това, както по-рано се противопоставя на желанието на християните-роби да настояват за освобождение (1 Кор. 7:21 и сл.).

Първият стих на тази глава (1 Кор. 11:1) представлява заключение на 10-а глава. Апостолът призовава християните да му подражават, доколкото и самият той подражава на Христос. Той може да бъде пример за другите само дотолкова, доколкото следва примера на Христос, Който е образец на пълно себеотричане (срв. Рим. 15:1–3).

Разбира се, апостолът не изисква от християните сляпо и механично подражание. Обстоятелствата в неговия живот и в живота на коринтяните не са били еднакви, а още по-малко могат да се приравняват към условията на по-късните времена. Но християните винаги и навсякъде са призвани да имат същия дух на себеотричане, с който е бил проникнат апостол Павел.

„Похвалявам ви“ – по-точно: „но ви похвалявам за това“. Частицата „но“ показва преход към нова тема.
Под „предания“ тук се разбират наставленията, отнасящи се до църковния ред и устройство, а не до самото вероучение; за него апостолът говори в 1 Кор. 15:3. С тези думи апостолът подчертава, че като цяло поведението на коринтяните заслужава одобрение: те се стараят да пазят реда, установен от него.

Все пак има нещо в поведението на коринтяните, което не заслужава похвала. Те се гордеели с широтата на своето християнско познание и някои от тях  не смятали за необходимо да се ръководят в живота си от апостолските наставления. Затова апостолът подчертава, че те трябва ясно да осъзнаят още едно важно обстоятелство, което очевидно са пренебрегвали.

Навсякъде, както в отношенията между хората, така и в отношенията на човека с Бога, и дори в тайната на връзката между Бога и Христос, съществува определен порядък и подчинение, за което свободолюбивите коринтяни сякаш не са се замисляли.

„Глава на всеки мъж е Христос.“ Думата „глава“ има двоен смисъл. От една страна, тя изразява жизнено единство и общение (както от главата излизат нервите, които оживяват цялото тяло). От друга страна, тя предполага и определено неравенство между страните в това общение.

Такъв е и съюзът между мъжа и жената в брака: това е дълбоко и жизнено единство, но в него мъжът се явява по-силната, водеща страна, а жената – по-зависимата и по-възприемаща. Същият принцип важи и за отношението между мъжа и Христос: Христос е действащата и властваща страна, а човекът – този, който приема и следва.

Накрая апостолът издига този ред още по-високо – до самия живот на Божеството. Отец и Син се намират в най-съвършено единство, но и тук Синът не върши нищо от Себе Си, „ако не види Отца да твори“ (Иоан 5:19). Това обаче не означава, че Синът не е Бог, нито че в Божеството има субординация.

„Всеки мъж“ – апостолът не споменава тук мъжете, понеже в Коринт са се молели с покривало на главите, а за да подчертае още по-рязко неуместността на появата на жената с открита глава.

„Който се моли или пророкува“ – смисълът на тези действия ще бъде разяснен по-подробно в 14-а глава.

„Засрамя главата си“ – тоест засрамя както самия себе си, така и Христос, Който е неговата Глава, и Чиято слава той е длъжен да отразява. Като покрива главата си, мъжът сякаш показва, че зависи от някаква друга глава освен от Христос, и по този начин отнема честта, която принадлежи на Него.

„И всяка жена…“ – тъй като жената, обратно, има над себе си и видима, земна глава – мъжа, би било позорно за него, ако тя се явява в облекло, което символизира независимо положение.

„Която се моли или пророкува“ – вероятно става дума за молитва и пророчество в домашна среда, а не за общественото богослужение, тъй като апостолът изрично забранява на жените да говорят в църковното събрание (1 Кор. 14:34).

„Засрамя главата си“ – тоест мъжа си.

„Защото все едно е, като да е обръсната“ – в 15-и стих ще бъде казано, че дългата коса е чест за жената. Следователно подстригването или бръсненето на косата е позор. Жената, която обръсва косата си, доброволно се лишава от честта, произтичаща от естествения и обществено приет ред. По този начин тя се приравнява към жени, които съзнателно пренебрегват установените норми.

„Нека се стриже“ – тоест, ако за нея покриването на главата няма значение, значи тя не се съобразява и с никакви приличия.

При евреите обръснатата глава на жена е била знак за позор (срв. Ис. 3:16–17), докато при гърците този обичай не е имал същото значение.

Досега апостолът обосноваваше подчиненото положение на жената спрямо мъжа с аргументи, които могат да се нарекат по-скоро философско-богословски. Тук той извежда тази необходимост от самата история на сътворението.

„Образ и слава Божия“. Първото понятие („образ“ – εἰκών) показва, че мъжът, чрез властта си в семейството, отразява властта на невидимия Творец над света (срв. Бит. 1:26–28; Пс. 8). Второто понятие („слава“ – δόξα) означава, че мъжът, доколкото остава верен на своето предназначение, прославя самия Бог, като Му връща славата, с която Той го е увенчал. В този смисъл и пратениците на Църквата са наречени „слава Христова“ във Второто послание до коринтяните (2 Кор. 8:23), защото чрез служението си съдействат за прославата на Христос.

Такъв мъж – образ и слава Божия – не бива да скрива това свое достойнство под покривало. С подобен жест той би помрачил отблясъка на божественото величие, което му е дадено от Твореца. По силата на същия принцип обаче жената трябва да постъпва по различен начин.

„А жената е слава на мъжа“. Това твърдение се пояснява в следващите стихове: жената е взета „от“ мъжа и е създадена „за“ мъжа. С всички добри качества на своето естество и по свободния си вътрешен стремеж тя е призвана да бъде помощница на мъжа във всичките му дела и така да съдейства за неговото утвърждаване и чест.

Защо обаче апостолът не нарича жената „образ“ на мъжа, а само негова „слава“? Защото с понятието „образ“ е свързана представата за власт и управление. Жената не притежава такова властно достойнство в дома; отражение и участник в управлението на дома при бащата на семейството в древния свят е бил по-скоро по-големият син, а не жената.

„Жената за мъжа“ – срв. Бит. 2:18.

Тъй като жената е създадена „от“ мъжа и „за“ мъжа, тя е длъжна да носи на главата си знак на властта, на която е подчинена.

Изразът „заради Ангелите“ очевидно не посочва основната причина, поради която жената трябва да се покрива, тъй като тази причина вече е изложена по-рано. Именно затова стихът започва с думата „затова“, която обобщава вече дадените аргументи.

От други места в посланията на апостол Павел може да се заключи, че ангелите невидимо присъстват в богослужебните събрания на вярващите (напр. Еф. 3:10; 1 Тим. 5:21; 1 Кор. 4:9). Това разбиране се среща още у древни църковни тълкуватели като Йоан Златоуст и Августин.

Съществува и друго, по-старо тълкуване, засвидетелствано още у Тертулиан, според което тук се имат предвид „злите“ ангели, които се възбуждат от жените с непокрита глава. Това мнение обаче трудно може да бъде прието, тъй като злите духове в Свещеното Писание никога не се наричат просто „ангели“ без уточнение.

Предлагани са и други обяснения – че под „ангели“ се разбират езически шпиони, църковни предстоятели или други лица, но всички тези тълкувания са слабо аргументирани и неубедителни.

Съществува и хипотезата, че думите „заради Ангелите“ са по-късна добавка, но и тя не може да бъде приета, тъй като този израз се съдържа във всички най-древни ръкописи на текста.

Зависимото положение на жената в християнството се смекчава от онова духовно общение в Христос („в Господа“), което съществува между мъжа и жената. В това общение единият съпруг винаги се мисли като тясно свързан с другия във всички обстоятелства на живота – както в молитвата, така и във взаимната подкрепа и в общото духовно израстване.

Изразът „мъжът чрез жената“ напомня, че всеки мъж се ражда от жена. Това обстоятелство до известна степен уравновесява положението на двата пола. С това напомняне апостолът смирява мъжката гордост и затова добавя: „а всичко е от Бога“. Не хората са устроили сами своите отношения по този начин, а всичко е така, защото Бог го е определил.

Тук апостолът се обръща към разума и трезвата преценка на самите читатели. Те трябва сами да преценят дали е подобаващо жената да се явява пред Бога в молитва с открита глава. След като „всичко е от Бога“ и след като именно Бог е установил подчиненото положение на жената спрямо мъжа, как тогава тя може да застане пред Бога във външен вид, който показва нежелание да се съобрази с това Божествено установление?

Ако и това не е достатъчно, коринтяните трябва да се вслушат и в онова, на което ги учи самата природа (φύσις). Тя, така да се каже, подтиква жените да носят дълги коси, а мъжете – къси. Дългите, спускащи се почти до нозете коси на жената показват, че тя по самата си природа е призвана да се закрива от погледите на мъжете. Обратно, като внушава на мъжете да носят къси коси, природата ясно показва, че мъжът трябва да се явява с открита глава, като цар на творението. Косите за него са като корона, а за жената – като покривало. Така още в самото телесно устройство на жената се разкрива благата и премъдра воля на Бога Творец.

Апостолът добре е знаел, че гърците обичат да спорят дори по въпроси, които не изискват обсъждане. Затова на онези, които упорстват в спора и не се убеждават от никакви разумни доводи, той заявява ясно: в Божиите църкви не съществува обичай жените да пророкуват и да се молят с открита глава. Това се потвърждава и от изображенията в римските катакомби, които свидетелстват, че древните християни мъже са имали къса коса, а християнките – достатъчно дълго покривало на главата, спускащо се до раменете.

В същото време трябва ясно да се подчертае, че апостолът изобщо не навлиза в сферата на т.нар. женска еманципация. Той говори единствено за омъжените жени и за тяхното място в църковния живот.

На апостола било съобщено за още по-сериозни безредици в живота на коринтската християнска община. По време на богослужебните събрания ясно се проявявала онази разпокъсаност и партийност, за която той вече е говорил в първите четири глави на посланието (ст. 17–19). Освен това, при същите тези събрания, по време на извършването на тайнството на светата Евхаристия, когато се е провеждала и предшестващата я т.нар. „вечеря на любовта“, всеки е бързал сам да изяде донесената от него храна, без да се съобразява с онези, които нямали нищо.

Апостолът изобличава ненормалността и духовната опасност на подобно поведение. Значението на тайнството на светата Евхаристия е изключително голямо: тук се извършва безкръвната жертва в памет на единствената и спасителна жертва, която Христос е принесъл за човешкия род. Затова онзи, който пристъпва към Тялото и Кръвта Господни без нужното благоговение, поема върху себе си тежка отговорност пред Бога.

Именно поради това, свидетелства апостолът, в коринтската община зачестили случаи на болести и дори внезапна смърт сред вярващите – като Божие наказание за недостойното и лекомислено участие в тайнството, без покаяние и без правилна вътрешна нагласа.

Изразът „няма да ви похвалявам“ показва ясно, че тук апостолът не намира място за снизхождение. По-рано той е могъл да похвали коринтските християни (ст. 2), въпреки някои нередности в поведението им. Тук обаче това вече е невъзможно.

Няма противоречие между двете оценки. В предишния случай е ставало дума за въпроси на църковен ред и дисциплина, докато тук проблемът е много по-дълбок: липса на благоговение и духовна трезвост при извършването на най-святото църковно действие. Похвалата за това, че коринтяните като цяло пазят апостолските предания, не се отнема; но тя не може да покрие тежкия им грях спрямо тайнството.

Думите „не за по-добро се събирате, а за по-лошо“ означават, че техните богослужебни събрания, вместо да укрепват любовта и единството помежду им, всъщност задълбочават разделенията и влошават взаимоотношенията в общността.

Изразът „първо чувам“ показва, че апостолът започва с първия си упрек; вторият ще последва в 20 стих. Това се вижда ясно и от факта, че както 18, така и 20 стих започват с една и съща формула: „кога се събирате“ (συνερχομένων ὑμῶν).

Думите „в църква“ по-точно трябва да се разберат като „като църква“, тоест като общност, събрана в църковно единство, а не като указание за конкретно място (срв. 1 Кор. 14:23).

Под „разцепления“ апостолът има предвид онези разделения, за които вече е говорил подробно в първите четири глави на посланието. Става дума за разделяне на общността поради пристрастия към различни учители на вярата. Затова тук той не навлиза отново в обяснения.

С думите „което донейде и вярвам“ апостолът смекчава картината, която са му представили коринтските християни, дошли в Ефес. Вероятно той допуска, че положението не е толкова крайно, колкото изглежда от разказите на най-ревностните.

Когато казва: „и трябва да има помежду ви разногласие“, апостолът не оправдава разделенията, а посочва по-дълбокия смисъл, в който Бог може да допусне подобни сътресения. Те стават част от Божия промисъл за Църквата, защото чрез тях се разкрива кой е истински утвърден и верен.

В Коринт, както и в други ранни църковни общности, не липсвали хора, които се изявявали като учители не по истинско призвание, а поради лични амбиции, подражание или съпротива срещу признатите проповедници. Възникналите спорове трябвало да покажат ясно кой е действително призван и кой не заслужава това име.

Апостолът дори предвижда още по-опасно развитие: след „разцепленията“ (σχίσματα, ст. 18), които произтичат главно от лични симпатии и антипатии, могат да се появят и „разногласия“ (αἱρέσεις, ст. 19), вече засягащи самото разбиране на християнското учение. В Деяния апостолски този термин се използва именно в този смисъл – за оформени учения или течения (срв. Деян. 5:17; Деян. 15:5; Деян. 24:5; Деян. 28:22).

Ако „разцепленията“ могат да се сравнят с малки разкъсвания в една тъкан, то „разногласията“ са такива разкъсвания, които вече разделят тъканта на отделни части.

Изразът „за да изпъкнат достойните между вас“ означава, че именно в такива времена на смут и изпитание става ясно кои са истински утвърдените християни. Под „достойни“ (δόκιμοι) апостолът разбира онези, които проявяват духовна зрялост, трезвост и мъдрост, така че да бъдат признати от всички като автентични членове на Църквата (срв. 1 Кор. 9:27).

Вторият сериозен безпорядък, който привлича вниманието на апостола, са злоупотребите при т.нар. вечери на любовта (агапи).

Думите „така, както се събирате заедно“ по-точно означават: „ако по този начин се събирате на едно място“ (ἐπὶ τὸ αὐτό – израз, който обозначава събрание на християните в една и съща стая; срв. 1 Кор. 14:23). В такъв случай, казва апостолът, това вече не е ядене на Господнята вечеря, дори външно да изглежда като такава.

В апостолската Църква християните обикновено се събирали вечер в подходящо помещение и заедно споделяли храната, която всеки донасял. По този начин те искали да поддържат жив спомена за Тайната вечеря, на която Господ Иисус Христос проявил особена любов към апостолите (Иоан 13:1) и в края на която установил тайнството на Евхаристията.

Тези общи трапези, след които се извършвало приобщаването, се наричали „вечери на любовта“ или накратко агапи (срв. Иуда 1:12). Самият обичай бил добър и дълбоко християнски: чрез него се укрепвала братската любов, защото всички – и богати, и бедни – трябвало да се чувстват равноправни участници. Бедните дори и да не можели да донесат нищо, не бивало да бъдат поставяни в по-ниско положение.

Но човешкият егоизъм, суетата и липсата на въздържание скоро изопачили този прекрасен замисъл. В Коринт агапите постепенно започнали да приличат на обикновени гръцки пиршества, при които се пиело много вино. Още по-сериозен проблем бил фактът, че заможните бързали да изядат донесеното от тях заедно със свои близки и приятели, докато бедните оставали гладни.

Такова поведение рязко противоречало на самата идея на вечерите на любовта и влизало в пряко несъответствие със смисъла на тайнството на Евхаристията, което следвало след тях. Вместо израз на единство и братство, тези събрания се превръщали в повод за унижение и разделение.

Именно поради тези злоупотреби сравнително скоро в Църквата се утвърдил обичаят Евхаристията да се извършва преди вечерята на любовта, за да не се допуска приобщаване след преяждане и пиянство и за да се запази благоговейният характер на тайнството.

Апостолът вижда в това поведение на коринтяните при вечерите на любовта три сериозни нарушения, които заслужават строго порицание.

Първо, те изопачават самата идея на вечерята. Тя е религиозен обичай с ясно духовно и нравствено предназначение, а коринтяните я превръщат в обикновено ядене и пиене – нещо, което биха могли да правят у дома.

Второ, чрез преяждане и опиване пред очите на всички те показват липса на уважение към цялата Църква като свято общение.

Трето, с това поведение унижават бедните, които си тръгват гладни и засрамени.

За да пробуди у коринтяните чувство за срам и отговорност, апостолът им напомня самото установяване на тайнството на Евхаристията. Така той ясно противопоставя свещения характер на Евхаристията на лекомисленото и егоистично поведение при вечерите на любовта.

Евхаристията не е просто религиозен символ или спомен, а свето тайнство, установено по изричната заповед на Самия Христос. Затова апостолът подчертава особения авторитет на своето свидетелство, като казва: „Аз приех от Господа“. Употребата на личното местоимение „аз“ (ἐγώ) показва, че той не се позовава просто на предание, достигнало до него чрез други апостоли, а на непосредствено откровение от Христос.

Ако апостолът имаше предвид само предание, той не би имал основание да подчертава личното си „аз“, защото хиляди вярващи са могли да научат за установяването на Евхаристията по същия начин. Затова думите му сочат към пряко откровение, което напълно съответства на неговото апостолско призвание като основател на църквите сред езичниците.

Възражението, че откровението не може да има историческо съдържание, не е основателно – в книгата Деяния на апостолите има примери за откровения именно с такъв характер (срв. Деян. 9:12).

Изразът „през нощта“ напомня, че Евхаристията е установена в същото време на денонощието, в което я извършвала и апостолската Църква. Така вярващите са призвани духовно да преживяват онази страшна и свещена нощ.

„Взе хляб“ – според православното предание това е бил квасен хляб, различен от безквасните хлябове на юдейската Пасха.

„И поблагодари“ – при юдеите благодарението при пасхалната трапеза било отправяно към Бога за сътворението на света и за избавлението от Египет. Христос обаче благодари на Своя Отец за изкуплението на човечеството и за установяването на Новия Завет.

Думите „Вземете, яжте“ липсват в някои от най-древните ръкописи.

„Това е Моето тяло“ – „това“ се отнася до хляба, който Христос държи в ръцете Си. Тълкуването на тези думи не може да бъде чисто символично, защото тогава Евхаристията би загубила тайнствения си характер и не би изисквала благоговение. Няма основание глаголът „е“ да се разбира в смисъл „означава“.

„За вас преломявано“ подчертава непрестанната действеност на Христовата жертва – тя не е само минало събитие, а живо и действащо тайнство.

„Това правете за Мой спомен“ показва желанието на Господа Евхаристията да се извършва постоянно във всички времена. Макар думите да са отправени към апостолите като основатели на Църквата, те се отнасят и до всички вярващи.

При Евхаристията християните не си спомнят за старозаветното пасхално агне, а за Христос и Неговата изкупителна жертва.

Чашата е предложена „подир вечеря“, т.е. след яденето на пасхалната трапеза.

„Тая чаша е новият завет в Моята кръв“ съдържа явна препратка към Синайския завет (Изх. 24:8). Както тогава, така и сега заветът се утвърждава чрез проливане на кръв, но този път чрез кръвта на Самия Христос, която дава реално опрощение на греховете.

Изразът „колчем пиете“ не се отнася до обикновено пиене, а до участието в благословената евхаристийна чаша. Той показва, че Евхаристията може да се извършва многократно, а не само веднъж годишно.

Думите на Христос, произнесени при установяването на тайнството на Евхаристията, у апостол Павел са предадени в леко изменена форма в сравнение с евангелските текстове. Най-близък до текста на апостол Павел е разказът в Евангелието според Лука, което не е случайно: Лука е бил спътник на апостол Павел и затова е изложил историята за установяването на Евхаристията в съгласие с апостолското предание, засвидетелствано в Първото послание до коринтяните.

При евангелистите Матей и Марк липсват изразите „за вас преломявано“ и „това правете за Мой спомен“, а вместо формулировката „новият завет в Моята кръв“ стои изразът „Моята кръв на Новия завет“. Тези разлики обаче не засягат същността на казаното. Основното съдържание остава едно и също както у апостол Павел, така и у всички евангелисти.

Светата Евхаристия е истинско тайнство, в което хлябът и виното се претворяват в Тяло и Кръв на Христос Спасителя. Самото ѝ съществуване постоянно напомня на християните за великата жертва, принесена от Христос за греховете на света, и ги призовава към саможертва и любов в полза на техните братя.

Коринтяните, изглежда, не са осъзнавали достатъчно ясно това дълбоко и спасително значение на Евхаристията. Те са започнали да гледат на нея като на обикновено общо вечерно събиране. Затова се е наложило апостолът настойчиво да им напомни, че чрез приемането на светите Дарове те влизат в истинско и реално общение с Христос, така както по-рано, чрез участие в езическите жертвени трапези, са влизали в общение с бесовете.

Оттук до края на главата апостолът показва какви последици произтичат от правилното разбиране на Евхаристията, изложено по-горе. На първо място той подчертава, че чрез извършването на светото тайнство християните възвестяват смъртта на Господа.

Изразът „възвестявате“ (καταγγέλλειν) напомня еврейския термин haggadah – „разказ“, „обяснение“. В юдейската пасхална традиция това е било обяснението, което бащата на семейството давал на по-големия си син за смисъла на обредите по време на пасхалната вечеря. Така всеки участник е осъзнавал напълно значението на извършваното.

Подобно съзнателно и словесно свидетелство предполага апостол Павел и при Евхаристията. В ранната Църква тези обяснения са могли да се изразяват и чрез вдъхновеното слово на онези, които имали дар на пророчество.

Думите „докле дойде Той“ показват, че светата Евхаристия е заместител на видимото присъствие на Христос в настоящия век. Тя свързва Неговото първо и второ пришествие: Христос и сега идва при вярващите тайнствено, но ще дойде отново и явно в края на времената.

От самата същност на Евхаристията апостолът извежда тежката отговорност на онези, които пристъпват към тайнството недостойно. В такъв случай човек става виновен за оскърбление не на символ, а на самото тяло и на самата кръв на Христос, които реално се преподават в тайнството.

„Недостойно“ означава без жив и благодатен спомен за Христовите страдания, без вътрешно покаяние и без необходимото благоговение.

Изразът „виновен ще бъде“ (ἔνοχος) означава, че такъв човек се оказва под съд, като престъпник, който носи лична отговорност за стореното.

Католиците виждат в израза „който яде тоя хляб или пие чашата…“ основание за своето учение, че е допустимо причастяване само под един вид – било само с хляба, било само с виното. Тук обаче съюзът „или“ няма разделително, а съединително значение. Това ясно се потвърждава от ст. 26, където вместо него е употребен съюзът καί – „и“.

Следователно апостолът няма предвид алтернативност между хляба и чашата, а говори за едно и също тайнство, възприемано в неговата цялост.

Предвид такава тежка отговорност, християнинът е длъжен първо да се вгледа в себе си: какво е отношението му към Христос, има ли в сърцето си благодарност, вяра и благоговение към Спасителя на всички хора. Само с такава вътрешна нагласа може да се пристъпи към трапезата на любовта. В противен случай човек лесно изпада в грях.

„Яде и пие своето осъждане“. Под „осъждане“ (κρῖμα) тук се разбира наказание, допуснато от Бога. Това наказание не е непременно вечно осъждане, но ако човек упорства в неразкаяност, то може да го доведе и до окончателна погибел (срв. ст. 32).

„Понеже не различава тялото Господне“ – тоест не осъзнава и не разбира, че зад видимия, обикновен хляб се преподава истинското Тяло Христово. На такъв човек му се струва, че приема само обикновена храна, а всъщност се докосва до самата реалност на Христовото Тяло.

Апостолът потвърждава казаното в предходния стих, като посочва конкретни факти: зачестилите болести и смъртни случаи в коринтската община. Те свидетелстват за Божието възпитателно действие спрямо онези, които са пристъпвали недостойно към Евхаристията.

„Немощни“ (ἀσθενεῖς) – по-точно: болни,
„болни“ (ἄρρωστοι) – по-точно: изтощени, загубили сили.

„Ако бихме изпитвали сами себе си“ – тоест ако човек строго и честно осъжда себе си за собствените си грехове и слабости, тогава не би било нужно Божие външно наказание.

„А бидейки съдени от Господа се наказваме“ – апостолът отново насочва вниманието към вече сполетелите коринтяните страдания. Макар и тежки, те са лекарство, а не отхвърляне: средство, чрез което Господ предпазва човека от още по-страшното – вечния съд. Чрез временните наказания християнинът може да се вразуми, да се покае и да изправи живота си (срв. 1Кор. 5:5).

В този пасаж (ст. 31–32) апостол Павел ясно различава три вида съд:

• съдът на човека над самия себе си (διακρίνειν – ст. 31);
• Божият временен съд в този живот (κρίνεσθαι – ст. 32);
• окончателният съд за вечна погибел (κατακρίνεσθαι – ст. 32), тоест Страшният съд.

„Светът“ тук означава човечеството, потънало в грях и отчуждено от Бога (по тълкуването на св. Икумений).

В заключение апостолът дава конкретно наставление: християните да не започват вечерите на любовта, преди всички да се съберат, за да може донесената храна да бъде споделена между всички. Целта на тази вечеря не е телесното насищане, а общението в храната и любовта.

Изразът „за да се не събирате за осъждане“ трябва да се разбира във връзка със стих 30, където апостолът говори за последиците от недостойното участие в Евхаристията.

Под думите „А останалото“ апостолът има предвид други въпроси, свързани с реда при извършването на тайнството на Евхаристията – например колко често да се извършва, в кои часове на деня и при какви конкретни обстоятелства. Тези въпроси той възнамерява да уреди лично при идването си.

Някои съвременни тълкуватели се опитват да изведат обичая на вечерите на любовта от практиката на гръцките градски гилдии, които устройвали общи пиршества. Това сравнение обаче е неточно, защото тези пиршества се финансирали от обща каса, докато агапите се основавали на доброволното принасяне на храна от всеки вярващ.

Също толкова неоснователен е и опитът да се обясни произхода на тайнството на Евхаристията чрез гръцките религиозни мистерии. Църквата разполага с напълно надеждни и авторитетни свидетелства за установяването на това тайнство – Първото послание на апостол Павел до коринтяните и евангелските разкази. След тях не е необходимо да се търсят други, външни обяснения за произхода на Евхаристията.