В следващите стихове апостолът обяснява, че при небрежност към собственото си спасение, човек мож еда го изгуби и дава за пример древните израилтяни, които излязоха с Моисей от Египет. Този народ беше станал свидетел на множество чудеса, истински знамения на Божията милост към него, и въпреки това всички загинаха в пустинята, защото му липсваше способност за себеотрицание. Същата участ очаква и коринтските християни, ако постъпват като тези загинали израилтяни.

“Не искам, братя, да не знаете”. Коринтските християни, разбира се, са знаели историята за извеждането на евреите от Египет, но не са разбирали ясно значението на събитията, свързани с това извеждане.

“бащите ни”. Апостолът говори не като юдеин. Той вижда в християнската Църква като че ли по-висша степен на развитие на старозаветната Църква, и за него отците на юдейския народ са едновременно и отци на християните.

“бяха” (ἦσαν) указва продължително състояние.

„под облака“. Този израз (ὑπό) внушава мисълта за Божията закрила, чийто символ е бил облачният стълб, който се е движел над израилския стан (Изх. 13:21 и сл.).

Преминаването на евреите през Червено море е имало само по себе си символично значение и освен това е било предобраз на християнското кръщение. Както кръщаваният, потапяйки се във водата, докато над него се произнасят думите на тайнството, намира в тази вода, така да се каже, опора за своето спасение, така и евреите, стоейки под облака и преминавайки през морето, получиха в това видимо знамение на Божието благоволение и спасение. Те напускаха Египет, страната на робството и идолопоклонството, както християните чрез кръщението се отделят от предишния живот в грях и под Божието осъждане.

„кръстиха се в Моисея“. Апостолът прави сравнение с кръщението на християните, които пристъпват към тайнството, имайки пълна вяра на своя Господ. Евреите също тръгнаха след Мойсей с пълна вяра в него и чрез вярата се свързаха с него, както християните в кръщението се съединяват изцяло с Христос и стават Негово тяло (Рим. 6:3–5).

„в облака и в морето“, т.е. чрез покриването им с облака и чрез преминаването през Червеното море.

Апостолът продължава със сравнението на Божието благоволение и милост към евреите по времето на Мойсей и към християните. Евреите не само приеха кръщение, но и се удостоиха с духовна храна, както християните се удостояват със Св. Причастие. Както светата Евхаристия служи за укрепване на духовния живот в човека, започнал в него от момента на приемането на кръщението, така и евреите, след освобождението си от египетското робство, започнаха да получават благодатни дарове, необходими за тяхното запазване. Именно те вкусваха „духовна храна“, т.е. манната, и пиеха „духовно питие“, т.е. водата, която Моисей два пъти им изведе от камъка (Изх. 17:1–7 и Чис. 20:2–13). И едното, и другото се нарича „духовно“ поради необикновеността, чудесния характер на своя произход (манната идва от небето, а водата от камъка).

“всички”. Всички евреи вкусваха тези чудесни Божии дарове, но се спасиха и доживяха да влязат в Обетованата земя само двама – Иисус Навин и Халев.

“пиеха от духовния камък, който идеше подире им“. Чудесният характер на водата, изтекла от камъка, се обяснява с това, че самият камък е имал „духовна“ природа. Тук думата „духовен“ очевидно се отнася до същността на камъка. Камъкът по природа, по своето същество, е бил такъв, че е могъл да извършва подобни чудесни действия, т.е. бил е с божествена природа, защото творческата сила принадлежи само на Бога. Ясно е, че апостолът тук няма предвид каменната скала, в която Моисей по Божие повеление два пъти ударил с жезъла си (Изх. 17:6 и Чис. 20:11), а невидимата, духовна скала, която невидимо следваше („идеше подире им“) евреите в Арабската пустиня и беше истинският източник на водата. Това, както сам апостолът веднага добавя, „беше Христос“.

Защо апостолът нарича Христос камък или скала? Всъщност така нееднократно у Моисей е наречен Самият Яхве (Втор. 32:4, 15, 18; срв. Ис. 17:10; 26:4). Но апостолът е възприемал и Христос като предсъществуващ от вечност (1 Кор. 8:6) Творец на света, като онзи Ангел на Яхве, Който многократно се е явявал на патриарсите на еврейския народ и е водил евреите през пустинята (срв. Ис. 63:9). Извеждането на водата от камъка е било само част от онези чудеса, които Христос, невидимо вървящ с еврейския народ, е извършвал в пустинята.

По този начин апостол Павел показва вътрешното родство между Стария и Новия Завет, като се основава на това, че и там, и тук вярващите имат един Глава – Христос. А изводът, който следва оттук, е: Христос е живял сред старозаветните израилтяни, и въпреки това те загинаха! Могат ли след това християните да бъдат уверени, че и тях няма да ги постигне същата участ, ако подражават на евреите в неверието?

Апостолът обяснява, че великите благодеяния, които коринтяните са получили от Бога, не могат да им гарантират “безопасност” на Божия съд, така както знаменията и чудесата за избрания народ не го спасиха в пустинята.

„А това“, т.е. отхвърлянето на Израил след толкова Божии милости.

Апостолът посочва четири примера на грехопадения на израилския народ: два от тях, за които апостолът говори в стихове 7–8, се отнасят до наслаждения, които са били забранени от Бога, а следващите два (стихове 9–10) — до ропота, възникнал сред израилския народ поради материалните лишения по време на пътуването в пустинята.

„Не бивайте“. От пожеланията за зло евреите преминали и към дела на злото, когато Аарон им направил златния телел и в негова чест устроил празник.

„стана да играе“, по-точно: „да танцува“.

“Нито да блудствуваме“. Този грях бил тясно свързан с идолослужението. Апостолът си спомня тук онзи случай, когато евреите, по съвета на Валаам, били поканени от мадианитяните на празненство в чест на техния бог Ваал-Фегор, където и изпаднали в греха на блудството.

„Двадесет и три хиляди“. Според книгата Числа (Чис. 25:9) двадесет и четири хиляди. Възможно е юдейското предание умишлено да е намалявало тук броя с една хиляда, по подобие на това, както същото предание е твърдяло, че при Моисей на престъпника се нанасяли не четиридесет, а тридесет и девет удара (срв. 2 Кор. 11:24).

Третият грях на евреите бил ропотът срещу еднообразието на храната, която Бог им изпращал в пустинята.

„Нито да изкушаваме Христос“. С този ропот евреите изкушавали Бога, т.е. подбуждали Го да прояви Своята чудотворна сила, за да удовлетвори техния каприз. Това бил много тежък грях. Коринтяните също извършват този грях, когато ходят на празници в езическите капища и ядат там идоложертвено месо, като че ли с това предизвикват Христос със Своята сила да отстрани от тях всяко вредно влияние на идолослужението и на месото, принесено в жертва на идолите.

Апостолът не иска да каже, че тези събития не са се случили в действителност. Не, те наистина са се случили, но са имали значение не само за евреите, а и за нас, християните.  За нас дори по-голямо, отколкото за евреите, защото ние „достигнахме последните векове“. Думата „векове“ (αἰῶνες) означава всички периоди от живота на света. „Последните векове“ (по-точно: „краищата на вековете“) обозначават края на тези периоди.

Историята на месианското царство за апостола се състои от два периода: период на чисто духовното владичество на Месията и време на Неговото славно царуване.

„Краищата на вековете“ са завършекът на първия период. Това е време на окончателното решаване на участта на хората и затова всички предходни периоди, както на Божиите благодеяния, така и на Неговите съдове, са имали само преходно и подготвително (предобразно) значение. Кога ще завърши този последен период, предшестващ откриването на славното Христово царство, апостолът не посочва.

Апостолът сега прилага казаното по-горе към духовното състояние на коринтяните. Те трябва да избягват онова, което може да ги лиши от благодатното общение с Христос, а именно идолослужението. Всяко богослужение свързва човека с онова същество, на което е посветено. Така Евхаристията въвежда християните в общение с Христос, юдейската жертва довеждала евреите в съприкосновение с олтара на Яхве, а езическата жертва поставя човека под влиянието на демоните, от които произхожда и самото идолослужени, и именно това апостол Павел не иска да допусне.

Коринтяните, които са се смятали за твърди във вярата, не бива да изпускат от поглед възможността да паднат в грях (срв. Рим. 14:4).

„вас не е постигнало“. Смисълът на това място е следният: ако бяхте паднали, не бихте имали никакво оправдание, защото изкушенията, които досега са ви сполетявали, съвсем не са били непоносими. Що се отнася до бъдещите изкушения, Бог може да ви даде сила да ги понесете. Апостолът очевидно иска да изясни на коринтяните, че докато те се борят с изкушенията, допускани от Бога, дотогава не са изложени на опасност да изпаднат в грях и да отпаднат от вярата; но когато сами, дързостно, се хвърлят в изкушения, тогава не могат да бъдат уверени в победата над тях.

„Изкушение“, срв. Иак. 1:2, 13.

„човешко“ (ἀνθρώπινος). Означава качеството на изкушението: „съразмерно с човешките сили“.

„Говоря като на разумни“. Коринтяните се гордеели със своята мъдрост и апостолът сега се обръща именно към тази тяхна мъдрост.

„Това, що казвам“. С тези думи апостолът насочва към следващите си разсъждения (стихове 16–22).

Тайнството на Евхаристията съответства на пира, с който в Стария Завет е завършвала жертвата на мира или спасението. След принасянето на тази жертва приносителят ѝ е обядвал със своето семейство при скинията и е канел на този обед свещеника, който е заклал жертвата; останалите части от нея се изяждали именно по време на този обед. Това е било знак за примирението, което отново се е утвърждавало между Яхве и човека-грешник. По същия начин в тайнството на Евхаристията, което е безкръвна жертва, чрез вкусяването на Тялото и Кръвта Христови вярващият влиза в най-тясно общение с Христос, приема в себе си Христос.

„Чашата на благословението“. Така у евреите се е наричала чашата, която по време на пасхалната вечеря бащата на семейството е благославял, като е произнасял специална благодарствена молитва към Бога за Неговите благодеяния към цялата вселена и към народа Израилев. Христос, по време на извършването на Пасхата преди Своите страдания, също е благословил тази чаша, третата по ред, но при това вероятно е произнесъл вече нова благодарствена молитва, отнасяща се до извършеното от Него изкупление на хората. Така първата половина на 16-ия стих може да бъде предадена така: „чашата, над която Господ е произнесъл благодарствената молитва, повтаряна от нас всеки път при извършването на Евхаристията“.

„не е ли тя общение с Кръвта Христова?“ В тайнството на Евхаристията хлябът и виното тайнствено се претворяват в Тяло и Кръв Христови. Калвинистите задават въпроса: чия е тази кръв, принадлежи ли тя на още непрославеното или на вече прославеното тяло Христово? Най-естественият отговор на този въпрос е следният: това е кръвта, която Христос е пролял за спасението на хората (св. Йоан Златоуст). Калвинистите обаче възразяват: а как тогава Господ е подал тази кръв на апостолите на Тайната вечеря, преди тя да бъде пролята действително? Отговаряме: жертвата Христова вече е била принесена от Него в Неговото решение, което и е направило възможно да бъде предложена на апостолите Неговата истинска кръв.

„хлябът, който ломим“. Макар че и хлябът е бил благословен от Господа (Мат. 26:26), апостолът, за да не повтаря едни и същи изрази, споменава само за неговото преломяване. Апостолът първо споменава Кръвта, а след това Тялото Христово, защото кръвта по същество е съставлявала най-съществената част от жертвоприношението (срв. Рим. 3:25).

„един хляб“. От общението на вярващите с Христос апостолът извежда мисълта за тяхното общение помежду им. Смисълът на 17-ия стих е следният: „тъй като (ὅτι, по славянски „яко“) имаме само един хляб, ние, макар и да сме мнозина, съставляваме едно тяло, защото всички се причастяваме от един и същ хляб“. Съюзът, който свързва християните с техния общ Глава, ги свързва и помежду им като членове на едно тяло.

„едно тяло“, т.е. Църквата.

След като казва за Евхаристията и нейното значение за вярващите, апостолът говори за значението на жертвите, които израилтяните вкусвали при олтара.

„Израил по плът“. С това апостолът показва, че за истински чеда на Израил той е считал християните, които са били действително близки до Израил, или до Яков, по дух.

„съобщници на жертвеника“. Израилтяните чрез жертвата встъпвали в общение само с олтара, бивали отново приемани в теократическото общество, от което греховната нечистота ги е отстранявала за известно време, докато християните стават причастници не на жертвеника, а на Самия Христос (св. Йоан Златоуст).

Обръщайки се сега към езическите жертви, апостолът и тук открива ясно изразена идея за общение на човека с божеството, този път обаче с лъжливо божество. Но как е възможно такова общение, ако самите тези божества в действителност не съществуват, ако няма нито Аполон, нито Венера, нито Марс? Може ли тогава да има някакво значение и вкусването на месо, принесено на тези мними божества? Не, разбира се, отговаря апостолът, идолските божества не съществуват, но затова пък съществуват злите, бесовски сили, които стоят зад тези идоли и които са успели така да заслепят умовете на хората, че те са започнали да смятат идолите за действителни същества, а в действителност са се покланяли на бесове.

„на бесовете“ (δαιμονίοις). Думата δαιμόνιον в Новия Завет има съвсем различно значение, отколкото у класическите писатели. Последните са я смятали за почти тъждествена с израза θεῖον, тоест нещо божествено, и Платон е учел, че демонът е посредник между Божеството и смъртните (нещо като добър ангел).

В превода на Седемдесетте (LXX) тази дума вече означава паднал ангел (срв. Втор. 32:17; Ис. 65:11), бяс, и именно в това значение тя се употребява и в Новия Завет. При това апостолът съвсем не казва, че зад всяко идолско божество стои отделен демон; той иска да каже само, че идолослужението като такова изобщо дължи своя произход на демоните.

„Не можете“. Апостолът говори тук от принципна гледна точка: нравствено е невъзможно едновременно да се участва в два толкова противоположни култа, това би означавало, че човек противоречи сам на себе си.

„Бесовска чаша“. По време на езическите празнични трапези се извършвали възлияния от чаши в чест на различни богове. Първата чаша с вино била посвещавана на Юпитер, втората на Юпитер и нимфите, а третата на Юпитер Спасител (Salvator). Онзи, който пиел от тези три чаши, които се подавали на всички гости, очевидно извършвал служение на идолите и заедно с това се поставял под влиянието на бесовете.

„Ще възбудим ревност“ (παραζηλοῦν). Господ тук е представен като съпруг, който пламти от ревност поради неверността на своята съпруга. Под „Господ“ тук, както и на други места в това послание на апостол Павел (срв. 4, 9 и 21 гл.), се разбира Иисус Христос.

Сега апостолът се обръща към силните във вярата (срв. ст. 23, 24, 32, 33) и ги учи да ядат без притеснение всякакво месо, което се продава на пазара, и също така без смущение да обядват у езичници. Но, добавя той, трябва да се въздържат от ядене на месото на такъв обед, ако някой от немощните във вярата им каже, че това месо е идоложертвено. С други думи, всичко трябва да се върши за Божия слава и без да се съблазнява който и да било с поведението си.

Апостолът повтаря правилото, изказано от него в 1 Кор. 6:12, но го прилага към друг случай.

„Полезно“ – този израз обозначава духовната полза изобщо, включително и личната полза на човека.

„не всичко е за поука“ (οἰκοδομεῖ, букв. не всичко допринася за домостроителството), т.е. онова, което е особено полезно за духовното спасение на нашия ближен.

Този стих е добавен от апостола, за да изясни какво е имал предвид под израза „ми е за поука“. Който се грижи за благото на ближния, той престава да се грижи за угаждането на самия себе си, на своята чувствена природа.

„за спокойна съвест“, по-правилно: „по съвест“ (διά τὴν συνείδησιν). Тези думи се отнасят към израза: „без никакво изследване“, като го поясняват. Апостолът иска да каже: „яжте, без да разпитвате за месото, щом съвестта ви не ви възпира!“

„Господня е земята“. Всичко, което изпълва земята, следователно и месото, принадлежи на Господа. Казват, че тези думи от Псалм 23 (Пс. 23:1) у евреите са влизали  в състава на  молитвата на маса.

“вие поискате да отидете”. Апостолът не забранява да се приемат покани от езичници, когато християнинът е свързван с тях в семейни, приятелски или делови отношения. Но той предполага, че вярващият най-напред ще обмисли въпроса дали да отиде или не: това ясно личи от израза „ако поискате“, по-точно от „ако вземете решение“.

„Ако някой…“, т.е. някой от присъстващите гости, също християнин.

„заради оногова“, т.е. за да не бъде подтикнат слабият във вярата да се съблазни от примера на по-силния и да не бъде подбуден да изяде къс идоложертвено месо против своята съвест.

„заради съвестта“, т.е. за да не се смути съвестта на слабия с подобна постъпка; дори ако слабият и да не вкуси идоложертвено месо, той пак ще бъде смутен, когато види как друг християнин яде такова месо.

„Защото Господня е земята…“ Повторението на този цитат от 23 псалом тук не би трябвало да присъства, както се вижда от много древни кодекси на Новия Завет, в които той липсва. Нашият Textus Receptus го е заел от дякона Евталий.

„Съвест разбирам не своята“. Силният във вярата, като се отказва по време на обед у езичник от идоложертвено месо заради ползата на своя брат, който е по-слаб във вярата,  изобщо не се отказва от своите убеждения и права; неговата съвест остава независима от съвестта на брата му по вяра дори и тогава, когато той съобразява поведението си с изискванията на съвестта на слабия.

„Защото бива ли…“, т.е. „каква полза би имало, ако за моята свобода бъде изказано съждение по чужда съвест?“ По време на обеда не бива да възникват никакви пререкания между християните заради храните, това би унизило достойнството на тяхната вяра.

Тук апостолът показва още по-ясно колко неразумно може да бъде поведението на силния във вярата християнин. Той яде идоложертвено месо, възнасяйки за това благодарение към Бога, и в същото време с това предизвиква смущение у слабия във вярата, който започва открито да го осъжда още там, на трапезата („хулен“, на гръцки βλασφημεῖν, което означава словесно порицание). Тук апостолът казва същото, което е изразил и във втората половина на 29-ия стих.

След това апостолът добавя, че е необходимо да се грижим и за това нашето поведение да не съблазнява ближните ни, било юдеи, било елини (т.е. езичници изобщо), било християни („Църква Божия“ апостолът нарича християните, за да внуши по-голямо уважение дори към най-слабите във вярата, които въпреки това съставляват обществото на Божиите избраници). Разбира се, поведението на християнина може да стане пречка за юдеи и езичници да влязат в Христовата Църква, а за някои от християните – повод да отпаднат от Църквата.

Апостолът разбира, че другите най-добре се поучават чрез личния пример. Затова той посочва примера на собственото си самопожертвование за благото на ближния (срв. гл. 9).

„Угаждам във всичко и на всички“ (πάντα πᾶσιν ἀρέσκω). За това „угаждане“ в смисъл на съзнателно съобразяване с всички, вж. по-горе гл. 9, ст. 20–22. Разбира се, апостолът има предвид угаждане в онези случаи, към които всеки християнин може да се отнася свободно, без да бъде обвързан с общоцърковната дисциплина.