Ап. Павел и неговият сътрудник Состен изпращат поздрав до Коринтската църква.

„Призван апостол“ – виж Рим. 1:1.

„брат Состен“. От книгата “Деяния Апостолски” знаем за Состен, началника на синагогата в Коринт (Деян. 18:17). Напълно възможно е той да е бил обърнат към християнството от Павел и да е станал негов съработник. Най-вероятно ап. Павел го споменава тук като човек, добре познат на коринтяните.

„на църквата“. В общоупотребимия гръцки език думата ἐκκλησία означава събрание на граждани, извикани от домовете им за разглеждане на обществено дело (срв. Деян. 19:40 – „събрание“). В Новия Завет думата запазва този основен смисъл. Тук Бог е Този, Който призовава грешниците към спасение чрез проповедта на Евангелието (Гал. 1:6). Призованите образуват ново общество, чиято Глава е Христос.

„Божия“. Това определение посочва Онзи, Който е свикал общността и на Когото тя принадлежи. И в Стария Завет съществува изразът Qahal YHWH — събранието на Господа. Но там новите членове влизат по телесен произход от по-рано призованите. В християнството обаче Църквата расте чрез свободното, лично присъединяване на всички, които могат да повярват в Христос.

„на осветените в Христа Иисуса“. Думата „осветени“ обозначава състоянието, в което се намират вярващите благодарение на Иисус Христос. Да приемат в себе си вярата в Христос означава да участват в Неговата святост, проявена в Неговата Личност.

„на призваните светии“ – срв. Рим. 1:7.

„с всички“. С тази добавка апостолът напомня на коринтяните, които силно се възгордели (1Кор. 14:36), че по света има и други вярващи, с които те са призвани да вървят в единство и в нравствено израстване.

„които призовават името“. Този израз е употребяван още в Стария Завет (Ис. 43:7; Иоил 2:32) и означава призоваване на името на Господа. В библейския език „име“ включва идеята за „същество“ или „личност“ (Изх. 23:21).

„Господа“. Тази титла означава Христос като Този, на Когото Бог е предал властта над света. Църквата се състои от хора, които признават това Негово господство.

„на всяко място“. Християнската Църква тук е представена като разпространена по целия свят (срв. 1Тим. 2:8).

„у тях и у нас“. Тези думи следва да се отнесат към израза „Господа нашего Иисуса Христа“ (според тълкуванието на св. Йоан Златоуст). Апостолът иска да подчертае, че Господ е един и същ за всички вярващи — и за паството, и за пастирите. Това е възражение срещу онези, които, величаейки прекалено проповедниците — служителите Христови, забравяли за Самия Христос (срв. 1Кор. 1:3, 5, 22–23).

„благодат и мир“ – срв. Рим. 1:7.

Преди да пристъпи към изобличаването на недостатъците в Коринтската църква, апостолът говори за онова, което е добро в нея. Той благодари на Бога за благодатта въобще, и особено за благодатните дарове, които коринтяните притежават, и изразява увереност, че Христос ще ги доведе благополучно до края на земния им живот, за да могат без страх да застанат пред страшния Христов съд.

В благодарността, която апостолът възнася към Бога за състоянието на Коринтската църква, няма ни ласкателство, ни ирония. Той умее, дори когато изобличава, да оценява действителните достойнства у хората, а коринтяните наистина са имали такива.

„благодат“. Тази дума тук означава не само духовните дарби, но изобщо всичко, което Бог дарява на хората чрез Христос — оправдание, освещение, сила за нов живот.

„защото…“ С това апостолът посочва нов факт, който потвърждава истинността на казаното в стих 4. Само от новото благодатно състояние на коринтяните е можело да произтече онова изобилие от духовни дарове, което Коринтската църква е притежавала.

„слово“ (λόγος) — тук апостолът има предвид дарбите, проявявани чрез вдъхновени думи (дар на езици, пророчество, учителство — срв. гл. XII–XIV).

„познание“ (γνῶσις) — тук той говори за „разбирането“ на историята на нашето спасение и за умението да се прилагат християнските истини в живота.

Забележително е, че апостолът говори за даровете на Духа, а не за плодовете на Духа, както прави например в посланията към солуняните (1 Сол. 1:3; 2 Сол. 1:3 и сл.). Следователно тези „плодове“ — вярата, надеждата и любовта, все още са били недостатъчно зрели у коринтяните, за да благодари той на Бога за тях.

„според както…“ — по-точно: „в съответствие с това, както“ (гр. καθώς). Апостолът иска да каже, че свидетелството (т.е. проповедта) за Христос се е утвърдило сред коринтяните по особен начин — придружено от необичайно изобилие на духовни дарове. Никъде другаде не е имало такава пълнота на благодатни прояви, както в Коринт.

„тъй че“ — този израз се свързва със „се обогатихте“ (ст. 5).

„от никакъв дар“. Под дар (χάρισμα) тук се разбират (в съзвучие с 5-и стих) духовните способности или сили, които Светият Дух е давал на отделни вярващи. Разбира се, Духът не измествал душата на самия човек: Той само възвисява и освещава естествените ѝ способности и им дава пълно развитие.

„като очаквате…“. Коринтяните са имали склонност да мислят, че вече са достигнали християнско съвършенство (1Кор. 6:8), особено в като познание. Тук апостолът им показва, че истинското, пълно познание не може да бъде достигнато в този живот — то ще бъде дарувано при Второто пришествие на Христос, когато „тайното ще стане явно“ (срв. Рим. 2:16).

„Който“, т.е. Христос.

„докрай“ — до Второто пришествие, което тогавашните вярващи очаквали да настъпи скоро. Денят и часът не им били открити (Лука 12:35–36; Марк 13:32).

Апостолът не казва, че Бог ще спаси коринтяните независимо от това как живеят. Напротив, в края на 9-та и началото на 10-та глава той ясно показва, че липсата на вяра и послушание може напълно да разруши делото на спасението, започнато от Бога у тях.

Очевидно увереността му в тяхното спасение се основава на предположението, че самите коринтяни ще сътрудничат на Божията благодат. Както в думите „сте призвани“ се съдържа не само Божият призив, но и свободното приемане на този призив, така и оставането в общение с Христос предполага лично желание и постоянство от страна на коринтяните.

След похвалите апостолът преминава към изобличение. До него достигнали слухове за разделение между коринтяните на партии: Павлови, Аполосови, Кифови и Христови; и той порицава тази разколническа нагласа. Най-напред се обръща към онези, които образували партия, носеща неговото име, и заявява, че не е давал никакъв повод за това.

„Братя“. Апостолът ги нарича така, защото не всички са били обърнати от него и затова не могат да бъдат наречени негови „чеда“, както той нарича напр. галатяните (Гал. 4:19).

„в името на Господа“, т.е. на основание на познанието, което имат за Личността и делото („името“ – ὄνομα) на Господа Иисуса Христа.

„да говорите всички едно и също“ — да не говорят онова, което апостолът описва в ст. 12, т.е. да не се делят на партии, а да бъдат едно църковно тяло.

„и да няма помежду ви разцепления“. Същата мисъл, изразена преди в положителна форма, тук е повторена отрицателно.

„съединени“. Гръцката дума καταρτίζειν означава: да събера, подредя, сглобя (като части на машина), да приготвя някого за служение (Еф. 4:12), или да възстановя онова, което е изпаднало в безпорядък. В Коринтската община думата очевидно има последното значение, но може да включва и идеята за съединяване на разделените части на църковния организъм в едно цяло.

Как да се постигне това единство? Апостолът пояснява: „в един дух“ и „в една мисъл“.

„Дух“ (νοῦς) е най-добре да се разбира като християнския мироглед изобщо, цялостното разбиране на Евангелието (срв. 1Кор. 2:16).

„мисъл“ (γνώμη) — мненията и възгледите по отделни въпроси на християнския живот (срв. 1Кор. 7:25).

Апостолът желае между коринтяните да има единомислие както в основните истини на вярата, така и в практическите въпроси, възникващи в християнския живот.

„домашните на Хлоя“ — това са могли да бъдат нейните деца или слуги; самата тя вероятно е живяла в Коринт.

„един от вас“ — по-точно: „всеки от вас казва“, както е в гръцкия текст. Това показва колко всеобщо било увлечението по партизанския дух — почти всеки коринтянин смятал за свой дълг да принадлежи към някоя от групите.

„Аз съм Павлов… аз пък — Аполосов“ — срв. увода към посланието.
Апостолът проявява голяма тактичност: на първо място споменава „своите“ привърженици, за да покаже, че сам не желае никакво превъзнасяне.

Разликата между Павловите и Аполосовите привърженици не е била по същество (1Кор. 3:5 сл.; 1Кор. 4:6), а само в стила на проповедта. Павел смятал Аполос за свой съработник: „Аз насадих, Аполос полива“ (1Кор. 3:6).

„Аз пък — Христов“. Някои от древните отци и съвременни тълкуватели смятат, че това е изповедание на самия Павел. Но то стои в еднаква симетрия с предишните три и попада под общото осъждане: „всеки от вас казва…“

За това кои са т.нар. „Христови“ съществуват множество хипотези:

1. Противници на апостолския авторитет – виждали себе си като независими от апостолите.

2. Образовани езичници, които приемали Христос като висш морален наставник — подобно на Сократ.

3. Мистици, които чрез видения смятали, че имат непосредствено общение с Христос.

4. Евреи, обърнали се към християнството, гордеещи се със своето „теократично“ наследство и като представители на първенствуващата Йерусалимска църква, искали постепенно да подчинят Коринтската църква на Моисеевия закон. Те наричали себе си „Христови“, защото мислели, че най-добре разбират Христовите намерения. В същото време, за да спечелят гърците, въвеждали елементи от гръцката теософия — за което ап. Павел намеква във 2Кор. 10:5; 11:3–4. Това обяснява и неговата остра полемика срещу смесването на човешката мъдрост с Евангелието (1Кор. 3:17–20). Тук апостолът има предвид не фракцията на Аполосовите, а именно на „Христовите“.

5. Според друго мнение, те поддържали възглед за Христос, сходен с този на еретика Керинт, който не признавал Христос в човека-юдеин Иисус, разпънат на кръста. Те може би вярвали като него, че Христос се е отделил от Иисус по време на страданията. На кръста умрял Иисус като човек, защото заслужил проклятие (срв. 1Кор. 12:3), а Христос седи на небесата, отдясно на Бог Отец и само Него трябва да почитат християните. По този начин в “Христовите” може да се видят „гностици преди гностицизма“.

6. Най-правдоподобно е предположението на Lütgerfa. Този учен не намира достатъчно убедителни основания да вижда в партията на „Христовите“ юдаисти. Напротив, той ги счита за прекалено далеч стигнали поддръжници на идеята за човешката свобода в християнството. Това са „либертинци-пневматици“ (нещо като нашите духоборци). Според тях апостол Павел се е спрял по средата на пътя към истинската християнска свобода: у него, казвали те, няма дух, сила, смелост, увереност в победата и самосъзнание — качества, присъщи на истински „духовните“. Павел, според тях, бил „страхлив“ в отношенията си към Бога, към християнската община и към света, а те винаги се държали като свободни, без страх от нищо. Те били напълно еманципирани от всяка зависимост от апостолите, дори от задължението да се поучават от Свещеното Писание, защото, по тяхно убеждение, те влизали в непосредствено общение с Христос, а това общение им давало висша мъдрост и ги правело „гностици“, т.е. знаещи всички тайни на живота. До какво водела такава безконтролна свобода, проповядвана от „Христовите“, можем да съдим по случая, който апостолът споменава в 5-та глава (случая с кръвосмешението).

„Нима Христос се е разделил?“ Този упрек апостолът насочва към партията на „Христовите“, която предполагала, че единствено тя притежава истинския Христос, а останалите християни почитат, очевидно, някой друг. Не, иска да каже апостолът, Христос е един и същ при всички християни! Христос не може да бъде присвояван от една партия.

„Нима Павел биде разпнат за вас?“ Този и следващият въпрос показват колко непело е поведението на онези, които наричали себе си Павлови, вместо да се наричат Христови ученици. Първият въпрос се отнася до Христос като Изкупител, а вторият, до Неговото положение като Глава на Църквата.

Апостолът благодари на Бога, че Той му е възложил друго, по-важно дело от извършването на кръщението – делото на проповедта (срв. ст. 17). Ако той често беше кръщавал новообърнатите, биха могли да кажат, че го прави, за да прославя собственото си име или дори че кръщава в свое име. При тогавашното религиозно вълнение, когато навсякъде се появявали нови учения и нови култове, такъв изтъкнат проповедник като Павел лесно би могъл да стане основател на „своя“ религия и да склони хората да вярват в неговото име, а не в Христовото.

От кръстените лично от него апостол Павел споменава началника на юдейската синагога в Коринт Крисп (Деян. 18:8) и Гай, в чийто дом апостолът е живял известно време (Рим. 16:23). Третото изключение е домът на Стефанин (Стефаниновия дом), който бил сред пратениците, дошли при Павел от Коринт в Ефес.

Логическата връзка между стихове 16 и 17 може да се изрази така: „Макар че наистина съм кръщавал, това беше само изключение; защото това не принадлежи към главните задължения на моето служение.“

Възвестяването на Евангелието е истинското призвание на апостола! Това дело е много по-трудно от извършването на кръщение на вече подготвени християни. Да проповядваш Евангелието означава да хвърляш мрежа за риболов, и именно това е било служението на Павел; а да кръщаваш – е като да изваждаш уловената риба. Затова и Христос не е кръщавал лично, а е оставял това на Своите ученици (Иоан 4:1–2).

„Не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов.“ Павел иска да каже, че той е бил само вестител на Христовото Евангелие, без да прибягва до особени методи за привличане на слушатели, без да облича проповедта си в блестяща реторическа форма. Следователно той не е правил нищо, което би могло да доведе до образуването на партия около него.

Под „мъдри думи“ (σοφία) Павел разбира добре разработена система, религиозна философия. Тези „мъдри думи“ превръщали новата религия в средство за удовлетворително обяснение на Божието битие, на човека и на света. Но тук Павел няма предвид проповедта на Аполос, която била тясно свързана с неговата собствена (1Кор. 3:4–8), а мъдростта на този свят (ст. 20), която Евангелието разкрива като суетна (1Кор. 3:20) и която скверни Божия храм (1Кор. 3:17–18).

Най-естествено е да виждаме тук разобличение на онези лъжеучители, които се наричали „Христови“ и разпространявали в Коринт нелепи възгледи за Христос и християнството (2Кор. 11:2–11). Именно техните „мъдри думи“, т.е. лъжеучението на „Христовите“, „обезсилвали“ Христовия кръст.

Думата „обезсиля“ или „опразня“ (κενοῦν) означава действие, което лишава предмета от неговата същност и сила. И наистина: коринтският гносис (срв. мнението на Lütgerfa по-горе) обезсилвал, лишавал от всяка сила и значение кръстния подвиг на Спасителя. Ако Христос е „напуснал“ Иисус в момента на страданието, когато Иисус е висял на кръста, тогава кръстният подвиг на Иисус не би имал изкупително значение за човечеството.

Такова било следствието от увличането на коринтяните по лъжливото знание (гносиса) и апостолът не желаел да има нищо общо с подобни „мъдреци“.

За разлика от учението на партията на “Христовите” Евангелието по своята същност не е мъдрост, не е философска система, в която всичко се доказва и извежда чрез правилни умозаключения. Това е ясно от факта, че кръстът, тоест страданията и смъртта на Христа Спасителя, са средоточие на Евангелието, а именно те изглеждали и на юдеи, и на елини  противоречащи на техните представи за Спасителя. Това е ясно също и от състава на християнската църква в Коринт, която се състояла в по-голямата си част от необразовани хора.

Сред коринтските християни има такива (главно това е партията на Христовите), за които проповедта на Павел изглежда лишена от мъдрост, защото съдържанието на тази проповед е Христовият кръст. Тези хора, които апостолът справедливо нарича „погиващи“, т.е. лишаващи се от спасението в Христа, не желаят да виждат в Кръста Божие откровение. Бог, Който се открива в разпнатия Христос, според представите на тези хора, не може да бъде Бог.

За Бога хората обикновено мислят като за Всемогъщо Същество, Което постига поставените от Него цели чрез извършване на чудеса и необикновени знамения. А разпнатият Христос спасява хората чрез Своето унижение, чрез Своята привидна слабост.

Но за истинските християни, които апостолът нарича „спасявани“, тъй като земният им път още не е изминат, в проповедта за Кръста се съдържа онази Божествена, спасяваща сила, от която те така дълбоко се нуждаят (срв. Рим. 1:16).

Пророк Исаия казал на юдейските политици, че Бог Сам ще спаси Йерусалим, без помощта на тези политици, които със своите хитроумни планове само вредели на държавата (Ис. 29:14). Така постъпва Бог и сега, иска да каже апостолът, в делото на спасението на света.

Бог спасява хората по необичаен и – от гледна точка на човешката мъдрост –„неподходящ“ начин, а именно чрез висшата проява на Своята любов. Сравнена с нея, човешката мъдрост трябва засрамено да се оттегли от сцената. Затова вече нито „мъдреците“ (σοφός), т.е. гръцките философи (ср. ст. 22), нито „книжниците“ (γραμματεῖς), т.е. юдейските равини-учени, които охотно влизали в спорове и разисквания с онези, които идвали да се учат при тях, не могат да бъдат водачи на човечеството към спасението . Изразът „разисквачът“ обобщава и двата гореспоменати вида мъдреци.

„на тоя век“ – този временен живот, който апостолът противопоставя на живота след Страшния съд.

Как обаче се случи така, че мъдреците на света се оттеглиха от сцената? Това стана, защото Бог направи човешката мъдрост да изглежда като истинско безумие. Той предложи на човечеството спасение, което изцяло противоречеше на представите и изискванията, които човешката мъдрост поставя към всяко учение, дръзващо да се представя като път към спасение. А човешката мъдрост, като отхвърли това Божие спасение, сама разкри пред всички своето безсилие и несъстоятелност.

„Тоя свят“ не означава същото като употребения по-горе израз „тоя век“. Там се има предвид само времето – периодът, в който действат мъдреците. Тук обаче се обозначава самият характер и насоченост на тяхната мъдрост: това е мъдростта на човечеството, което се е отвърнало от Бога.

„Понеже.“ Апостолът посочва причината, поради която Бог постъпил така строго с мъдреците на този свят.

„когато.“ Апостолът има предвид постепенното потъване на човешкия разум в бездната на заблудите в езическата епоха, която той нарича „времената на незнанието“ (Деян. 17:30).

„в премъдростта Божия.“ Това е книгата на природата, в която Божията премъдрост се разкрива на разумния човек (вж. Рим. 1:20; Деян. 14:17; 17:27). Наблюдавайки природните явления и тяхната целесъобразност, човек може да достигне до идеята за премъдър Творец и Промислител на вселената. Но човешкият разум (срв. Рим. 1:21) не е изпълнил своята задача: той обожествил самото творение, вместо да прослави Твореца.

Ако някои философи са стигали до понятие за единния и всеблаг Бог, това било неопределена и абстрактна идея, която не успели да наложат отвъд рамките на своите школи. Народните богове, които владеели съвестта на езичниците, стоели непоколебимо на своето място. Само Израил получил истинско познание за Бога чрез особено откровение.

„Благоволи.“ Бог намерил най-доброто — угодно Нему — средство за спасението на хората. Разумът се оказал негоден за тази задача и Бог призовава друга духовна сила да служи на делото на спасението.

„безумството на проповедта.“ Разумът не може да разбере и да приеме средството за спасение, което Бог предлага. За разума то изглежда белязано със „знак на безумие“. Такова изглежда и разпятието на Месията. С такова „неразумие“ в очите на мъдреците била запечатана и добре известната проповед на апостолите за Христа (гр. τοῦ κηρύγματος — с определителен член).

„вярващите.“ Вярата е новата духовна сила, която Бог призовава, за да може човек на познае своя Творец. На Божията любов човек трябва да отговори не с разискване, а с доверие. Сега Бог очаква от човека не логически анализи, а преданост, покайна съвест и вярващо сърце.

Проповедта за разпнатия Христос се оказала неприемлива за юдеите, защото те очаквали от Месия сила, способност да върши чудесни знамения (Мк. 8:11 и сл.). За гръцкия културен свят най-важното в една нова религия била нейната съгласуваност с изискванията на разума; те искали да намерят в религията „мъдрост“, макар и небесна, а не земна по произход.

Междувременно апостолът проповядвал, че Христос е бил разпнат. Това напълно противоречало на юдейското понятие за Месия – велик цар и победител над враговете си; на гърците пък цялата тази история им изглеждала като басня.

Но нима Христос не вършеше знамения за юдеите? Да, вършеше; но всички Негови чудеса и знамения се изличили от тяхната памет, щом Го видели да виси на кръста. Тогава те си помислили, че по-рано Той ги е мамил със Своите чудеса или че Сам е бил оръдие на дяволска сила.

Но същите тези юдеи и елини, на които проповедта за Кръста изглеждала неразумна, гледат съвсем по друг начин на Кръста щом станат вярващи. Последните апостолът нарича тук „призвани“, като по този начин поставя на първо място Божественото действие – призванието, пред човешкото – приемането на евангелските истини чрез вяра.

Христос е „Божия сила“ и „Божия премъдрост“. Бог е Творец, а в Христа ние ставаме „ново творение“ (Еф. 4:24). В това се разкрива Божията сила, Божието всемогъщество. От друга страна, Бог е самата „премъдрост“, а в Господа Иисуса Христа са открити всички тайни на вечната Божествена премъдрост (Еф. 1:8–9).

За основаването на Своята църква в Коринт Бог призова най-напред обикновени хора – работници от коринтските пристанища, корабни занаятчии и други представители на по-низките обществени слоеве. Те не можеха да се похвалят нито със знатен произход, нито с власт или обществен престиж. Така Бог показва, че не се нуждае от човешката, „светска“ мъдрост, за да осъществи Своите планове.

От древните надписи в римските катакомби се вижда, че и в Рим мнозинството християни принадлежали към низшите или средните слоеве на обществото (пекари, градинари, кръчмари, освободени роби, понякога адвокати). У Минуций Феликс християните са наречени indocti, impoliti, rudes, agrestes (VII,12), тоест „неграмотни, необработени, груби, селски“.

Това обстоятелство, което наблюдаваме и в Коринт, е най-силното доказателство, че християнството е победило света не с външна помощ, а с вътрешна сила. Целта на Бога е била да смири човешката гордост, която пречи на човека да се обърне към Него за помощ, след като първо осъзнае своята немощ (срв. Рим. 3:27).

Вместо гордост вярващите трябва да възпитват в себе си благодарност към Бога за Неговите велики милости.

„От Него сте и вие.“ Тук следва да се прибави смислово: съществувате (в гръцки: ἐστὲ). По-рано те, може да се каже, „не са съществували“ (срв. ст. 28), а сега, благодарение на Бога, са станали нещо значимо.

„в Христа Иисуса.“ Христос им дава в изобилие всичко, от което светът ги считаше лишени; а какво именно им дава,  се обяснява в следващите думи. Преди всичко Той стана за тях „премъдрост от Бога“, т.е. по-висша мъдрост от човешката, за чиято липса коринтяните може би тъгували.

След това „правда и освещение“, т.е. Той дарява на хората истинска праведност и ги води по пътя на светостта към целта, която им е определена (срв. Рим. 1:18; 6:1 сл.).

Накрая, Христос стана за нас и „изкупление“, т.е. Той ни въвежда във вечната слава, която Сам притежава: ще възкреси нашите тела и ще ни прослави в Своето царство (срв. Рим. 8:18–30; Лк. 21:28; Еф. 1:3; 4:30; Евр. 11:35).

„с Господа да се хвали.“ Тези думи изразяват основната мисъл на целия раздел, започващ от ст. 13. Не трябва да се превъзнасят и хвалят учителите на вярата, а Самият Христос, на Него Единствено принадлежи славата!