Апостолът достатъчно ясно изобрази състоянието на невъзродения човек, който живееше под закона. Нищо друго, освен осъждане от Бога, не можеха да му донесат всички негови опити за самооправдание. Сега, в християнството, положението на човека е съвсем друго. Законът на греха и смъртта вече не тежи над него. Бог, като изпрати Своя Син за спасение на хората, осъди греха и оправда онези, които живеят не по плът, а по дух. Хората вече не трябва да се поддават на този свой предишен господар – плътта. Нека в тях пребъдва Божият Дух или Духът Христов, и този Дух с времето ще ги избави и от телесната смърт, както ги е избавил от духовната.

„и така“ – този изказ показва, че апостолът прави извод от казаното в 6 и 7 глава.

„сега“, тоест след като сме повярвали в Христос.

„никакво осъждане“ – тоест присъда, която осъжда на смърт (Рим. 7:24).

„не по плът, а по дух“. Този израз обяснява предходните думи: в Христа Иисуса. Впрочем, най-древните кодекси не съдържат този израз и затова в по-новите издания той се изпуска, така че първият стих завършва така: „за онези, които са в Христоа Иисуса“.

Тук апостолът посочва основанието, поради което пребъдващите в Христос няма да бъдат осъдени.

“закон на духа“. Под дух тук очевидно се разбира Божият Дух или Духът Христов, за чието пребъдване във вярващите апостолът говори по-долу (ст. 9).

Апостолът нарича действието на Духа закон, термин не съвсем подходящ за Божия Дух, но търсейки паралел с по-рано споменатия закон, от който се ръководи невъзроденият човек (Рим. 7:25).

„живот“. Божият Дух винаги дарява истинския вечен живот (срв. 2 Кор. 3:6). Затова Неговото действие води човека, който Му се е предал, към живот и освобождение от осъждане на смърт.

„в Христа Иисуса“. Тези думи се отнасят към следващия израз: „освободи“ и указват на страданията и смъртта на Христос, понесени за нас и за нашето спасение.

„освободи“. Употребеното тук време (аорист, ἠλευθέρωσε) сочи еднократно действие, а именно акта на кръщението, в който ние усвояваме за себе си свободата от игото на греха и плътта.

„закон на греха и смъртта“. Така апостолът нарича предишния порядък на живота на невъзродения човек. Описва го като време на постоянни грехопадения, които водеха човека към духовна смърт.

Тук апостолът обяснява как е станало нашето освобождение от закона на греха и смъртта. Тъй като руският превод на този стих не предава точно смисъла на оригинала, тук се предлага по-точен превод: „Защото това, което беше непосилно за закона, понеже той беше безсилен поради съпротивата от страна на плътта (διὰ τῆς σαρκός), Бог, като изпрати Своя Собствен Син в подобие на греховна плът и заради греха, окончателно осъди (или: отне му всякакви права над човека – κατέκρινεν) греха в плътта.“

“онова, което законът не можеше” Законът Мойсеев, за който тук говори апостолът, имаше за цел и унищожението на греха, и оправданието на човека пред Бога. Но той не можеше да постигне това, защото човешката плът беше под властта на греха, който я подбуждаше постоянно към съпротива срещу закона. Такова съпротивление законът не можеше да сломи. Той можеше само да осъжда грешниците, а грехът продължаваше да пребъдва в човека. Всяко усилие на закона да осъществи у човека висшите си цели завършваше поради това с пълен неуспех!

„Своя Собствен Син“ (τὸν ἑαυτοῦ υἱόν). Има се предвид Единородният Син Божи (срв. Йоан 10:36), апостолът употребява този изказ, за да посочи изключителността на мярката, предприета от Бога за унищожаването на силата на греха.

„в подобие“ (ἐν ὁμοιώματι) на греховна плът”. Плътта у Христа беше същата като у нас – не някаква небесна материя. Но имаше и важно различие от нашата: в Неговата плът нямаше грях. Грехът би искал да намери достъп в Христовата плът, както намери достъп в нашата, но това не му се удаде. Мислите и желанията на Христа, да не говорим за делата Му, винаги оставаха чисти и свети. Грехът не можеше да предизвика в Христовата плът нищо греховно, което да се отрази и в духовния Му живот и да произведе в Него греховни желания.

„за грях“ (περὶ ἁμαρτίας). Тези думи показват причината, поради която стана изпращането на Божия Син. Пряко указание за жертвеното значение на Христовата смърт тук няма (но в руския превод, както и в българския, такова значение е признато; там към думите „за грях“ е прибавено „в жертва“).

„осъди“ (или: унищожи). Съответстващата на този изказ гръцка дума κατακρίνω значи всъщност „осъждам“. Но от контекста се вижда, че тук става дума не само за осъждане, за обявяване на присъда, а за фактическо изпълнение на присъдата, следователно – за унищожение или поне за лишаване на греха от всякаква сила. Законът на Мойсей също осъждаше греха, но не можеше да приведе присъдата си в изпълнение.

„в плътта“.  Умирайки заедно с Христа, ние също умираме със своята греховна плът, и грехът вече няма в нас опора за себе си, а ние лично продължаваме своето съществуване, подчинявайки се вече не на плътта, а на духа.

Апостолът тук посочва каква е била целта на Бога, когато Той е унищожил силата на греха в плътта. Чрез това Бог е желаел да се изпълнят върху нас стремежите на закона – да установи праведност и да направи хората праведни (оправдание – τὸ δικαίωμα τοῦ νόμου).

„живеем не по плът…“ (букв. ходещите не по плът, μὴ κατὰ σάρκα περιπατοῦσιν) – ето чертите на истинския християнин, който в своя живот представлява онова, което е имал предвид Мойсеевият закон. Човек непременно трябва да постъпва така, както го учи Духът – Духът Христов или Божи (срв. стих 9). Постъпва (ходи) по плът онзи, който изпълнява греховните пожелания, живеещи в плътта (Рим. 7:18), а по Дух постъпва този, който следва във всички прояви на живота си влечението на Светия Дух.

Това уточнение за „ходенето“ на човека показва, че Бог създава за него не необходимост, а само възможност за осъществяване на целите на закона. Осъществяването на това зависи от самите хора – за тази цел те трябва единствено да следват указанията на Божия Дух.

В тези стихове апостолът обяснява защо именно само върху хората, които живеят според Духа, а не по плът, се изпълняват онези заветни очаквания, които имаше законът на Моисей. Причината за това е новото разположение на човешката душа, което напълно съответства на целта, поставена от закона – нагласа мирна и изцяло проникната от духовни, висши стремежи. Междувременно, ходещите по плът нямат високи цели и следователно са далеч от стремежите, които лежаха в основата на многобройните предписания на закона. Първите по този начин се приближават към Бога, а последните все повече и повече се отдалечават от Него.

„които живеят по плът“. Това са хора, напълно предадени на плътта и нейните желания, които в естествения човек – а именно за него говори тук Апостолът – винаги са греховни.

„за плътско мислят“. Цялото им мислене, воля и чувства са насочени единствено към онова, което служи на интересите на плътта, това са „делата на плътта“, страсти и пожелания, за които Апостолът говори в Посланието до галатяни (Гал. 5:19, 24).

 „които живеят по дух“. Това са хората, християни, които изпълняват онова, което изисква Духът – най-висшият принцип в човешкото битие. Именно тук се изпълнява оправданието на закона (ст. 4), защото самият закон е духовен (Рим. 7:14).

“Плътското мъдруване е смърт” (φρόνημα τῆς σαρκός) (Рим. 8:6). Тук в началото е пропусната частицата „защото“. Апостолът обяснява защо помисълът по плътта (ст. 5) не може да доведе до изпълнението на закона (ст. 4), докато благодатта, която ни освобождава от закона на греха и смъртта (ст. 2), довежда именно до това. Причината е, че помисълът по плътта отново води човека към смърт! А целта на закона беше да освободи човека от греха и смъртта.

“а духовното мъдруване – живот и мир” (φρόνημα τοῦ πνεύματος) (Рим. 8:6). Човек, който се стреми към висшите, духовни цели, влиза в общение с Бога и получава от Него истински живот и пълно душевно спокойствие, тоест спасение.

“защото плътското мъдруване е вражда против Бога” (Рим. 8:7). Апостолът привежда основанието защо плътта може да доведе човека само до смърт. Тези помисли превръщат човека в същество, враждебно настроено към Бога, а отдалечаването от Бога е именно духовната смърт.

“на закона Божий то не се покорява” – става дума за “мъдруването на плътта“, начина на мислене на плътта, за която става дума в целия този раздел.

“нито пък може” (Рим. 8:7). Именно защото плътта живее в грях: “Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили.” (Рим. 7:18), и е поробена от греха (Рим. 7:25).

Това обаче не означава, че човек вече е неспособен да се покори на закона Божи: ако пожелае, той може да стори и това. Апостолът говори тук за обичайното състояние на невъзродения човек. Йоан Златоуст посочва многобройни случаи на обръщане на грешници, за да докаже горното положение, макар по неговото обяснение това е възможно именно за онези, които могат да получат помощ, бидейки вярващи, от Светия Дух.

“които живеят по плът”. Това е заключение към стихове 5–7. Да живееш по плът тук означава същото като да живееш според стремежите на плътта. За мнозина плътта е жизнената сфера, в която те изцяло се потапят.

“не могат да угодят на Бога”. Римляните, както и другите езичници, са имали за това съвсем друго мнение. У езичниците, както е известно, боговете били олицетворение на различни човешки страсти и пороци. Да живееш в тези страсти често означавало да служиш на съответните богове. За боговете било приятно да виждат как хората им подражават. Апостолът вероятно има предвид именно това убеждение на римляните, следи от което са могли да се съхраняват и у някои римски християни, и затова намира за нужно да го опровергае.

Трябва да се отбележи, че апостолът е много далеч от  презрение към плътта като такава. Тук той разбира само плътта под гибелното действие на греха. А животът в плът, присъщ на всички хора, грижите за нейните потребности, под действието на обновяващата Христова благодат – апостолът смята за достойни за внимание. Той дори сравнява грижата на човека за собственото му тяло с грижата на Христос за Църквата (Еф. 5:29).

“по дух”. Обръщайки се към християните, апостолът обяснява защо върху тях трябва и може да се изпълни оправданието на закона (ст. 4). Причината е, че те живеят по дух. Под дух тук се разбира началото, противоположно на плътта – по-висшата страна на човешкото същество. Ако човек се вслушва в неговите наставления, то го води към осъществяване на онези високи цели, които е имал Мойсеевият закон.

„само ако“. Това не е съмнение, а несъмнено твърдение, равнозначно на „доколкото“ (св. Йоан Златоуст).

„Духът Божий живее във вас“. Собственият дух на човека обаче не е достатъчен за достигане на спасението. Християнинът го постига именно защото неговият собствен дух се просвещава и укрепява от живеещия в него Божий Дух (ср. Йоан 4:23).

„Ако пък някой няма Духа на Христа“. Тъй като тук ясно се посочва състояние, противоположно на току-що описаното, под Дух Христов трябва да разбираме същия Божи Дух. Той е наречен Христов, защото е изпратен заради заслугите на Господа Иисуса Христа (Йоан 14:17–18).

„не е Христов“ (οὐκ ἔστιν αὐτοῦ, букв. не е негов), тоест не принадлежи на Христос, не се намира в най-тясно общение с Него (ср. Гал. 3:29; 1 Кор. 15:23).

„Ако ли Христос е във вас“. Апостолът описва последиците от общението на вярващите с Христос. От факта, че той заменя израза „Дух Христов“ само с „Христос“, ясно се вижда, че пребиваването на Христос в нас означава едновременно и пребиваване на Неговия Дух, или на Духа Божи (Рим. 5:11): едното предполага другото. Затова и Христос е казал на апостолите: „Който Ме люби, ще пази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и ще направим жилище у него“ (Йоан 14:23).

„тялото е мъртво за грях“. Апостолът несъмнено говори тук за телесната смърт: нашето тяло е подвластно на смъртта и трябва да умре. Нито стих 11, където става дума за телесното възкресение, нито изразът δι᾿ ἁμαρτίαν („заради греха“ – неправилно преведено в руския текст „за грях“), нито връзката с 1-ви и 2-ри стих позволяват друго тълкуване. „Заради греха“ означава поради греха. Апостолът вече е обяснил тясната връзка между греха и смъртта (Рим. 5:12; 6:16, 23), затова тук не се спира повече на темата за греха. Най-естествено е тук да видим намек за греха на Адам, или поне за някои негови остатъци, които не се изкореняват напълно и у възродения човек. Затова и в чина на православното опело се казва, че няма човек, който да е живял без да съгреши, а оттук следва, че всеки човек трябва да умре.

“духът живее за правда”. Това е човешкият дух, но вече обновен под прякото въздействие на Духа Божи. Този дух – както трябва да се преведе от гръцкия оригинал – е живот (ζωή), т.е. не само жив, но такъв, чиято същност е самият живот. Възроденият човек носи в себе си началото на вечния живот.

“за правда”. По-точно: „чрез правдата“ (διά δικαιοσύνην). Апостолът има предвид онази праведност, която е истинското изпълнение на закона с помощта на благодатта на Светия Дух. Божествената справедливост изисква живот да се дава там, където има праведност. Както Сам Христос влезе в прославения живот, след като окончателно отстрани от Себе си властта на смъртта и живее за Бога (Рим. 6:9-10 и сл.), така става и с всеки вярващ.

Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас, то, Който възкреси Христа от мъртвите, ще оживотвори и смъртните ви тела чрез живеещия във вас Негов Дух.

Тук апостолът показва, че в крайна сметка и нашето тяло ще бъде освободено от властта на смъртта.

„Но ако Духът… живее във вас“. Апостолът по същество повтаря мисълта от 10-ти стих („Христос във вас“). Божият Дух Той представя като Духа на Този, Който възкреси от мъртвите Иисуса. Възкресението на Иисус е споменато тук, за да имаме и ние надежда за същото възкресение. Именно заради това апостолът нарича Спасителя тук просто Иисус – с човешкото Му име: възкресението на човека Иисус е залог и гаранция за възкресението на всички хора.

„Христа“. Апостолът нарочно заменя името Иисус с Христос, за да подчертае, че е възкресен нашият Ходатай, Месията, и затова увереността ни във възкресението трябва да бъде още по-силна.

„оживотвори“. Нашите тела, които ще претърпят пълно разложение, ще се нуждаят от пълно възстановяване на живота – това е изразено с думата „оживотвори“ (ζωοποιεῖν). За Христовото тяло, което не е било подложено на такова разложение, е било достатъчно просто пробуждане (ἐγείρειν). В гроба Христос като че ли е почивал! („С плътта Си заспал…“ пее Църквата за умрелия Христос).

„смъртните ви тела“ – т.е. телата, на които им предстои смърт.

„чрез … Негов Дух“ – т.е. заради обитаващия във вас Негов Дух. Такива тела, които са удостоени да служат като храм на Светия Дух (1 Кор. 3:16), Бог не може да остави завинаги в земята: те трябва да бъдат възкресени за живот! (ср. Рим. 1:4).

След като вече каза за плътта и смъртта от едната страна (ст. 5–9), а за Духа – от другата (ст. 10–11), апостолът сега напълно основателно увещава вярващите да не служат на плътта, а да се стараят да потискат нейните пориви. Когато човек постъпва така и предава себе си на водителството на Божия Дух, той придобива увереност, че наистина е чедо Божие. В това го уверява и самият Свети Дух, Който го ръководи.

Но защо е важно това съзнание? Чедата Божии имат пълно основание да се надяват да получат същите блага, които е получил и техният Първороден брат (Рим. 8:29), стига само без страх и колебание да успеят да минат по същия път на страдания, по който е минал Христос. А тези страдания са нищожни в сравнение със славата, която очаква истинските християни.

„ние не сме длъжници на плътта“, т.е. не сме задължени да ѝ се покоряваме.

„за да живеем по плът“, т.е. да изпълняваме различните нейни греховни стремежи.

„ако живеете по плът, ще умрете“. С тези думи апостолът опровергава едно погрешно убеждение, което много хора са имали – че животът по плът, животът в греха, е истинският живот. Всъщност това не е живот, а сигурен път към смъртта. Истинският живот принадлежи единствено на тези, които се стремят да умъртвят в себе си делата на плътта.

Под тези „деяния на тялото“ апостолът разбира онези прояви – външни и вътрешни – за които плътта е виновник, когато не е под контрола на духа. А както знаем, плътта все още се намира под влиянието на последиците от наследствения грях.

В руския (и славянския) текст е прието четенето „дела на плътта“, но това четене се среща само в западните кодекси и у западните църковни писатели. Източното четене обаче е „дела на тялото“ (τὰ ἔργα τοῦ σώματος).

Ако приемем това последното, апостолът има предвид онова греховно тяло, за което той говори в Рим. 6:6; именно подбудите, произтичащи от това тяло, оказват пагубно влияние върху волята и делата на човека.

Самата телесна жизненост (например кръвообращение, дишане, обмяна на веществата) разбира се, не зависи от човека и той не може да я „умъртвява“. Но във всеки случай човек не трябва, според апостола, да се отнася безразлично към функциите на тялото – ядене и пиене, сън и бодърстване и пр. Тези функции трябва да бъдат държани под определена дисциплина, за да не доведат човека до живот „по плът“ (срв. 1Кор. 9:27; 6:12–20; Рим. 13:14). И именно това представлява „умъртвяването на делата на тялото“.

„чрез духа“ тук означава душата, просветена и укрепена от Божията благодат. Именно тя трябва да направлява целия живот на човека и да „умъртвява“, тоест да не позволява на плътските потребности да се развиват без мярка.

„ще бъдете живи“. Християните вече имат живот в Христос, но този живот все повече ще се развива и укрепва, докато не се превърне във вечен и блажен живот – не само в духа, както е сега (ст. 10), но и в тялото (ст. 11).

Когато са водени от Божия Дух, за което апостолът вече споменава в края на 14-и стих, вярващите в Христос са Божии синове, а следователно и наследници на вечния живот.

Окончателният извод обаче апостолът прави едва в 17-и стих. Следващите стихове, 15 и 16, са посветени на доказателството, че християните наистина са Божии чеда.

„не приехте духа на робство“ – юдеите преди Христос са се отнасяли към закона на Моисей като покорни раби, изпълнявайки заповедите му от страх пред наказанието. Изключения са били личности като Давид, който е намирал сладост в Божия закон (Пс. 118:103). Още по-силно езичниците са усещали своето унижение пред своите божества и са живели в постоянен страх пред суровите и мстителни идоли.

„духа на осиновлението“ (πνεῦμα υἱοθεσίας) – това е Духът, Който се явява едва в периода на осиновяването на хората от Бога, т.е. в християнската епоха. В нея Бог приема повярвалите в Христос като Свои чада и им дарява всички права на деца (Еф. 1:5). Затова е по-точно да се преведе не „чрез Когото викаме“, а „в Когото викаме“ (ἐν ᾧ). Именно Духът е Този, Който движи цялата вътрешна молитвена и духовна дейност на християните.

Осиновяването не бива да се разбира юридически, като едно Божие решение за хората. Хората се изменят и по същество, както се вижда от това, че резултатът от това осиновяване трябва да бъде освобождението и прославянето на тяхното тяло (ст. 23), а също и от това, че те приемат в себе си „духа на осиновлението“, който, разбира се, познава тяхната природа.

По-нататък християните вече не се наричат „деца“ (в юридически смисъл), а чеда (τέκνα). Ако първият термин действително има правно значение, то вторият вече няма такова, а обозначава самата природа на човешката личност (Рим. 16:19, 21).

„викаме“ (κράζομεν) – това е възклицанието на молитвеното чувство (ср. Гал. 4:6).

„Авва“ – това обръщение, първоначално пренесено от юдейските молитви в християнските, постепенно добива характер на лично име. При юдеите то се е употребявало за Бога само от народа (Изх. 4:22; Ис. 63:16; Ос. 11:1), и едва в Новия Завет, когато всеки вярващ вече се е почувствал Божие чедо, „Авва“ започва да се използва и в личната молитва.

„Отче“ – в гръцкия текст е употребен именителен падеж (Ἀββᾶ ὁ πατήρ) като приложение към думата „Авва“. Така двете думи трябва да се преведат заедно: „Авва, възлюбеният Отец “.

Апостол Павел поставя на първо място сирийската дума „Авва“, вероятно защото си спомня за Христос, Който именно с тази дума е започнал молитвата „Отче наш“. Трябва да се отбележи, че в Евангелието от Лука (Лука 11:2) обръщението в тази молитва, според много други кодекси, се чете просто: „Отче“ (еквивалентно на думата „Авва“). Оттук може да се заключи, че апостолът тук има предвид четенето на Господнята молитва по време на общото богослужение. Това предположение се потвърждава и от факта, че апостолът използва глагола „викаме“ (κράζομεν –  “викаме силно”, “възгласяме”), който не подхожда за домашна, лична молитва, а за обща, литургична молитва.

Нашето лично, вътрешно убеждение, че сме Божии синове, се потвърждава и отвън чрез друго свидетелство – обективното свидетелство на Светия Дух.

„Сам Той“ (αὐτός), т.е. именно Духът, застава като свидетел. Ако преди свидетелството за нашето осиновление се е изразявало в нашата молитва, извършвана в Божия Дух, то сега това свидетелство идва от Него лично. Глаголът „свидетелства“ по-точно означава „свидетелства заедно“ (συμμαρτυρεῖ) – тоест тук вече се добавя второ свидетелство към това на нашия дух. Така се явяват двама свидетели: нашият дух (νοῦς), просветен от Божия Дух, и Самият Свети Дух. А думата „чада“ (τέκνα) е по-нежно и топло изразяване от „деца“, подчертавайки особена близост и обич.

„наследници“. Апостолът продължава своята аргументация. Християните вече са наследници или, по-точно, съучастници (κληρονόμοι) във всички блага, които принадлежат на техния Отец – Бог, и с времето ще получат дял в най-висшето благо, което е у Бога, а именно вечния блажен живот (срв. ст. 13). Бог тук, разбира се, не се мисли като умиращ владетел, а като жив разпоредител на Своето богатство между децата Си (Лука 15:12).

„а сънаследници на Христа“. Тук не става дума за някакво ново наследство, а за същото това, за което току-що беше споменато. Христос вече е встъпил в пълното притежание на Своя Синовен дял – получил е блаженство и величие чрез Възкресението от мъртвите.

„само ако с Него страдаме“. Изразът „само ако“ не отслабва увереността на християните в получаването на наследството, а по-скоро ги призовава да изпитват себе си:  доколко тяхното общение с Христа е достатъчно здраво, за да не рухне под тежестта на изпитанията. Страда с Христос този, който заради Евангелието е готов да понесе всякакви страдания (Мат. 10:38; Мат. 16:24).

Тъй като някои християни тежко понасяли страданията, които им се налагало да търпят заради името Христово, апостолът им напомня, че тези страдания по своята сила и значение не могат дори да се сравняват с бъдещата слава.

„не са нищо в сравнение“ – по-точно според гръцкия оригинал: „не са достойни“ (οὐκ ἄξια), тоест не могат да се съпоставят с очакваната слава.

„ще се яви“ (ἀποκαλυφθῆναι, ще се разкрие) – тази слава ще се разкрие именно при Второто пришествие на Христос. Засега тя съществува, но остава скрита на небесата (срв. Кол. 3:3 и сл.).

На какво се основава надеждата на християните за бъдещата слава?

Преди всичко, на въздишките на безсловесното творение, в които се изразява копнежът му за по-добро бъдеще. След това – на чувството на самите вярващи, които, макар вече да са приели Духа, все още усещат недостиг, тъй като телесно все още са подвластни на смъртта. И накрая, на самия Божи Дух, Който пребъдва във вярващите и със своето ходатайство за тях потвърждава, че наистина им предстои да получат онази слава, която още не притежават. Ако тя не беше възможна, Светият Дух не би и ходатайствал за нея. Така надеждата за бъдещото прославление почива върху три свидетелства: 1) свидетелството на неразумното творение (ст. 19–22), 2) свидетелството на Божиите чеда (ст. 23–25), 3) свидетелството на Божия Дух (ст. 26–27).

„тварите“ (κτίσις). Самата дума може да означава: 1) акт на сътворението; 2) безсловесното творение; 3) човечеството.

Първото значение не е приложимо тук. Третото, „човечеството“, също е малко вероятно, защото то се разделя на християни и нехристияни. За вярващите апостолът говори отделно в ст. 23, а нехристияните той по правило нарича „свят“ (κόσμος). Ако приемем, че тук се говори за тях, трябва да заключим едно от двете: или че те всички ще се обърнат към Христос преди Второто пришествие и вече няма да са част от „тварта“, която очаква прославление след Божиите чеда (ст. 21), или че няма да се обърнат и затова няма да участват в тази слава. Затова остава най-правдоподобното тълкуване – че апостолът има предвид цялото неразумно или безсловесно творение, както одушевено, така и неодушевено.

За бъдещото преобразяване на творението се говори както в Стария, така и в Новия Завет (Ис. 11; Ис. 65:17; Пс. 101:26–27; Пс. 103:35; Мат. 19:28; Откр. 21:1).

„с надежда“ (ἀποκαραδοκία, т.е. с нетърпение). Гръцкият термин означава букваллно „изпъване на шията напред“ – образ на напрегнато очакване, „взиране в далечината“.

„прославянето на Божиите синове“ – тоест настъпването на онзи момент, когато вярващите реално ще получат онази слава, на която сега имат само право (de jure). Тогава те ще станат на дело (de facto) наследници Божии (ст. 17).

Защо апостолът приписва на неразумното творение надежда за прославлението на вярващите и за собственото му обновление?

Защото още тогава, когато природата последва човека по пътя на робството на суетата и тлението, тя като че ли „запази“ в себе си смътен копнеж за по-добро бъдеще.

„се покориха на суетата“ – това означава, че тя беше подчинена на нещо външно и чуждо на нейната природа: на един начин на съществуване, който няма истинска стойност в сравнение с първоначалното съвършенство, с което Бог я сътвори. Под „суета“ (ματαιότης) може да се разбира и недостойното отношение на човека към природата. Вместо да я облагороди и да я развие, той я подложи на страдание чрез своята алчност, жестокост и безразсъдство.

„не доброволно“ – за разлика от човека, който съзнателно и свободно избра пътя на греха и смъртта, природата беше въвлечена в него против волята си.

„а по волята на Този, Който ги покори“, т.е. по Божията воля. Още в акта на сътворението Бог подчини творението на човека. А след грехопадението, тъй като човек стана подвластен на тлението, и цялото творение трябваше да сподели неговата участ – защото като служител на човека, то не можеше да има по-добър дял от своя господар (срв. блаж. Теодорит).

„с надежда“ – тук не става дума за надежда в строгия смисъл на думата, която е присъща само на разумните същества. По-скоро това е поетическо олицетворение – творението е представено като живо и мислещо, което очаква избавление.

“че”. В руския превод тук се предава съдържанието на надеждата, за която апостолът току-що е говорил. В някои по-нови преводи обаче се вижда опит това място да се свърже с мисълта, че и самото творение има надежда за обновление. Това се прави въз основа на някои древни ръкописи, където вместо „че“ (ὅτι) се чете „понеже“ (διότι).

Но понеже по-рано апостолът все още не е уточнил, към какво именно е насочена надеждата на творението, по-правдоподобен е руският превод: „с надежда, че…“. Само че следващото „сама“ (αὐτή) трябва да се предаде като „тя“, за да не се получава излишно повторение. Така ще звучи по-ясно: „…тварта – с надежда, че и самата тя ще бъде освободена…“ (ὅτι καὶ αὐτὴ ἡ κτίσις – от гръцки език букв. твърдта, в ж. р., в българския синодален превод е използвано мн. число – тварите)

„от робството на тлението“ (τῆς φθορᾶς). Родителният падеж тук е притежателен. Апостолът иска да каже, че робството или служението, което извършват тварите в сегашното си състояние, няма друго определение освен  тление. Всичко, което природата произвежда, неизбежно се разпада и се превръща в тление (срв. ст. 20, където е употребена думата „суета“).

Но означава ли това, че до грехопадението природата е била нетленна? Някои древни тълкуватели са склонни към утвърдителен отговор, но други ясно заявяват, че „всяко видимо творение получи смъртна природа, защото Творецът предвиди падението на Адам и произнасянето на смъртната присъда над него“ (Теодорит). Новите изследователи (например Рихтер) също са почти единодушни, че природата е била създадена тленна, а човек със своите дела прибавил още по-големи разрушения: избивал и измъчвал животни, изсичал гори, превръщал плодородни поля в пустини. Така творението започнало да „служи на суетата и тлението“ – пряк резултат от греха на Адам.

Това състояние ще приключи едва тогава, когато човек напълно се освободи от властта на греха и в него бъде възстановен Божият образ.

„при славното освобождение“ (εἰς τὴν ἐλευθερίαν τῆς δόξης)– това означава, че творението ще получи свобода чрез освобождението от закона на суетата, а славата принадлежи на Божиите чада. Тази слава ще се изрази в освобождаването на човешката телесност от подчинението на тлението (1 Кор. 15:42 и сл.). Сам Господ нарече това състояние „паки-битие“ (Мт. 19:28). Така свободата се отнася до творението, а славата – до Божиите синове.

Св. Теофан Затворник описва това бъдещо състояние с образи: „Няма ли тогава творението да се състои от най-фините елементи – подобно на многоцветната дъга?“ Но апостолът не дава конкретни детайли за това преобразяване.

Ако – сякаш казва апостолът – творението нямаше такава надежда, тогава какво биха означавали неговите стенания? Именно от тези стенания за своето бедствено състояние апостолът прави извода, че творението очаква възстановяването си в първоначалното си състояние.

„знаем“ – тоест, апостолът се позовава на факти, които са очевидни за всички: внимателните и мислещи хора добре виждат, че природата е в неестествено състояние и като че ли чуват нейните въздишки.

„стенат и се мъчат“ – с тези думи апостолът намеква за мъките на раждаща жена (особено с думата „се мъчи“ – συνωδίνει, произлизаща от думата αδίνες – „родилни болки“). С това той показва, че страданията на природата не са безсмислени: тя сякаш се стреми да роди нов живот, но не може да го постигне.

Така ни става ясно и значението на многобройните катастрофи, които е преживяла и продължава да преживява нашата планета. Те не са безцелни или случайни, а представляват само отделни етапи от пътя ѝ към онази нова фаза на съществуването, която ще настъпи заедно с прославянето на Божиите чеда.

Тук започва второто доказателство в полза на мисълта за бъдещото прославяне на Божиите чеда.

„ние сами“, тоест християните.

„начатъците на Духа“ – тук думата „Дух“ означава именно това, което представлява началото, първият дар. Християните имат Светия Дух като залог – първия от многото дарове, които ги очакват в бъдещия живот.

„ние сами стенем в себе си“ – тоест вътрешно, мълчаливо, без външни прояви, за разлика от неразумната природа, която стене открито.

„осиновение“ – вярващите вече притежават това благо (ст. 15), но само като вътрешно съзнание и като право, което още не е напълно реализирано външно и окончателно.

„изкупване на нашето тяло“ – това означава освобождението му от всички несъвършенства на сегашното състояние или, по-точно, от тлението (ст. 21), когато то ще се преобрази в нетленно тяло (Фил. 3:21; 2Кор. 5:2 сл.; 1Кор. 15:51). Това ще стане или чрез възкресението (за вече починалите – 1Кор. 15:42 сл.), или чрез преобразяването на онези, които ще доживеят до Второто пришествие на Христос (1Кор. 15:52).

Апостолът доказва, че копнежът на вярващите по осиновението се проявява именно чрез тяхната надежда.

“нашето спасение е в надежда”. Спасението, от една страна вече е факт (спасени сме – ἐσώθημεν, аорист), но от друга страна пълното спасение все още остава предмет на нашата надежда.

“надеждата за онова, което се вижда”. По-точно е (както е в гръцкия и славянския текст): „надежда, която вече се вижда“ (т.е. когато предметът на надеждата вече е пред очите). Такава „надежда“ не може да се нарече надежда. С това апостолът иска да каже на християните, които са били недоволни от своето сегашно положение: „Вие високо цените християнската надежда. Тя е една от трите най-важни добродетели (1Кор. 13:13). Но как тогава искате още тук, на земята, да получите пълното изкупление? Ако беше така, вие бихте се лишили от самата надежда – щяхте да сложите край на всяко очакване за по-добро бъдеще. Но ето, сега вие имате надежда, не се отказвате от нея, и именно с това свидетелствате, че очаквате още нещо в бъдеще, че нещо тук и сега ви липсва .“

“с търпение очакваме” – това показва устойчивостта на християнската надежда. Търпението, с което вярващите понасят лишения и страдания заради вярата си, е живо свидетелство, че сегашното им съществуване е непълно, те усещат неговата неестественост, и че те се стремят към небесното прославление, към пълното изкупление и спасение.

Третото доказателство, че ни предстои прославление, е свидетелството на Светия Дух, Който Сам ходатайства за нас пред Бога.

“в нашите немощи” (τῇ ἀσθενείᾳ ἡμῶν). Тук апостолът има предвид слабостта на нашата молитва. Ние знаем, че трябва да се молим за спасението си, но не винаги разбираме правилно за какво именно да се молим във всеки конкретен момент, кое е най-важното условие за достигане на целта.

“с неизказани въздишки”. Духът Божий Сам се застъпва за нас пред Отца, без да използва човешки думи. На Него не са нужни словесни изрази – Неговите ходатайства са отвъд езика. Апостолът ясно различава тези въздишания на Духа от въздишанията на вярващия (ст. 23). Те не произлизат от нашата душевност, а са Негово собствено действие вътре в нас. Затова тези въздишания се различават и от вдъхновените молитви на християните при богослужение – например молитвите на онези, които са имали дара на езиците (1Кор. 14), защото и те в крайна сметка се изразявали с разбираеми думи. Тук обаче става дума за молитви, които не могат да се изразят с човешка реч – „ἀλαλήτοις“ въздишания.

Апостолът обяснява защо Духът се застъпва за нас с безсловесна молитва.

„Оня, Който изпитва сърцата“. Бог е наречен така, защото Светият Дух обитава в сърцето на възродения човек (Рим. 5:5). Макар Неговото ходатайство да не се изразява външно, Бог, Който прониква в човешките сърца, знае за него.

„Каква е мисълта на Духа“ (τὸ φρόνημα τοῦ Πνεύματος) – т.е. какво изразяват тези въздишки, накъде е насочено застъпничеството Му.

„понеже…“. Бог познава молитвата на Духа и я приема. Причината е, че Духът не действа в разрез с Божия замисъл, а напълно в съгласие с него.

“по волята на Бога”. Той ходатайства „по Бога“ (κατὰ Θεόν), тоест така, както желае сам Бог.

“за светиите”. Неговото застъпничество е за вярващите, наречени „светии“, тоест хора, подготвили сърцата си да бъдат храм на Светия Дух.

“призвани по Негова воля”. Апостолът напомня на християните за тяхното призвание в Христос. Те не са призовани от Него случайно: Бог, по Своята любов, ги е предузнал и определил да бъдат подобни на образа на Неговия Син. Щом Той е започнал това дело, несъмнено ще го доведе до край. Въз основа на тази мисъл апостолът (от ст. 31 нататък) с тържествена радост заявява своята увереност в окончателното спасение, защото нищо не може да отлъчи вярващите от Божията и Христовата любов. Това е като победна песен, възпяваща триумфа над всички сили, които биха могли да застанат срещу човешкото спасение.

„Ония, които обичат Бога“ са не тези, които само носят името християни, а тези, които истински Го обичат и следват. Те са „призваните по Негова воля“ – т.е. призовани към вяра в Христос и към живот в Църквата, не по свое човешко решение, а по Божията воля и предначертание.

Християните обаче можели да се смущават при мисълта за гоненията и страданията, които ги очакват или вече били започнали. Затова апостолът ги насърчава да гледат на всички трудности в правилната светлина: Бог няма да изостави онези, които Го обичат, още повече, че сам Той ги е призовал в Христос. Затова всичко, което им се случва, дори неприятното и болезненото, по Божия промисъл се обръща за тяхно добро.

 “всичко съдействува към добро” – едно от най-силните свидетелства за християнския оптимизъм. Вярващият сам действа за постигане на вечния живот, но същевременно гледа на всичко, което му се случва, като на помощ, изпратена от Бога. Така дори страданията се оказват необходими и полезни – те стават средство за неговото спасение.

Апостолът обяснява на какво се основава Божия замисъл за хората и как се осъществява той.

“предузнал” (ὅτι οὓς προέγνω, на слав. яко ихже предувѣдѣ) – това означава, че Божията воля се основава на предзнанието: Бог е виждал вярващите още преди те да съществуват, предвидял е тяхната вяра и любов към Него, като вече реалност (ср. Рим. 4:17).

“предопределил” (προώρισεν, на слав. предъустави) – този глагол има същото значение, като изволение, воля в предишния стих (в гръцкия текст на 28 стих: πρόθεσιν – намерение). Това предопределение не е абсолютно, а почива върху Божието предзнание за качествата и отклика на самите личности.

“да бъдат сходни с образа на Сина Му” (συμμόρφους τῆς εἰκόνος τοῦ Υἱοῦ αὐτοῦ), т.е. да споделят славата, която Христос получи след завършване на делото на изкуплението. За вярващите това ще означава осиновяване и изкупление на телата им (ст. 23). Крайната Божия цел е да събере едно духовно семейство, в което Христос като Първороден да бъде Глава и Център (Еф. 1:10)

“които е предопределил, тях и призвал” – това показва, че първата стъпка в изпълнението на Божия план е призванието. То не е всеобщо, а се отнася до онези, които Бог е предузнал. Това е тайнственото действие на благодатта върху сърцето на човека, което го подтиква да приеме Божието слово (Фил. 1:6, 29). Този призив не остава безплоден: призваните са именно тези, които могат да възлюбят Бога и да Му отговорят.

“които е призвал, тях и оправдал” – оправданието предполага вяра; затова апостолът включва вярата в самото понятие „призвание“. Бог призова, хората повярваха – и чрез това бяха оправдани. За освещението апостолът не говори отделно, защото го приема за неразделна част от оправданието.

“които е оправдал, тях и прославил” (ἐδόξασεν) – тук глаголът е в минало време, за да подчертае сигурността на бъдещото прославление: както Христос вече е прославен, така и вярващите непременно ще бъдат. Подобно на пророците в Стария Завет, апостолът говори за бъдещи събития като за вече станали.

Трябва да отбележим, че макар апостолът тук приписва цялото наше спасение – призванието, оправданието и прославлението – единствено на Бога, това съвсем не изключва необходимостта от участие и отговор на самите спасявани. Така например в посланието до ефесяните той подчертава, че Бог ни е предназначил да вършим добри дела (Еф. 2:10). В посланието до филипяните казва, че християните трябва сами „със страх и трепет да извършват своето спасение“ (Фил. 2:12). Тук обаче той не споменава за ролята на човешката свободна воля, защото целта му е да покаже най-сигурната основа за нашата увереност в бъдещото прославление. А какво може да бъде по-твърдо от Божието определение за спасението, изразено в нашето призоваване и оправдаване?

В този и следващия стих апостолът започва заключението на целия дял за оправданието на човека.

„Какво ще кажем за това?“ – т.е. какъв извод можем да направим от всичко казано? Отговорът е очевиден: ние вече сме в най-тясно общение с Бога; Той е наш Защитник и Покровител.

„Ако Бог е за нас“ (ὑπὲρ ἡμῶν), тогава за християнина не са страшни никакви врагове.

За да потвърди тази увереност, апостолът прибавя: „Този, Който не пощади Своя Син…“ – ако Бог не пожали Собствения Си Син, а Го отдаде на смърт за всички нас (в контекста – преди всичко за избраните), то с Него Той ще ни даде и всичко останало, което е нужно за окончателното спасение. А това „останалото“ е несравнимо по-малко от най-великия Дар – Самия Христос!

Апостолът развива въпроса от предишния стих “Кой ще е против нас”. Той има предвид всички възражения срещу спасението в Христос, които често се представят с „юридически“ аргументи, затова и говори за обвинение и оправдание.

“Кой ще обвини избраниците Божии?”, но това обвинение е безсмислено, след като сам Бог е оправдаващият.

„Кой е, който ще осъжда?“ (τίς ὁ κατακρινῶν, букв. кой е осъждащият, в сег. вр.) – продължава апостолът. Никой няма право да осъди, да произнесе присъда срещу християните, защото единственият истински Съдия, Христос, е умрял за нас. Със смъртта Си Той ни избави от осъждане и проклятие, но не само това, Той и възкръсна, и с това ни даде пълна увереност, че ще бъдем оправдани. И нещо повече, Христос сега седи отдясно на Отца и непрестанно ходатайства за нас.

Апостол Павел подчертава, че нищо и никой не може да откъсне вярващите от Божията любов – нито враждебни хора, нито насилствени действия срещу тяхното спасение. Понеже тези страдания идват от хора, той и започва с въпросителното местоимение в мъжки род: „Кой?“

“от любовта Божия”– Бог ни обича и иска да ни спаси, а враговете на вярата се опитват чрез преследвания и страдания да попречат на тази любов да достигне до нас, като разколебават нашата вярност. Ако ние сами се окажем неверни на Бога, тогава наистина ще изгубим Неговото благоволение.

“скръб ли, притеснение ли, или гонение.. или меч” (ср. Рим. 2:9) – апостолът изброява различните изпитания. Под „гонение“ (διωγμός) се има предвид и съдебно преследване. „Меч“ означава смъртно наказание чрез посичане.

“както е писано”– той цитира Пс. 43:23 (по текста на Септуагинта), виждайки в него едновременно доказателство, че вярващите в Христа търпят същото, което и вярващите от Стария Завет, и пророческо предсказание за мъченичеството на християните.

“заради Тебе” – това трябва да се отнесе към Бога, а не пряко към Христос. Мъченичеството тогава се разбирало като прославяне на Бога (ср. Йоан 21:19).

“весден – правилно е да се чете „цял“ (ὅλην), а не просто „всеки“.

“овци за клане”. Християните били възприемани от враговете като “овце за клане”, гоненията следвали едно след друго, ден след ден, непрестанно. Вярващите всеки ден били извеждани на смърт.

“Но във всичко това одържаме преголяма победа”(ὑπερνικῶμεν) – нашата победа е необикновена, защото не само устояваме на изпитанията, но и превръщаме самите страдания в източник на духовна полза.

“чрез Оногова, Който ни възлюби”. Тук се има предвид сам Бог, за чиято любов апостолът говори и в предходните стихове.

Увереността, че вярващият може да надвие всяко изпитание, апостолът подкрепя с твърдото си уверение, че нищо – колкото и могъщо да е – не може да го отдели от Божията любов.

„Нито смърт, нито живот“ – било да умрем, било да останем живи, ние пак ще пребъдваме в Божията любов. Апостолът споменава първо смъртта, защото вярващите постоянно живеели сред опасности (срв. стих 36).

“ни Ангели”. Най-вероятно става дума за добрите ангели, защото когато говори за злите, апостолът винаги уточнява – „ангели на дявола“ или „съгрешили ангели“ (Мат. 25:41; 2 Петр. 2:4). Той не казва, че ангелите биха искали да навредят на спасението на вярващите, а само говори предположително, както отбелязва блаж. Теофилакт (ср. Гал. 1:8).

“ни Власти” (ἀρχαί). Някои тълкуватели виждат тук намек за йерархията на ангелите, но по-вероятно апостолът има предвид човешките власти – земното началство.

“нито Сили”. Това понятие, което в някои древни ръкописи стои след „бъдещето“, обозначава всякакви сили – лични или безлични, земни или свръхестествени.

“ни настояще, нито бъдеще” (ср. 1 Кор. 3:22) – това са обобщаващи категории, не само намек за настоящи или бъдещи страдания, както мислят някои.

“ни височина, ни дълбочина”. Според Lietzmann апостолът тук намеква за астрологическите представи на своето време. Думите, които той използва (ὕψωμα – възход на звезда, βάθος – подземното или невидимото пространство, откъдето изгряват звездите), са чисто астрологически термини. Така той сякаш предупреждава християните да не се страхуват от звездното влияние върху съдбата си.

“нито друга някоя твар”, т.е. нищо друго от сътвореното, за което апостолът досега не е споменал.

Всичко това не може „да ни отлъчи от Божията любов в Христа Иисуса“ – любовта, която се откри и съсредоточи в Христос и чрез Него действа в целия свят.