Християнството и животът в греха не могат да бъдат помирени. За това ясно свидетелства самото кръщение, което християните приемат – в него човек умира за греха и възкръсва за новия свят живот в Христос. Преди това той е бил роб на греха, но със своята (духовна) смърт се освобождава от задължението да му служи и започва да живее за Бога заедно с Христос.

Апостолът вече посочва в Рим. 3:7, че има клеветници, които го обвиняват, че с учението си оправдава безразличното отношение към греха. Казаното от него в Рим. 5:20 също би могло да стане повод за нови обвинения. Някой би могъл да твърди, че като укрепва надеждата на своите читатели във всепокриващата Божия благодат, Апостолът едва ли не ги учи да не обръщат внимание на чистотата на живота – че грехът не е страшен, а дори полезен, защото дава възможност на очистващата Божия благодат да действа още по-силно.

Апостол Павел накратко и категорично отхвърля подобно предположение.

В първия стих апостолът обосновава отговора си с думите: ние сме умрели за греха. А възможно ли е онзи, който е умрял, отново да се върне към предишния си живот – в случая към живот, подвластен на греха?

Но какво означава „да умрем за греха“? Това не означава, че самият грях в нас е напълно умрял, защото в такъв случай биха били излишни последващите наставления на апостола – да не служим вече на греха. Той няма предвид и един чисто волеви акт, при който човек заявява: „не искам повече да имам общо с греха“. По-естествено и в съгласие с контекста е да видим тук указание, че в кръщението се изобразява умирането за греха – промяната, която е започнала в човека, но която трябва да бъде утвърдена в по-нататъшния му живот.

Този израз намеква именно за християнското кръщение, в което човек се отрича от всичко греховно, признава греха за вреден за себе си и отхвърля всичко, с което дотогава е живяло самолюбието му. При това грехът не е напълно унищожен в човека, а само престава да бъде водещото начало на неговата дейност – така да се каже, той замира в човека. Но това не означава, че не може отново да се съживи, ако човек бъде небрежен към своето духовно състояние: искрата все пак тлее под купчина пепел.

За да убеди още повече своите читатели, че за тях е невъзможно да се върнат към греха, апостолът им напомня, че като са се кръстили в Иисус Христос, те са се кръстили „в Неговата смърт“.

А какво означава да се кръстим в Христос (εἰς Χριστόν)? Това означава да встъпим в живо и най-тясно общение с Него. Християнинът, който слиза за кръщение в реката или купела и се потапя във водата (както посочва тук използваният глагол βαπτίζω), с този акт слага край на предишния си греховен живот и навлиза в нещо ново – живот в самия Христос.

За него кръщението се превръща в онова, което за Христос бяха кръстът и гробът (св. Йоан Златоуст). Вярващият също умира, както Христос умря, усеща същата болка и същите страдания като Спасителя на кръста, макар всичко това да се извършва в нравствен, а не във физически аспект на неговото същество. Затова апостолът казва, че кръщаваният се кръщава в смъртта Христова.

За да покаже, че в кръщението наистина се изобразява умирането за греха, апостолът нарича кръщението „погребение“. Щом има погребение, това е знак, че смъртта вече е призната за действителна – иначе никого не погребват. Но апостолът не се спира само върху смъртта за греха. Той подчертава, че сме умрели не за да останем мъртви, а за да живеем нов живот, подобно на Христос, Който възкръсна от мъртвите. С това апостолът подчертава още по-силно своята увереност, че с греха вече сме окончателно скъсали.

„възкръсна… чрез славата на Отца“ – според единодушното свидетелство на новозаветните писатели възкресението на Христос е извършено чрез Божието всемогъщество, чрез Неговата слава (Рим. 4:24; 8:11; Деян. 2:24, 31 и сл.; срв. 1Кор. 6:14; 2Кор. 13:4; Еф. 1:19).

„така и ние да ходим“ – с тези думи апостолът иска да покаже, че е принципно невъзможно вярващите да се върнат отново към стария начин на живот. Затова той не говори толкова за духовното възкресение с Христос, колкото за започването на нов живот. Именно това ново начало, още по-ясно от самия факт на духовното възкресение, свидетелства, че връщането към предишния живот е невъзможно.

Защото, ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението,

Тук апостолът повтаря мисълта от четвърти стих, за да утвърди читателите в убеждението, че кръщението изобразява не само смъртта, но и възкресението.

„Сраснали сме се“ (σύμφυτοι, от глагола συμφύω – „израствам заедно“, срв. Лука 13:7).

„подобието на смъртта Му“ – това означава кръщението, тоест потапянето, което символизира смъртта на Христос; то е образ на Неговата смърт. Приемайки кръщение чрез потапяне, човек се уподобява на Умиращия Христос, Който е положен в гроба.

„то ще бъдем“ (ἔσομεθα). В гръцкия текст е употребено бъдеще време, но апостолът не разбира възкресението ни като бъдещо събитие, а като вече осъществен факт в момента на нашето кръщение. Тук бъдещето е така нареченото „логическо бъдеще“ или бъдеще на последствието.

„съучастници и на възкресението“ – отново става дума за кръщението, но вече за онзи момент, когато кръщаваният излиза от водата, вдига глава над повърхността. Този акт е образ, символ на нашето възкресение заедно с Христос.

„като знаем това“ – с тези думи апостолът има предвид онова, което самите вярващи знаят за смисъла на обредите в тайнството Кръщение. А какво именно? Че тяхната смърт с Христос при потапянето във водата (кръщаването) означава смърт на „стария човек“ у тях. Но какво трябва да умре? Не самият човек, нито самият грях в него, а именно „старият човек“,  състоящ се от ума (νοῦς) и плътта (σάρξ), в които, според Посланието до галатяните (Гал. 5:24), водещото начало е плътта.

Този “стар човек” у нас умира чрез „разпятието“. Изразът е образен и усилен начин да се опише умъртвяването или прекратяването на начина на живот на невъзродения човек, враждуващ с Бога (срв. 1Кор. 2:8; Гал. 3:1; Евр. 6:6; Гал. 5:24).

Каква е целта на тази смърт? Смъртта е разкъсване на връзката между посочените фактори, които заедно образуват живия организъм. При тази смърт един от тях престава да действа. Кой именно? Не умът, а „плътта“ или „греховното тяло“ (σῶμα τῆς ἁμαρτίας). Под този израз апостолът разбира тялото като оръдие на греха – нашите страсти и пороци (срв. Рим. 7:24; Кол. 1:22; 2:11). Защо трябва плътта да бъде лишена от сила? За да не служим вече на греха, който властва чрез плътта. Това отричане от служението на греха е напълно естествено за онзи, който е умрял за него – умрял нравствено, разбира се, а не физически.

А какво тяло или каква „плът“ ще имаме вместо умъртвената греховна? За това апостолът говори на други места в посланията си (например Еф. 4:24 и сл.; Кол. 3:11 и парал.).

Сега апостолът представя обратната страна на нашето “умиране с Христос”, а именно нашето оживяване заедно с Него. С унищожаването на „ветхия човек“ нашата личност не изчезва, а вместо старото естествено „аз“, което е било свързано с поробената от греха плът, се появява ново „аз“, съединено (σύμφυτος) с Христос. То черпи своя живот от Него; нашият живот е живот с Христос и в Христос.

„Умря за греха“ (ст. 10) означава: Той умря, за да разруши властта на греха и неговите окови, като веднъж за всички заплати дълга от името на човечеството. Христос призна правата на греха над Своите братя – хората, и над Самия Себе Си, защото стана техен Поръчител. Претенциите на греха Той удовлетвори със Своята смърт.

„Живее за Бога“ означава: живее вечно, защото смъртта вече няма власт над Него (св. Йоан Златоуст).

От казаното по-горе апостолът прави извод, приложим към християните. Те трябва винаги да помнят („считайте себе си“), че както Христос, така и те са мъртви за греха и живеят за Бога.

От този израз – „да считаш себе си“ (λογίζεσθαι) – някои тълкуватели правят заключението, че апостол Павел не е виждал в кръщението средство за действително оправдание и очистване от греховете, средство за начало на нов живот в Бога. Според тях той учи, че ние можем само да се „считаме“ за оправдани и умрели за греха, но това не е истинско освещение.

Апостолът различава две освещения: едното – извършено в момента на приемането на кръщението, и другото – продължаващо през целия живот след кръщението (срв. 1 Сол. 5:23; Кол. 3:10; Гал. 5:5; Еф. 4:23). С други думи, апостолът казва следното: християни, вие сте осветени и сте умрели за греха чрез кръщението; започнали сте да живеете за Бога. Но не се успокоявайте с това! Не заспивайте, а бодърствайте! Никога не забравяйте великата промяна, която се е извършила във вашата душа – иначе искрите на греха, които тлеят под пепелта във вашето сърце, могат отново да запалят пожар във вътрешния ви живот. Това продължаващо освещение трябва да продължи дотогава, докато Христос “не се утвърди в нас и докато не се преобразим в Неговия образ”. Св. Йоан Златоуст казва, че апостол Павел тук има предвид две умъртвявания и две смърти: едното се извършва от Христос в кръщението, а другото трябва да извършим сами чрез усърдието си след кръщението.

И така, в кръщението ние приехме сериозен обет – да служим не на греха, а на Бога, да Му служим с дела и в истина. На някого може да се стори, че това служение – тази постоянна борба с греха, би било трудо без Закона и само с благодатта. Но това не е така. Може да се каже така: както Законът по-рано ни предаваше в робство на греха, така сега ние станахме послушни слуги на правдата. И това ново служение на правдата е несравнимо по-щедро възнаградено, отколкото предишното служение на греха: от новия Господар получаваме святост и вечен живот, докато старият ни господар ни отплащаше за нашите усилия със смърт.

От някои предишни изрази на апостола би могло да се заключи, че той вече не признава съществуването на греха у вярващите. Но всъщност той е далеч от подобен краен оптимизъм. Апостолът казва само, че грехът вече не може да има господарско, „царско“ положение в живота на християнина. Самото това обаче показва, че апостолът не отрича неговото съществуване у вярващите.

Коя е причината грехът да е загубил предишното си господство? Той е изгубил своето силно оръжие и съюзник – тялото, което в Христа се е превърнало в оръдие на Бога.

„да не царува грехът“ – граматически увещанието е отправено към греха, сякаш към лице, но по смисъл то е насочено към самия вярващ, защото от него зависи да сложи край на господството на греха. Това увещание напомня думите на апостола в Послание до колосяни: „Вие умряхте… и тъй, умъртвете земните си членове“ (Кол. 3:3, 5). Щом сме умрели за греха в Христос, можем да умъртвяваме греха и в своя всекидневен живот.

„в смъртното ви тяло“ – тялото е областта, където грехът се утвърждава. Волята, поробена от греха, предава тялото като крепост в негово владение. Апостолът нарича тялото „смъртно“, за да внуши на вярващите колко неуместно е те, които са призвани към участие в безсмъртния живот на Христос, да робуват на похотите на тяло, което скоро ще умре.

„в неговите похоти“, т.е. похотите на тялото – това са стремежите и желанията на плътта, които въздействат върху душата и предизвикват в нея страстни и безпорядъчни движения на греха. Самата дума „похот“ (гр. ἐπιθυμία, от ἐπί – „към, против“ и θυμός – „сърце, чувство, страст“) означава силата, с която душата, под властта на сетивното желание, се устремява към предмети, способни да задоволят възбудените в нея страсти.

„И не предоставяйте членовете си“ – след като говори общо за тялото, апостолът изрично посочва и неговите членове. Това са органите на тялото, чрез които се удовлетворяват плътските желания. Гръцката дума ὅπλα (оръдия) по-често означава оръжия, но тук явно е употребена в смисъл на средства, чрез които се постига дадена цел. „Неправда“ тук означава изобщо безнравственост.

„а предоставете себе си на Бога“. „Предоставете“ е в аорист (παραστήσατε), което означава действие, което трябва да се извърши веднъж и без отлагане. В 13-ти стих в първата половина е употребено същия глаголен корен (παρίστημι), но в сегашно време – „не предавайте“ – тоест действие, което продължава. Християните трябва да представят на Бога не само тялото, но и цялата си личност (себе си), заедно с тялото и неговите органи.

„като оживели от мъртвите“ – т.е. като хора, които действително живеят истинския живот във вярата, докато преди са били мъртви в греховете (срв. Еф. 2:1), отдалечени от Бога.

„за оръдия на правдата“ – тук под „правда“, в противоположност на „неправда“, трябва да се разбира изобщо добродетелта.

След като отново подчертава, че грехът вече не трябва да властва над хората, изкупени от Христос, апостолът уверява читателите си в това, като им напомня, че те вече не са под Закона, а под благодатта. Това благодатно състояние – примирението с Бога и общението с Него, дава на душата онази победоносна сила, която напълно е липсвала на онези, които са били подчинени на Закона.

Човекът, който е живял „под Закона“, е носел в душата си единствено тежкото чувство за собствената си отговорност пред Бога, страха от осъждане и робска покорност, вместо синовната преданост, която християнинът изпитва към Бога.

Апостолът си представя опонент, който се съмнява, че благодатта сама по себе си, без Закона, може да предпази християните от грях. „Да съгрешим ли“ – ἁμαρτήσωμεν – тук е употребен аорист, който означава еднократно, отделно действие. Затова очевидно става дума за въпроса дали благодатта е достатъчно силна, за да побеждава греха във всеки отделен случай. На пръв поглед може да изглежда, че тя е снизходителна към отделните падения на човека, докато Законът строго наказваше всяко нарушение на Божията воля.

На този въпрос апостолът дава категоричен отрицателен отговор.

Обикновено се случва така, че когато няколко пъти извършим един и същ грях, той вече придава на волята ни определена насока, от която тя не е в състояние да се отклони. Същото важи и за добрите дела – от тях възникват добри навици. Така у човека се изграждат или лоши, или добри навици.

Този психологически закон е изразен в думите на Христос: „всеки, който върши грях, е роб на греха“ (Йоан 8:34). Апостолът има предвид същия закон, когато говори за робство или на греха, или на правдата: човек трябва да има господар – без това той не може да съществува. Този господар ще бъде или грехът, или правдата. Ако читателите на посланието са тръгнали по пътя на добродетелта, това означава, че те несъмнено ще стигнат до пълно подчинение на правдата или благодатта. Последната ще стане за тях такъв господар, какъвто Законът беше за юдеите.

„на когото предавате себе си“ – това се отнася за първите стъпки, които човек прави в едната или другата посока. В този момент той все още проявява известна степен на нравствена свобода спрямо онова начало, което иска да завладее неговото същество и воля – сам избира да се предаде. Но колкото повече показва податливост на това начало, толкова повече губи свободата си и се оказва в положението на роб.

„за смърт“ – тук става дума за духовната смърт, за отделянето от Бога, защото на нея е противопоставен не вечният живот, а правдата. А физически, разбира се, и „робите на правдата“ умират, както и „робите на греха“.

„на послушанието“ означава вяра в Христос и в Евангелието. И в следващия стих глаголът „да бъдеш послушен“ означава именно акта на вярата.

Между двама господари – греха и вярата (послушанието), римските християни вече са направили своя избор, такъв, какъвто трябва да направи всеки човек: те са застанали на страната на вярата.

„Станахте от сърце послушни“ – в гръцкия текст е употребен аорист (ὑπηκούσατε), който посочва решителния акт на обръщането им към Христос (по-точно: „послушахте, откликнахте“), а “от сърце” означава доброволно и без принуда.

„оня вид учение“ (τῷ τύπῳ διδαχῆς) – в този израз несъмнено има намек за съществуването на ясна проповед за Христос. Апостолът вероятно има предвид своето благовестие (Рим. 2:16; 14:24), което първите проповедници на християнството донесли със себе си в Рим.

Павел от личен опит знаел, че единствено в духовната чистота на неговото Евангелие може да се намери истинска опора за християнската святост и че ако на Закона се придаде роля в освещаването на християнина, това би попречило на действието на Светия Дух. Затова той се радва, че римляните са приели Евангелието именно в този вид, в който той сам го е проповядвал.

Тук апостолът обяснява израза, който употреби по-горе: „роби на правдата“. Биха могли да го попитат: нима упражняването в добродетел е робство? Самият апостол по-рано е учил, че християните са призвани към свобода (Гал. 5:13).

На този предполагаем въпрос апостолът отговаря така: „като говоря така, аз се съобразявам с разбиранията на читателите, с тяхното немощно състояние“. Очевидно апостолът съзнава, че римските християни не винаги са били на висотата на призванието си. От време на време у тях се пробуждали страсти, сякаш вече потиснати. Не всеки можел умело и без вреда за себе си да използва християнската свобода.

Затова за мнозина било необходимо да се утвърдят в мисълта, че над тях стои Господар, Който строго ще изисква от тях отговор за всяко нарушение на християнската чистота. Именно затова апостолът им внушава, че трябва да се смятат за „роби на правдата“ – да не си позволяват никакви волности спрямо евангелския закон. Иначе всички техни трудове могат да пропаднат напразно (срв. думите на апостол Юда: „а други спасявайте със страх“ – Юда 1:23).

„Нечистота“ е грехът като лично падение, лично развращение (1 Сол. 4:7). „

„Беззаконие“ е презрението към Мойсеевия закон или към закона на съвестта.

Своя призив да служат на правдата апостолът обосновава с това, че предишното служение на римляните на греха ги е водело към срам и смърт.

„Свободни от правдата“  е първата последица от служенето на греха. Апостолът очевидно говори тук иронично: „Вие наистина бяхте хора, свободни от всякакви представи за чест и добродетел! Те ви изглеждаха ограничителни…“

„Какъв плод…“ – това е втората последица от служенето на греха, заедно с отсъствието на правда. Тук апостолът посочва непосредствения, естествен резултат от предишния живот на римските християни – така да се каже, плода на собственото им нравствено състояние.

„Краят“. Краят или увенчаването на човешката дейност зависи от Бога. За предишните дела на римляните Бог би ги наказал със смърт, тоест с вечното отделяне от Него.

„Вашият плод е святост“ (ὁ δὲ καρπὸς ὑμῶν εἰς ἁγιασμόν) – по-точно трябва да се преведе: „А плодът ви [е] за освещение“, тоест вашият плод се състои в това, че се насочвате към светостта. Това е резултат от тяхната постоянна дейност, която зависи от Бога. Всяко изпълнено от християнина задължение е нова стъпка по пътя, в края на който сияе възвишеният идеал на съвършената святост (ἁγιασμός).

Апостолът накратко повтаря мислите, изложени в стихове 21 и 22.

„Платка“ – гръцката дума ὀψώνιον означава първоначално плащане в натура от земеделието, а по-късно – парично възнаграждение, което военачалниците давали на своите войници. Затова следващото изразяване в гръцкия текст – ἁμαρτίας – трябва да се преведе просто в родителен падеж: „на греха“ (а не „за греха“, както е в руския превод).

Тук грехът е олицетворен като господар, който плаща на своите поданици със смърт, т.е. кара ги да изпитат всички болезнени последствия от своите престъпления (срв. Гал. 6:7–8; 2 Кор. 5:10).

„Дар Божи“ – от Бога ние получаваме не заплата, не награда, а дар, незаслужен от нас (χάρισμα). „Адът винаги е заслужен, небето – никога!“ (Ходж)