“оправдани с вяра”. Оправданието дарява на човека два вида блага – настоящо и бъдещо. Настоящото благо е примирението с Бога, основано на прощаването на греховете ни; а бъдещото е вечното блаженство. Последното засега е предмет единствено на нашата надежда, но надежда сигурна, защото за нея поръчител е Божията любов към човека, изкупен и осветен в Христа Иисуса. Благодарение на тази любов вече е извършено най-трудното – ние сме станали Божии чада; затова и онова, което още очакваме, нашето прославление, е естествена последица от това наше осиновяване от Бога.

“имаме мир с Бога”. След оправданието нашите отношения са Бога са изцяло мирни. Ние вече не трябва да очакваме гняв, а само милости от Него. Но какво представлява този мир (εἰρήνη), или, както апостолът казва в ст. 11, това помирение (καταλλαγή)?

Мнозина смятат, че с тези думи се означава промяна в отношението на Бога към човека – че Бог престанал да е враждебен към човека и станал милостив (така тълкува например от по-новите коментатори Рихтер). Но с това мнение не може да се съгласим. Само езичниците си представят нещата по този начин: обект на примирението е Бог, а субектът, тоест действащият, е човекът, който чрез жертви умилостивява Бога, и в резултат Бог се примирявал с човека.

При апостол Павел обаче е обратното: не човек примирява Бога със себе си, а Бог примирява човека със Себе Си. Мирът се установява в душата на човека, а не в Бога, защото Бог никога не е можел да бъде във вражда с човека. „Бог не враждува против нас, но ние против Него. Бог никога не враждува“ – казва св. Йоан Златоуст (Тълкувание към 2 послание до Коринтяни 5:20).

В подкрепа на това тълкуване говори и употребата на израза „примирете се“ (καταλλάσειν) във 2 Кор. 5:20: „примирете се с Бога“. Ако примирението (καταλλαγή) беше чисто обективен акт, който се извършва само в Бога, тогава това увещание на апостола не би имало смисъл.

“достъп” (προσαγωγή). Апостолът тук не говори за онзи постоянен достъп до Бога, който имаме винаги в молитвата. Той посочва еднократен, завършен акт – нашето обръщане към Христос, момента, в който небесната врата се е отворила пред нас.

“благодат”. Това е състоянието на християните, онзи мир, за който се говори в първия стих.

„слава Божия“. Това е висшето благо, което още не сме достигнали. По-подробно за това благо апостолът говори в осма глава и в глави 3–5.

Дори скърбите, които толкова често срещаме в живота, не могат да отслабят силата на нашата вяра и надежда за бъдещата слава. Напротив, те дори допринасят за укрепването и оживяването на тази надежда, която става твърда у онези, които са придобили търпение и опитност.

Обяснение за тези две понятия можем да намерим у апостол Яков (Як. 1:3) и у апостол Петър (1 Петр. 1:7; 2 Петр. 1:6). При Яков и Петър за означаване на „опитност“ се употребява думата δοκίμιον, докато у Павел се среща думата δοκιμή. Затова може да се каже, че Яков говори за скръбта като за средство за изпитание на човека; Петър, също като Павел с думата δοκιμή, разбира резултата от това изпитание: състоянието на християнина, преминал през борбата със скърбите, състояние на сила и мъжество, произлязло победоносно от нея.

Надеждата на християнина е „непосрамваща“. Още при самото обръщане към Христос човек вече е имал надежда, но това е била надежда като в зародиш. Едва у онзи, който е понесъл много скърби и не е паднал в борбата, надеждата се превръща в могъща сила.

Но не само скърбите укрепват нашата надежда. Още по-силно я утвърждава Божията любов, изляна в сърцата ни. Това изливане е станало в определен исторически момент, а плодовете му ние продължаваме да усещаме в себе си и днес (затова в гръцкия текст е казано: ἐν καρδίαις ἡμῶν – „в сърцата ни е изляна“).

„чрез Светия Дух“ – апостолът посочва и средството, чрез което тази любов достига до нас. Светият Дух премахва всички прегради, които стоят между Божието сърце и човешкото сърце, и така между Бога и човека започва живо общение (срв. Йоан 14:19–20).

“Защото” – апостолът продължава да убеждава вярващите, че тяхната надежда за бъдещата слава (ст. 2) е напълно основателна. До края на 11-ия стих той доказва, че тази надежда има своето основание в оправданието, което вече сме получили чрез жертвата на Божия Син, и още повече в това, че Божият Син сега ходатайства за нашето прославление не чрез смъртта Си, а чрез живота Си. Понеже животът е по-висш от смъртта, затова и прославлението, което очакваме, е още по-сигурно и по-непоклатимо от оправданието, което вече е извършено.

„немощни“ – това е същото, което по-нататък е наречено „нечестиви“ и „грешни“. Това състояние изобщо не е такова, че да може да привлече към нас любовта на Всесветия Бог.

„в определено време“ (гр. κατὰ καιρόν) – тоест съобразно с обстоятелствата на времето. Най-добре е това изразяване да се свърже с думата „немощни“. Тогава смисълът ще бъде: причината за нашата немощ е именно във времето – то беше такова, че праведни и здрави духом хора просто не можеха да се намерят.

Разяснявайки значението на Христовата смърт за грешните хора, апостолът казва, че Бог е изпратил Своя Син на смърт, когато хората още бяха грешници. Кой би умрял, за да окаже услуга дори на човек праведен и добродетелен? Може би някой би се осмелил да положи живота си за свой благодетел (τὸῦ ἀγαθοῦ – в мъжки род, съответстващ на израза δίκαιος – „праведник“; ὁ ἀγαθός също е човек праведен и добродетелен, както и δίκαιος, но освен това особено скъп за друг поради личните си качества; срв. 1 Цар. 1:8).

Божията любов към нас обаче се откроява най-ясно сега, след Христовата смърт, защото Той ни дава възможност да я оценим, изпращайки в сърцата ни Светия Дух (Гал. 4:6) – същата тази любов, която някога се яви в Христовата смърт.

С други думи, пояснява апостолът във връзка със стих 5 за изливането на Божията любов в нашите сърца, Бог не престава непрестанно и по най-милостив начин да ни напомня за Своята любов към нас, говорейки ни вътре в сърцето (любовта към нас – по-точно: „в нас“, εἰς ἡμᾶς).

Мисълта в тези два стиха е една и съща: ние, като сме оправдани или примирени с Бога чрез смъртта на Неговия Син, можем да бъдем напълно уверени в бъдещото си спасение. Само че в стих 10 апостолът прибавя още едно основание за тази увереност – а именно, че Христос вече ходатайства за нас не чрез смъртта Си, а чрез живота Си. И понеже животът е по-висш от смъртта, следва, че и Христовият живот, Неговата прослава, е по-голяма гаранция от Неговото унижение и смърт.

“бидейки врагове”. Апостолът недвусмислено казва, че враждата не е от страна на Бога, а на хората. Не Бог е враг на човека, а човекът чрез делата си е враг на Бога, като руши Неговите закони (срв. Рим. 8:7; Кол. 1:21).

„И не само това“ – т.е. малко е, че ние се примирихме с Бога и вече не треперим в очакване на Неговото наказание; ние дори Го считаме за наш Бог. Може ли тогава в сърцето ни да има какъвто и да е страх при мисълта за Неговия велик съд над света? Не, напротив, ние трябва да се радваме за настъпването на това време. Такава е мисълта на апостола.

И за всички тези блага – оправдание, примирение, пълно душевно спокойствие – ние, добавя апостолът, дължим на нашия Господ Иисус Христос. С това напомняне апостолът иска да научи християните на смирение.

За да утвърди още повече вярващите в мисълта, че окончателното спасение ще им бъде дарувано, апостолът сега сравнява прародителя на древното, дохристиянско човечество – Адам, с Прародителя на новото – Христос. Както Адам роди греховно потомство, което живя под Божия гняв и умираше непомирен с Бога, така от Христос, чрез вяра в Него, се ражда ново човечество, което живее в общение с Бога и след смъртта влиза в наследството на вечния блажен живот. Освен това благодатта, донесена на хората от Христос, е несравнимо по-голяма от вредата, причинена от Адам – дотолкова, доколкото Първият стои несравнимо по-високо от втория.

“Затова”, тоест с оглед на казаното по-горе за оправданието на хората чрез Христос. Апостолът иска да каже: понеже всички ние намерихме оправдание в Христос, то съществува сходство между нашето отношение към Христос и отношението ни към телесния ни прародител. От Адам дойде погибелта за цялото човечество, от Христос – спасението!

“както чрез един човек”. Описвайки влизането на смъртта в света, апостолът приписва вината за това на един човек – Адам. За Ева той не споменава, защото именно Адам в момента на грехопадението е бил представител на цялото човечество, произлязло от него.

“грехът” (ἁμαρτία) – у ап. Павел тази дума винаги означава насоченост на волята срещу Бога, като действено начало, като сила, която се проявява във всички отделни грехове (срв. ст. 21; Рим. 3:9; Рим. 6:12; Рим. 7:8, 9, 17).

“влезе” (εἰσῆλθε) – т.е. „влезе в света“ като нещо ново, и то внезапно, изведнъж (аорист).

“в света” (κόσμος) – тук, както и на други места (например в Йоан 3:16), означава света на хората, цялото човечество. Извън човечеството грехът, очевидно, според апостола, е съществувал и по-рано – разбира се, сред злите духове.

Но как да се съгласува с Божието съвършенство появата на цяла поредица поколения, обременени с човешкия грях? Разбира се, Бог е можел да унищожи рода, покварен от греха, и да създаде нов. Но това би означавало признание за победата на сатаната. Затова Бог остави човечеството да съществува в греха, като предварително избра средство за неговото изцеление.

“а чрез греха – смъртта”. Както ясно личи от 13-и и 14-и стих, апостолът разбира смъртта като телесно разложение. Той говори това, разбира се, припомняйки си повествованието в книга Битие за дадената на Адам заповед. Последният трябваше да умре, ако вкусеше от забранения плод (Бит. 2:17). Несъмнено човешкото тяло е било създадено от същите елементи, както и тялото на животните, и следователно по същността си е било тленно. Но то би могло постепенно да достигне до онова прославление, на което ще бъдат удостоени онези, които ще доживеят до Второто пришествие на Господа (1 Кор. 15:51–52). За това първият човек трябваше да се възвиси над стремленията, общи за него с животинския свят: ако той чрез свободната си воля се беше издигнал над животното, нямаше да сподели неизбежната участ на животните – смъртта.

“по такъв начин смъртта премина във всички люде”. Руският превод “така смъртта премина…” е неточен. В гръцкия текст на израза „така“ съответства: καὶ οὕτως, който съвършено правилно в славянския превод е предаден с думите „и тако“ – тоест „и по този начин“.

“премина” – по-точно: „разпространи се“ (διήλθεν). Подобно на това как малко количество отрова постепенно пропива кръвта в целия организъм, така смъртта се разля по всички членове на човешкия род: всеки човек се раждаше вече заразен с отровата на Адамовия грях и на смъртта. Адам отвори вратата за смъртта, и от този момент тя трайно се утвърди в човешкия род.

“в когото всички съгрешиха”. Тук апостолът обяснява защо грехът и смъртта, влезли чрез един човек, станаха причина за смъртта на всички. Но изразът в гръцкия текст ἐφ᾿ ᾧ не се разбира еднакво от всички тълкуватели – затова и възникват разногласия в предаването на мисълта на апостола. Едни виждат тук мъжки род на относителното местоимение, други – среден род. В първия случай ἐφ᾿ ᾧ ще се отнася до думата ἄνθρωπος („човек“) и тогава изразът трябва да се преведе така: „в когото всички“. Във втория случай ἐφ᾿ ᾧ има значение на причинно съюзно изразяване и смисълът ще бъде: „защото всички…“

Макар филологическите съображения да говорят против първото и в полза на второто тълкуване, несъмнено е, че и във втория случай към израза „защото всички съгрешиха“ трябва да се прибави и уточнението „в него“ (т.е. в Адам). Защото, ако тук ставаше дума не за греха на Адам, а за личните, съзнателни грехове на неговите потомци, това би противоречало на следващото твърдение на апостола, че грехът не се вменява там, където няма закон; следователно хората не биха могли да умират за своите лични грехове – те не им се вменявали като достойни за смърт. Освен това апостолът употребява за думата „съгрешиха“ аорист (ἥμαρτον), който обозначава грехопадение, извършено в един определен исторически момент – именно грехопадението на Адам.

Какво обаче е било участието на потомците на Адам в неговия грях? То не е било съзнателно и свободно – потомците на Адам тогава още не съществували като личности. Но според апостола цялото човечество е един неразривен и единен организъм, в който всеки човек има предишно битие в своите предци и последващо – в своите потомци. Затова всички хора, според апостола, вече са съществували в Адам под формата на общочовешката природа. Човекът със самата си природа е участвал в престъплението на Адам. Влезлият в природата на първия човек грях вложил в нея началото на смъртта, и тя останала вече с това начало, предавайки го на потомците на Адам.

Но ако участието на всички хора в греха на Адам е било несъзнателно и безволево, възможно ли е вечната съдба на свободния и разумен индивид да зависи от този акт? Разбира се, не – това би било несправедливо. Апостолът обаче тук не говори за вечната участ на личността, а само за телесната смърт. Що се отнася до духовното и вечното съществуване на личността, то зависи от самия индивид – от неговото лично отношение към греха.

Трябва да се отбележи и това, че 12-ият стих, който изцяло се състои от подчинени изречения, няма завършек (такъв изразен похват се нарича анантоподотон). Апостолът, отклонявайки се от започнатото сравнение в 12 стих, за да даде пояснения в 13–14 стихове, вече не се връща към първия член на сравнението. Той подновява мисълта от 12-ия стих едва в стих 18.

защото и преди закона имаше грях в света; ала грях се не смята, кога няма закон.

На учението на апостола, че смъртта е дошла от един човек, биха могли да възразят, че потомците на Адам и сами са грешили, и именно това е било причината да умират. Апостолът отговаря на това предполагаемо възражение така: грехът се вменява като престъпление, което влече след себе си смърт, само когато има закон, установяващ смъртно наказание. Такъв закон беше Моисеевият. Но този закон е даден сравнително късно – при Моисей, три хиляди години след грехопадението.

И въпреки това всички хора умираха като престъпници, заслужаващи смърт. Те не нарушаваха някаква конкретна заповед, подобна на онази, дадена на Адам, и все пак смъртта поразяваше всички – дори и младенците. Оттук е ясно, че причината за смъртта на хората не се корени в техните лични грехове, а в греха на Адам, в който те са участвали несъзнателно и безволево.

Противниците на Павел, разбира се, биха могли да възразят, че хората и преди Моисеевия закон са имали закон на съвестта, и че именно за нарушаването му Бог наказвал човечеството (потопът, унищожението на Содом и Гомора). Но законът на съвестта не заплашваше изрично със смърт за неговото нарушение, а и наказанията, които Бог понякога изливаше върху хората, не бяха по същество юридически, постановени според определена законова норма. Те бяха по-скоро особени педагогически мерки, предизвикани от беззаконието сред хората, преминало всякакви граници.

“образ на Бъдещия” (τύπος τοῦ μέλλοντος). От всичко казано за Адам апостолът заключава, че Адам е образ на бъдещия Адам, тоест на Христос. Вместо думата „образ“ по-правилно би било да се употреби „предобраз“, защото думата τύπος винаги означава нещо историческо (личност или предмет), което по Божия промисъл има за предназначение да предизобразява или предсказва нещо новозаветно, съответстващо на древното, старозаветното.

Миналото апостолът разглежда като подготвителен етап на развитието, в който в зародиш се съдържа онова, което трябва да се разкрие в Новия Завет. Но ако сравним двамата Адамовци – старозаветния и новозаветния – по тяхното достойнство, трябва да кажем, че Христос (вторият Адам) е прототипът, оригиналът, а Адам (първият Адам) е само отражение, Негов образ.

От това, че Христос е първообразът, а Адам – неговият образ, по необходимост следва, че действието на Христос върху човечеството съответства на действието, извършено от Адам. Но между тези действия има и разлика, и то разлика благоприятна за човека. Спасението, което ни дарява Христос, е несравнимо по-достоверно от осъждането, което Адам навлече върху цялото си потомство. Защо? Защото благодатта е по-силна от греха: делото на Адам ще бъде унищожено, а делото Христово ще пребъде вечно.

“Но дарът”. С тези думи апостолът ограничава започнатото сравнение между Адам и Христос.

“дарът чрез благодатта” (χάρισμα) – това е благодатният дар, който Христос ни направи, принасяйки живота Си в жертва за нас от любов.

“престъплението” – грехът на Адам, който оказа гибелно влияние върху целия човешки род.

“мнозина”, т.е. всички потомци на Адам. Апостолът употребява този израз явно, за да съответства на втората половина на паралела: както благодатта на Христос не я получават всички, а „мнозина“ (т.е. вярващите), така и за наследилите греха на Адам е казано „мнозина“.

“Божията благодат и дарът чрез благодатта”. Този начин на изразяване се нарича гендиадис (едно нещо, означено с две израза) и може да се предаде така: „Божията благодат, която се състои в спасението, дарено ни в Христос“. По-точно „дар по благодат“ трябва да се преведе „благодатен дар“ (δωρεά ἐν χάριτι).

“се изля преизобилно”. Св. Йоан Златоуст казва: „Христос не само поправи всичко повредено от Адам, но възстанови това в по-голяма и по-висша степен“.

Разликата между делото на Христос и делото на Адам е и в това, че Христовата благодат освобождава не само от греха на Адам – греха на природата, наследствения грях – но и от всички грехове, извършени впоследствие от потомците на Адам, от престъпленията, които те са извършили свободно и съзнателно.

След грехопадението на Адам човечеството получи като дар осъждане, а тук, в Христа, получаваме нов, несравнимо по-добър дар – оправдание, и то оправдание от множество престъпления.

Под „оправдание“ (δικαίωμα), като резултат от дара на благодатта, тук се разбира възстановяване на правдата – действителна промяна на човешката природа към по-добро.

Може да изглежда странно, че едно-единствено престъпление – грехопадението на Адам – доведе до осъждане на всички, а в другия случай – при безбройните грехове на неговите потомци, когато, изглежда, Божият гняв би трябвало да се прояви още по-силно – вместо осъждане дойде оправдание, изключителното откровение на Божията любов.

Апостолът обяснява различното отношение на Бога към едно и също явление по следния начин. Там, в Адам, ние се поддадохме на властта на греха и смъртта; тук, в Христа, самите ние ставаме господари. Съзнателно и свободно приемаме дара, който ни предлага Божията любов.

Падението на Адам е действало върху неговите потомци отдалеч – те в повечето случаи дори не осъзнавали защо страдат. А правдата, която Бог им дарява в Христос, се приема от тях с радост.

“дара на оправданието” – дарът е в самата правда.

“чрез Едного Иисуса Христа” – този израз съответства на стих 12: „чрез един човек грехът влезе в света“.

Тук апостолът прави заключение от всичко казано от 12-и стих нататък: там, в Адам, чрез престъплението на един настъпи всеобщо осъждане; тук, в Христос, чрез оправданието на един настъпи оправдание за всички, което води към истинския и пълен живот.

„Правдата на Единия“ (δικαίωμα) – според контекста тук трябва да се разбира делото на оправданието, извършено от Христос, което е противоположно на онова, което в стиха е наречено „престъпление“ (делото на Адам). Това дело на оправданието включва в себе си както смъртта, така и възкресението на Христос.

„оправдаване за живот“ (δικαίωσις) – това е състоянието на оправданите вярващи.

Защото, както чрез непослушанието на един човек мнозина станаха грешни, тъй и чрез послушанието на Едного мнозина ще станат праведни.

Тук апостолът не само повтаря мисълта от предишния стих, но в същото време посочва и нравствените, вътрешните причини както за престъплението на Адам, така и за саможертвата на Христос. Адам прояви лекомислие, като не се вслуша в ясно и определено прозвучалите Божии заповеди – той постъпи така, сякаш дори не ги беше чул! Христос, напротив, показа пълно послушание към волята на Своя небесен Отец – това продължи през целия Му живот и най-ясно се разкри в Неговата смърт (Фил. 2:8).

Досега апостолът, започвайки от Рим. 3:21, е изложил плана за спасението на всички хора. При това Мойсеевият закон се оказва като че съвсем излишен. Сега апостолът обяснява, че и законът е имал свое значение в домостроителството на нашето спасение. Макар да не е породил греховността и да не я е унищожил, той се е присъединил (παρεισῆλθεν), станал е помощно средство за осъществяването на този план.

А как именно? Законът е започнал да умножава, както да увеличава по брой, така и да усилва човешките престъпления. В гръцкия текст стои изразът ἵνα πλεονάσῃ – „за да се умножи“. Тук става дума за целта на закона, а не за неговия резултат. Хората започнали да грешат съзнателно – нещо, което без закона е невъзможно. Самият грях чрез закона придобил особена действена сила (срв. Рим. 7:7 и сл.).

Това е било необходимо, за да може благодатта да се прояви в цялата си пълнота. Ако грехът не беше станал толкова голям и осезаем, у хората никога не би възникнала нужда от спасение и съответно те не биха признали богатството на Божията благодат, нито биха я приели.

„грехът царуваше за смърт“ – тоест проявяваше своето господство чрез смъртта (ἐν θανάτῳ), именно в това, че всички хора умираха.

„благодатта… за вечен живот“ (εἰς ζωήν αἰώνιον) – благодатта не се проявява в настоящия живот (тук не е употребен предлогът ἐν, както по-горе, а εἰς), а води към вечния живот, защото в пълния смисъл на думата вечният живот все още не е открит за хората. Той остава цел на техните стремежи. Този вечен живот е онази слава, за която апостолът вече говори (Рим. 3:23), неразривно свързана със светостта.

„чрез Иисус Христос, нашия Господ.“ Тези последни думи на сравнението, започнато в 12-и стих, подчертават огромното значение на Христос за нас. Сякаш апостолът иска да каже като извод от сравнението между Адам и Христос: Адам вече е далеч от нас, а Христос остава с нас единствен!

Ние присвояваме за себе си Неговото дело на спасението чрез това, че реално и действително живеем в Христос, както някога живеехме в Адам. Там ние съществувахме във форма на неопределена, неиндивидуализирана природа и бяхме увлечени в греха несъзнателно и без свобода; тук вече сме определени личности, които съществуват извън Христос и независимо от Него. Нашето участие в Неговото дело следователно е разумно и съзнателно.

А как се осъществява това участие, как ние съединяваме своята личност с Христос – за това апостолът говори в следващата, 6-а глава.