В края на трета глава апостол Павел заявява, че оправданието чрез вяра не противоречи на закона, а напротив – представлява изпълнение на самата основна идея, заложена в закона. Това твърдение обаче трябва да бъде потвърдено с факти. И ето, апостолът намира такъв факт именно в закона – тоест в Петокнижието. В книга Битие (Бит. 15:6) се казва за Авраам, че „той повярва на Господа, и това му се вмени за правда“. Оттук Павел заключава, че оправданието чрез вяра е било признато за единствено възможното още в Стария Завет.

За да допълни това свидетелство, Павел цитира и псалмите на Давид, където също се казва, че оправданието не зависи от дела. Освен това той привежда и друг аргумент – че в самия живот на Авраам делата не са имали значение като средство за оправдание пред Бога: той е бил оправдан още преди да извърши великия подвиг на обрязването.

За юдеите Авраам е бил символ на праведността, и именно неговият пример е най-подходящ, за да се покаже как се достига праведност. Ако дори той, най-знаменитият патриарх, е бил оправдан само чрез вяра, тогава Павел с право учи, че спасението се дава единствено чрез вяра. Но ако към тази вяра Авраам е трябвало да прибави и дела, тогава би се разрушила цялата апостолска проповед.

И така: какво е постигнал нашият праотец Авраам чрез дела, „по плът“? – Някои древни и съвременни тълкуватели свързват израза „по плът“ с думите „нашият отец“, но това е неправилно. Първо, такава добавка би била излишна; второ, тя не би подхождала на читателите на посланието, които в мнозинството си не били евреи; и трето – самият апостол смята Авраам за отец на християните не „по плът“, а по вяра (срв. Гал. 3:7).

На зададения в предишни стих въпрос няма пряк отговор, но той се подразбира: Авраам не е получил оправдание чрез дела. Апостолът добавя, че ако това беше станало чрез дела, тогава Авраам би имал основание да се хвали. Но Павел вече е казал (3:27), че всяка похвала е изключена. А и самото Писание никъде не свързва оправданието на Авраам с неговите дела. Следователно отпада всяка мисъл за оправдание чрез дела.

Нека хората, неговите потомци, се възхищават от неговите подвизи, но не тези подвизи са му донесли оправдание пред Бога.

Какво е дало на Авраам нов живот и го е поставило в ново отношение към Бога? – Вярата. Авраам повярва на Божието обещание, че именно той, остарелият и бездетен старец, ще стане баща на многобройно потомство. И Бог вмени тази вяра за оправдание.

Но как да разберем това „вменяване“? Дали Авраам е станал действително праведен – напълно оправдан и осветен, чрез самата си вяра? Разбира се, не. Докато жертвата на Христос още не беше принесена, не можеше да има пълно опрощение на греховете и истинско оправдание (Евр. 9:15). В Стария Завет беше възможно само предварително, потенциално оправдание – вярата съдържаше в себе си семето на бъдещото пълно оправдание.

И все пак тази вяра се зачиташе (вменяваше се) на Авраам и на всички вярващи в Стария Завет: вярващият човек усещаше Божието одобрение заради вярата си, и това му носеше нравствено успокоение и увереност в Божията милост.

Изводът, който апостолът прави от свидетелството на Писанието, е ясен: вменяването на Авраамовата вяра за оправдание е изцяло дело на Божията милост. Защото, както вече бе обяснено при стих 3, в самия Авраам още не се виждаше пълна и съвършена праведност – такава изобщо не съществуваше в Стария Завет. Ако оправданието зависеше от делата му, тогава Бог би бил „задължен“ да го оправдае – като дълг. Но в Писанието никъде не се говори, че Бог има подобен дълг спрямо човека.

Павел прави следния извод: има два възможни начина да се търси праведност – чрез дела или чрез вяра. За делата възнаграждението се дава като дълг; за вярата – като дар, по милост, дори без наличието на пълна праведност.

Вярата, за която говори апостолът, се състои именно в това убеждение: че Бог може да оправдае и най-нечестивия грешник, да го очисти от духовната нечистота, която сам човек не е в състояние да премахне. Ето защо Господ вмени вярата на Авраам за оправдание. Авраам несъмнено е полагал усилия да очисти себе си от греха, но не е могъл да постигне това със свои сили; затова с доверие е очаквал Божието очистване.

Така чрез вярата той предварително е вкусил бъдещото оправдание, което в пълнота щеше да бъде дарувано на човечеството чрез Христос. На Авраам му бе „вменена“ именно тази бъдеща праведност – макар в действителност тогава тя още да не съществуваше напълно.

За да допълни свидетелството на Моисей относно Авраам, апостол Павел прибавя и подходящ цитат от псалмите на Давид. Тридесет и първият псалом (Пс. 31 според Септуагинтата; Пс. 32 по масоретския текст) Давид вероятно е написал след като е получил от Бога прошка за тежките грехове, в които бе паднал поради страстта си. Именно тогава се появяват изразите: „беззаконията са простени“, „греховете са покрити“, „Господ няма да вмени грях“.

Тук е показана отрицателната страна на оправданието – премахването на злото и прощаването на греха. При Авраам акцентът беше върху положителната страна – върху доброто, което се дарява чрез оправданието.

Апостолът цитира изповедта на Давид именно с цел да покаже, че и този велик праведник на Стария Завет е основавал надеждата си не на дела, а на Божията милост. Давид ясно съзнавал, че човек може да се нарече блажен само когато Бог, независимо от човешките дела, му прости прегрешенията. Самият човек не е в състояние да изличи вината си със собствени подвизи.

Но защитниците на делата биха могли, когато апостолът се позовава на примера на Авраам, оправдан чрез вяра, да възразят: „Нека да е така! Но Авраам получи оправдание чрез вяра само защото беше обрязан, а обрязването е човешко дело, подвиг на послушание.“

Апостолът предвижда този въпрос и го разрешава ясно. Тук той заменя думата „оправдание“ (както бе употребена в цитата от Пс. 31) с думата „блаженство“. Решението е следното: Авраам беше оправдан от Бога чрез вяра много преди да бъде установено обрязването – между оправданието му (Бит. 15) и обрязването му (Бит. 17) изминаха около 14 години.

Следователно по онова време Авраам изобщо не се отличаваше външно от езичниците.

Апостолът развива мисълта още по-нататък. Самото обрязване е било не причина за оправданието на Авраам, а по-скоро печат и свидетелство за вече полученото от него оправдание.

Фразата „за да бъде…“ в гръцкия оригинал звучи по-точно „за да“ (είς τό). Павел иска да покаже, че макар самият Авраам, когато повярва в Божието обещание, да не е имал намерение да стане духовен отец на вярващите езичници, именно такъв е бил Божият замисъл. Когато Бог прие вярата на Авраам като оправдание, Той всъщност е имал предвид включването на езичниците в Неговия спасителен план. Израилската теокрация е била само средство за осъществяване на тази цел (срв. Бит. 12:3).

Затова, когато Павел говори за езичниците като за духовни чеда на Авраам по вяра, той ги поставя на първо място. Това вече е било в пълен разрез с юдейските представи! Но апостолът отива и по-далеч: в стих 13 той казва, че самите юдеи могат с право да наричат Авраам свой отец само ако не просто пазят обрязването, а подражават на неговата вяра. А коя е тази вяра? – Именно вярата, която Авраам имаше още преди да бъде обрязан, докато беше в същото положение като езичниците.

Оттук следва и радикалният извод: не езичниците трябвало да минат през „юдейските врати“, а напротив – юдеите, за да бъдат спасени, трябва да влязат през „вратата на езичниците“, т.е. чрез същата вяра, която Авраам имаше още преди обрязването.

Павел показва, че най-важното събитие в историята на домостроителството на спасението е именно първото откриване на Авраам като отец на цялото вярващо човечество. Именно тогава се роди Божието царство. Авраам бе призован не просто заради себе си и потомството си по плът, а за да се спасят чрез него всички народи. От този момент започва истинската история на спасението.

Авраам не само повярва в Бога като Творец и Справедлив Съдия – такива вярващи е имало и преди него (Евр. 11), но той повярва и в Божиите обещания, в Бога като Първопричина на изкуплението. Така телесният произход от Авраам изгуби своето значение за спасението. Единствено вярата стана живото начало в историята на човечеството – вярата в Бога, Който оправдава даром.

От казаното дотук стана ясно, че Авраам, когато получи оправданието, се превърна, така да се каже, в представител не само на един народ, а на цялото човечество. С това противниците на Павел биха могли да се съгласят. Но те биха могли да възразят още, като посочат, че Авраам след оправданието получи и други преимущества. На него бе дадено обещание – заедно с потомството му – да стане „наследник на света“. А това потомство, според тях, е именно онова, произлязло от Исаак, т.е. юдейският народ. Така изглежда, че и спасението пак е поставено в зависимост от един народ и от закона, който управлява Израил.

В отговор на това апостол Павел заявява, че наследството, обещано на Авраам и неговото потомство, не е било дадено по силата на закона. Напротив – законът по-скоро се явява като пречка, отколкото като средство за получаване на това наследство.

„Защото не чрез закона…“ – т.е. нека юдеите не си въобразяват, че обещаното наследство е трябвало да бъде получено посредством закона, и затова е било закрепено само за народа, който го е получил. Павел обяснява, че законът дори отнема възможността за наследяване на обещаното.

„Да бъде наследник на света.“ – В книга Битие Бог всъщност обещава на Авраам и потомството му Ханаанската земя, а не целия свят. Но в юдейското богословие, в по-късните тълкувания, „земята“ се разбира вече като „целия свят“ или „всички народи“. Юдеите са мечтаели за идването на Месията, когато тяхната нация ще владее над целия свят.

Апостолът не влиза в спор със самото съдържание на тези очаквания, нито оспорва обещанията на Бога. Той насочва вниманието само към условието, което Бог е поставил, за да бъде получено това наследство. А това условие е едно: вярата – праведността, която идва чрез вяра, а не чрез закона.

Тук Павел нарочно заменя думата „обрязване“ с думата „закон“, защото обрязването е било централната точка на закона: който приемаше обрязването, приемаше и задължението да пази целия закон.

Апостолът доказва мисълта от стих 13 вече не с примери от историята, както в ст. 10–12, а чрез логически довод. Ако наследството зависеше от живота по закона, тогава за вярата изобщо не би останало място – защото вярата и делата по закона взаимно се изключват (срв. ст. 4 и следващи). Така самото обещание би се превърнало в подигравка спрямо човека, тъй като чрез дела по закона никой не може да получи благоволение пред Бога (Рим. 3:20).

Даже нещо повече – законът не носи награда, а излага човека на Божия гняв и наказание. Ако е така, тогава за каква „награда“ или наследство изобщо може да става дума?

Напротив – там, където законът отсъства, а именно в християнството (Рим. 3:21, 26), там няма и престъпване на закона, и следователно няма основание за Божия гняв. Там не съществува препятствие Божието обещание да се изпълни.

Разбира се, тук апостолът гледа на християнството от идеална перспектива – такова, каквото то е призвано да бъде.

Тук апостолът още по-силно подчертава мисълта от 13-и стих: Божиите обещания зависят единствено от вярата, за да стане ясно, че в началото и в края на всичко стои Божията милост. Когато именно милостта, а не формалната справедливост, определя наградата, тогава наследството може да бъде дадено на всички потомци на Авраам – не само на тези, които имат Мойсеевия закон, т.е. юдеите, но и на онези, които имат само вяра (езичниците).

Позовавайки се на думите от книга Битие (Бит. 17:5), където Авраам е наречен „баща на много народи“ (ἐθνῶν – „езически народи“, в еврейския текст: גוים), апостолът добавя, че Авраам е наш отец „пред Бога“ – т.е. пред Божието лице. С тези думи той още по-силно уверява всички християни в несъмнеността на тяхното синовно отношение към Авраам.

Юдеи и езичници, разсъждавайки по човешки, може да не разбират това, но ние, християните, знаем със сигурност, че именно така е в духовната реалност. Освен това апостолът посочва и сходството между вярата на Авраам и вярата на християните.

Най-съществената истина на християнското учение е вярата във възкресението – възкресението на Христос и възкресението на мъртвите. Подобна вяра е имал и Авраам: той вярвал, че Бог има силата да възкреси всичко мъртво и да призове към съществуване онова, което още не съществува. Това още по-силно доказва нашето духовно родство с Авраам.

На всички тези разсъждения на апостола юдеите биха могли да възразят още, че Авраам „по плът“ (ст. 1) е получил своя син Исаак и чрез него – многобройното потомство, израилския народ. Апостолът разглежда това предполагаемо възражение и доказва, че дори самият Исаак е бил дарен на Авраам благодарение на неговата вяра.

„без никакво основание за надежда“ – обстоятелствата изобщо не позволявали на Авраам да се надява, че Божието обещание за син ще се изпълни: и той, и жена му вече били твърде стари, за да могат по естествен път да имат деца.

„повярва с надежда, че ще стане“ – по-точно според гръцкия израз (εἰς τὸ γενέσθαι): „за да стане“. С други думи, Авраам, вярвайки, е имал за цел и увереност, че Божието обещание несъмнено ще се изпълни.

„Не помисли“ – по-точно според гръцкия израз (οὐ κατενόησεν) – означава, че Авраам не обръщал внимание на факта, че обстоятелствата  правят обещанието по човешки невъзможно. Той не се вглеждал в това, което можело да разклати доверието му към Божието слово.

Подобен пример намираме и в апостол Петър: докато гледал само към Господа и вървял по морето, не потъвал, защото се уповавал на Него; но когато със съмнение насочил поглед към вълните, започнал да потъва. Така и Авраам останал непоколебим във вярата, без да допуска съмнение в Божието обещание.

„като въздаде Богу слава“ – това означава, че Авраам призна Божията правда и безкрайното Му всемогъщество, без да се опитва да тълкува даденото обещание по човешки, в по-опростен или символичен смисъл (срв. тълкуванието на св. Йоан Златоуст).

„затова му се вмени за праведност“ – с тези думи апостолът прави обобщение на всичко казано от стихове 1 до 21. Изразът „затова“ подчертава именно доверието, което Авраам е проявил към Божието обещание.

Павел говори тук за оправданието на Авраам, но в това е включено и обещаното му наследяване на света, и потомството му. Всичко това Авраам получи не чрез дела, а чрез вярата.

Сега апостолът извежда заключение от всичко казано и го прилага към християните. Когато Писанието говори за оправданието на Авраам чрез вяра, то има предвид не само него, но и нас. Целта е да се утвърди истината, че и ние ще бъдем оправдани по същия начин – чрез вяра, и то чрез вярата във възкресението на Христос.

Посоченото по-горе събитие от живота на Авраам – неговото оправдание чрез вяра, има значение и за нас, като предобраз на нашето собствено оправдание.

„ще се вмени и нам“ – апостолът не говори тук за някакво бъдещо оправдание, защото то вече е факт, както ясно се посочва в трета глава (Рим. 3 и сл.). По-точният смисъл е: „трябва да се вмени и на нас“.

„на вярващите“ – т.е. ако ние вярваме, или когато вярваме, „в Този, Който възкреси от мъртвите Иисус Христос, нашия Господ“. Между вярата на Авраам, че ще му се роди син – Исаак, и нашата вяра във възкресението на Христос съществува известно сходство: и в двата случая става дума за победа над смъртното и мъртвото. Но има и съществена разлика.

Авраам вярваше в Бога, Който може да даде живот на мъртвото; а ние вярваме в Бога и при това изповядваме Иисус Христос като наш Господ. Раждането на Исаак е било начална точка в историята на спасението, докато Христовото възкресение е нейният завършек и увенчаване. Христос е глава на Църквата – нещо, което Авраам не познаваше.

За да покаже защо Христос е станал наш Господ, апостолът посочва Неговата смърт и възкресение като събития с решаващо значение за нашето спасение.

„предаден за нашите грехове“ – тези думи препращат към пророк Исаия (Ис. 53:12).

„и възкръсналия“ – гръцкият израз (ἠγέρθη) означава по-точно „биде възкресен“.

„за наше оправдание“ – тоест, за да могат вярващите с пълно основание да считат себе си за оправдани. Ако Христос не бе възкръснал, оправданието не би било извършено (1 Кор. 15:17). По-точният превод на израза е: „за (διά) наше оправдание“. Смисълът е следният: Христос става наш Поръчител пред Божията правда. Тъй като ние самите не можехме да изплатим своя дълг, Той, като Поръчител, поема върху Себе Си нашето задължение и бива хвърлен в „затвора“ на смъртта. Но когато дългът бъде изплатен – в случая не от длъжниците, а от Поръчителя, Той се освобождава.

Така Христос възкръсва, освободен от оковите на смъртта, като знак, че чрез Него е принесено  изкупление за греховете на цялото човечество. По този начин апостолът допълва казаното вече в Рим. 3:25: Христос ни оправдава не само чрез Своята смърт, но и чрез Своето възкресение.