От предишната глава ставаше ясно, че съгрешаващият юдеин си навлича Божия гняв също както и съгрешаващият езичник. Но тогава възниква въпросът за предимствата на юдейския народ – в какво всъщност се състояли те? Та нали самият апостол още в първата глава на своето послание намеква за съществуването на тези предимства (Рим. 1:16).

На този въпрос апостолът отговаря, че юдеите са имали много предимства и най-важното – притежавали са Божието откровение. Ако това притежание не е довело до целта, за която е било дадено, тоест до приемането на Христос, значи ли това, че Божията вярност към обещанията, дадени на праотците на юдеите, е била отменена? Не! Именно чрез неверието на юдеите още по-ясно се открива Божията вярност към тези обещания. Но ако така грехът на човешкото неверие служи за прославяне на Бога, може ли тогава Бог да се гневи на грешниците? Ако не Му признаем правото да се гневи дори на онези грешници, чиито грехове служат за прославянето на Неговата святост, това би означавало да отречем възможността за последния съд над цялото човечество.

“Голямо е предимството”. По-точно: много или множество предимства. За тях апостолът говори подробно в 9-та глава.

“Слово Божие“. Тъй като в 3-ти стих се възхвалява Божията вярност към това Слово или, по-точно, към Божиите откровения (τὰ λόγια τοῦ Θεοῦ), става ясно, че под „Слово Божие“ тук трябва да се разбират Божиите обещания (срв. Рим. 9:4 – αἱ ἐπαγγελίαι), които се намират не само у пророците (срв. Деян. 3:24), но и в Петокнижието.

“Та какво”, тоест: как да се разбере това? (неверието на юдеите към обещанията като че ли напълно унищожава значението на самите обещания).

“някои”. Изразът „някои“ (τινές) означава част от цялото, но не показва колко голяма е тази част.

“не са повярвали” (ἠπίστησαν), тоест не повярваха в дошлия Месия, въпреки че имаха обещания за Него. За апостола по онова време вече отношението на юдейския народ към Христос било вече напълно ясно (срв. гл. 9–11).

“неверието им” в Христос.

“Божията вярност”, тоест, верността на Бога към Неговите обещания, които Той някога е дал на Своя народ.

„Съвсем не!“ – в никакъв случай.

„Бог е верен“. Тук апостолът говори изобщо за верността на Бога към всички обещания, които дава, но е ясно, че едновременно дава и отговор на поставения в 3-ти стих въпрос. Мисълта на Павел е, че Бог непременно ще изпълни върху еврейския народ обещанията, дадени на неговите патриарси, но тази мисъл той ясно излага и развива едва в края на 11-та глава.

„всеки човек е лъжлив“. Само на човека, като същество със слаба воля, е свойствено да лъже, т.е. да се отмята от своите думи и обещания. Бог обаче не е такъв.

„Ти си прав(еден) в Твоята присъда и чист в Твоя съд“ (в българския синодален превод на посланието тези думи да предадени:  “за да се оправдаеш в думите Си, и да победиш, когато си в съд”, което е по-близо до гръцкия оригинал, бел. р.)

В Псалом 50, откъс от който са тези думи, Давид се кае пред Бога, че е съгрешил пред Него, пред Неговите очи. С това той иска да каже, че добре е разбирал какво върши – Бог вече по-рано му бе разяснил (в закона) греховността на такива дела, каквито Давид е извършил, и въпреки това той ги е сторил (срв. Пс. 50:8). Оттук и приликата между Давид и израилския народ. Израил, носителят на божествените откровения, добре е знаел какво е грях против Бога и какви последици носи. Ако сега, въпреки тези изключителни вразумления, той все пак е изпаднал в лъжа – отхвърлил е Месията, то той вече няма право да обвинява Бога, че е отхвърлен.

В гръцкия текст стои пропуснатото в руския превод ὅπως ἄν. Затова целият израз е по-добре да се преведе така: „за да бъдеш признат за праведен (в съда над Давид и Израил); – „и да победиш“, тоест, за да се явиш Победител, ако встъпиш в съдебна разправа (заради отхвърлянето на Израил, който може да се възпротиви на отхвърлянето си).

Апостолът привежда думите от този псалом според текста на Септуагинта (LXX).

Ако пък нашата неправда изважда наяве правдата Божия, какво ще кажем? Нима Бог е несправедлив, кога проявява гняв (по човешки говоря)?

Ако човешката неправда може да служи, да го кажем така – като ярък фон за разкриването на Божията Правда, защото доброто най-силно изпъква, когато е поставено редом с нещо зло, тогава защо Бог се гневи на неправедните, т.е. на неверните юдеи? Но според апостола, така може да разсъждава само по човешки и ограничено: човекът, оставен сам на себе си, гледа на нещата много лекомислено  и превратно съди за Божиите дела.

Не би ли било по-добре, би могъл да разсъждава неповярвалият юдеин, и по-справедливо от страна на Бога да ни прости, че не сме повярвали в Христос?

Апостолът отговаря на този въпрос отрицателно. Ако Господ, заради особено отношение към Своя народ, не бе вменил в грях на юдеите тяхното неверие в открилия се Месия, в Христос, и им бе простил, тогава как би могъл Той да съди целия свят, цялото човечество на Страшния съд?

За да е още по-убедителен, че мнението в 5-и стих е погрешно, апостолът дава за пример самия себе си. Юдеите, разбира се, казвали за Павел, че е грешник и че Бог ще го накаже за отстъплението му юдейството и отеческата вяра. Павел, знаейки тези нападки, посочва тяхната нелогичност: защо би го наказал Бог? Нека допуснем, че той проповядва лъжа, но ако тази лъжа, това уж лъжливо учение, което разпространява навсякъде, дава възможност да се открои още по-силно Божията истина, или „истинската“ юдейска вяра, тогава защо юдеите го нападат? Не би ли трябвало, напротив, да го хвалят за това?

И продължава: от гледната точка на самите юдеи (ср. ст. 5) излиза, че той и другите християни всъщност постъпват добре, когато вършат зло. На практика, разбира се, християните не правят това, и клеветата, отправена срещу тях, несъмнено ще получи справедлива отсъда на Божия съд. Но във всеки случай, ако християните вършеха зло, за да дадат по-голяма възможност Божията истина да се разкрие, тогава според юдейската логика те заслужават похвала, а не осъждане.

Виж до какъв нелеп извод довежда мнението, изказано в 5-и стих, което Павел приписва на неговите противници. Но и в по-късни времена се е случвало да се оправдават най-големите престъпления в историята с техните уж велики добри последици за човечеството. Дори Робеспиер е бил считан за “светец” с такова оправдание…

Апостолът категорично отхвърля приложимостта на такъв принцип. Човек, според него, отговаря пред Бога за своето зло дело – каквито и добри последици то да е имало, защото, както той казва и на други места в своите послания, Бог е този, Който обръща човешките зли дела в полза за човечеството (ср. Рим. 9:17; 11:25,31; Гал. 3:22).

И тъй, какво? имаме ли предимство? Съвсем не; защото вече обвинихме, както иудеи, тъй и елини, че всички са под грях,

Връщайки се към въпроса за предимствата на юдейския народ като избран от Бога, поставен в 1-вия стих, апостолът сега използва доказателства от Писанията на Стария Завет, че юдеите не могат да претендират за каквото и да било предимство пред Божия съд, защото всички са грешници. Дори даденият им от Бога закон не може да ги спаси, тъй като той, без да дава на хората сили да изменят живота си към по-добро, само им предоставя възможност да се убедят, че пребивават в грях.

„Имаме ли предимство?“ Апостолът задава този въпрос от името на юдеите, към които причислява и себе си.

„Съвсем не“ – по-точно от гръцки: „не напълно, не във всички отношения“ (οὐ πάντως). Ако би искал да каже: никак, съвсем не! – той би употребил, както в 1Кор. 16:12, израза πάντως οὐ. Това значи, че юдеите, като избран народ, имат предимства пред езичниците (ср. Рим. 9:4–5; Еф. 2:11–12), но като отделни личности те ще бъдат съдени на последния Божи съд без връзка с тези преимущества: ще бъде съден не народът, а отделните му членове. Там националното предимство няма да им помогне. Преимуществата им имаха значение само за земния, исторически живот на еврейския народ, и блажени са онези негови членове, които са се възползвали от тях за своето лично усъвършенстване!

„Защото вече обвинихме“. За съжаление, мнозинството юдеи, както показа Павел във 2 глава (ст. 17 и сл.), не се възползваха от своето особено положение на избран от Бога народ и водиха същия греховен живот, както и езичниците.

Изобличенията, които апостолът изказва против юдеите, съвпадат с онези свидетелства, дадени още по-рано от техните пророци. Най-напред апостолът привежда обвинения от псалмите (Пс. 13:1–3, Пс. 5:10, Пс. 139:3, Пс. 9:28), после от книгата Притчи и от Исая (Притч. 1:16; Ис. 59:7–8), и накрая отново от псалмите (Пс. 35:2). Забелязва се, че първо той описва човешката поквара в най-общи черти (стихове 10–12), след това посочва две особени прояви на тази поквара – в областта на словото (стихове 13–14) и в областта на делото (стихове 15–17). Завършва цялото изложение с указание за източника на покварата – отсъствието на страх Божи в хората (стих 18).

Юдеите биха могли да възразят срещу цитираните от апостола места от Писанието, че някои от тях се отнасят не за тях, а за езичниците (например Пс. 13). Апостолът, обаче, срещу този довод посочва, че тези изобличения се намират именно в Закона или в книгите на Стария Завет, които са написани за юдеите, а не за езичниците. Какво следва от това? Ясно е, че писателите на тези книги са искали да предупредят самите евреи, своите съплеменници, които също са били заплашени от Божия съд заради грехове, чрез които те се уподобявали на езичниците. Така в юдеите Законът е виждал, може би само в зародиш, онези грехове, които вече са били разпространени сред езичниците.

„цял свят“ означава цялото човечество – и езичници, и юдеи.
„виновен пред Бога“ значи подлежащ на Божия съд (ὑπόδικος τῷ θεῷ).

„дела на закона“. Под този израз апостолът несъмнено разбира не само делата на обредния закон (изпълнение на очистителни ритуали и др.), но и вътрешните, душевни актове, които човек извършва чрез усилията на своята воля. Юдеинът е искал сам, със собствени сили, да изпълни всички многообразни Божии заповеди, съдържащи се в закона на Мойсей. Той е мислел, че може да се оправдае чрез личното си усилие и напрежение.

Апостолът обаче гледа на този стремеж като на нещо неизпълнимо: „нито една плът“, т. е. нито един човек, като слабо и немощно същество (поради наследството на греха), не може да изпълни закона в цялата му пълнота („не ще се оправдае пред Бога“). Ако законът дава нещо на юдеите, то е съзнанието за печалния факт на тяхната греховност и пълната невъзможност сами със собствени сили да се измъкнат от бездната на греха („чрез закона се познава грехът“). По-подробно апостолът говори за това в 7-ма глава (стихове 7–11).

Започвайки най-важната, положителната, част на своето послание, апостолът с кратки и ясни думи посочва, че оправданието, което не можеше да се получи чрез изпълнение на закона, сега се дава от Самия Бог. Бог го дава на всички, които вярват в Иисус Христос, в извършеното от Него изкупление. При това апостолът разяснява, че в Христовата смърт, приета от Него за греховете на цялото човечество, Бог яви Себе Си, от една страна, като строг съдия на човешките грехове, а от друга – като милващ и спасяващ хората.

„А сега“ – досега, до Христос, цялото човечество се е намирало в състояние на грях и отчуждение от Бога. Сега обаче, с основаването на Христовата Църква, то получава възможност за оправдание и спасение.

„без закона“ – християните измежду юдеите изобщо трудно можели да се откажат от своята привързаност към закона на Мойсей, да скъсат връзката с величественото храмово богослужение и да престанат да принасят жертви. „Виждаш, брате – казваха на Павел апостол Яков и йерусалимските презвитери, – колко хиляди юдеи са повярвали, и всички те са ревнители на закона!“ (Деян. 21:20). Християните от юдеите, живеещи далече от Йерусалим (в Гърция, Рим), също хранели симпатия към закона, като смятали, че той помага на човека в делото на оправданието, предпазвайки го от грехове (Рим. 6:15 и сл.).

Апостолът, имайки предвид тази заблуда, което можела да увлече и неговите читатели – християните от езичниците, решително отхвърля всяка нужда от закона за оправдание, което сега се дарява на хората в Христа Иисуса.

„яви се“ – т. е. стана явна. Преди Божията правда, по думите на апостола (Кол. 3:3 и сл.), беше като скрита тайна, а сега стана достъпна за всички като исторически факт, като жива действителност.

„Божията правда“ – вж. Рим. 1:17. И тук този израз означава Божията праведност, която се усвоява от човека чрез вяра в Христос, и чрез която човекът става ново създание – очистен и оправдан.

„засвидетелствана“ – макар че изпълнението на закона е излишно за оправданите в Христа, това не значи, че новият начин на оправдание е в противоречие с откровението на Стария Завет.

“От закона и пророците“, т. е. целият Стар Завет (ср. Мат. 5:17), предвъзвестиха това оправдание чрез вяра, което сега се дава на цялото човечество (ср. Рим. 1:17 – пророчеството на Авакум; и в Рим. 4 примерът на Авраам).

“чрез вяра в Иисуса Христа”. Ако оправданието се дава без делата на закона, тогава по какъв начин го получават хората? „Чрез вяра в Иисуса Христа“, отговаря Павел. Всъщност не вярата сама по себе си  (обяснението на този термин вж. Рим. 1:17) има такова значение, а Този, в Когото се вярва – Иисус Христос. В Стария Завет от юдеите също се изисквала вяра, но тази вяра имала стойност сама по себе си, като увереност, която човек получавал от съзнанието, че изпълнява изискваните от него условия на завета с Бога – а именно делата на закона. Човек вярвал, т. е. бил уверен, че Божията правда или справедливост ще му въздаде това, което той е заслужил.

Юдеите съвременници на апостол Павел мислеха за Месията не като на Спасител от греха, проклятието и смъртта, а само като на Божий пратеник, Който трябва да увенчае единствено техните собствени подвизи. „Фарисеите учеха, че целият израилски народ и всеки негов член поотделно вече сам по себе си умилостивява Бога.“ (Глубоковский Н. Н., Благовестие св. Ап. Павла, кн. 1, с. 297).

Но апостол Павел, признавайки човека за безсилен сам да постигне оправдание, като подчертава от една страна властта на греха, а от друга – необходимостта от Божията благодат, насочва мисълта и сърцето му към Христос, Който единствен може да го избави от безизходното му състояние.

Вярата в Христос предполага, от една страна, себеотрицание у човека – съзнание за собствената му безпомощност в делото на спасението, а от друга – преданост на Христос, стремеж да се съедини с Него и да усвои Неговата правда. Тази вяра по същността си е сродна на любовта: това се доказва и от факта, че апостол Павел в своите послания никъде не употребява израза „любов към Бога“ или „любов към Христа“. Там, където се среща изразът αγάπη Θεού (Рим. 5:5; 8:39; 2Кор. 13:13; 2Сол. 3:5), той означава „Божия любов“, а αγάπη Ι. Χριστού (Рим. 8:35; 2Кор. 5:14; Еф. 3:19) означава „любовта Христова“. Но в същото време у апостола е съвсем ясно изразена мисълта за необходимостта от любов към Бога и Христа, и за нищожеството на вярата без любов (1Кор. 16:22; Рим. 8:28). Ясно е, че според апостола любовта присъства в самото понятие за оправдаваща вяра като неин необходим елемент.

„у всички и върху всички вярващи“ – тези думи се отнасят към израза „правда Божия“. Изразът „у всички“ (εις πάντας) посочва, че Божията правда е предназначена за всички хора без изключение, предлага се на всички, а изразът „върху всички“ (επί πάντας) означава, че Божията правда се усвоява лично от всеки човек, който вярва в Христа. Апостолът сякаш казва: „правдата Божия ти се изпраща, за да повярваш в нея, а щом повярваш, тя ще пребъде върху тебе, ще стане твоя“. Думата „вярващи“ се отнася и към двете изразни форми.

„защото няма разлика“. Апостолът има предвид своите сънародници, които никак не искали да забравят за своето привилегировано положение на избран народ.

“всички съгрешиха”. Кога точно, апостолът не уточнява, а само твърди, че грехопадението е несъмнен факт. По-подробно той говори за това в Рим. 5:12 и сл.

“лишени от славата Божия”. Както личи от първите думи на 24 стих, тази Божия слава не е нещо различно от оправданието, което Бог дарява и което хората нямат (υστερούνται – в сегашно време). Това е същото като честта, която Бог признава на нравствения човек (Йоан 12:43).

„оправдавайки се даром“. Тези думи поясняват или по-точно определят положението на всички хора, описано в думите: „и са лишени от Божията слава“. Да, хората наистина нямат слава или оправдание от Бога и именно поради това Бог вече им дава оправданието като дар. В гръцкия текст стои δικαιούμενοι. Думата произлиза от глагола δικαιοῦν, който в класическия гръцки и в превода на Седемдесетте означава: а) да постъпваш справедливо, да възстановиш онова, което е право; б) да откриеш или признаеш вече съществуваща справедливост, независимо от акта на оправдание (δικαιοῦν).

Първото значение сочи на това, че даден човек става праведен (δίκαιος), а второто – че той е признат, обявен за праведен. При ап. Павел глаголът означава: а) да направиш някого праведен – когато субектът на оправданието (δικαιοῦσθαι) все още е неправеден, грешен; б) да обявиш, че някой е праведен – там, където праведността вече е налице.

Никъде у апостол Павел не може да се намери място, от което да следва, че той е учил за оправдание в смисъл на „обявяване на човека за праведен“, когато греховността още не е унищожена. Дори протестантските тълкуватели, които дълго настояваха, че глаголът има у Павел само юридически смисъл („обявяване за невинен“ без връзка с реалното състояние на човека), в по-ново време признават недостатъчността на това обяснение: „За Павел оправданието не се изчерпва с юридически акт. Само вменената, т. е. приписаната праведност не би задоволила неговата религиозна потребност… Оправданият в учението на Павел е не само титла – защото тогава, ако титлата се прилагаше без основание, би пострадала истинността на Бога, – а това е човек, който наистина е станал праведен“ (Юлихер, Посланието до римляните, с. 240).

„даром“, т. е. оправданието се дава на хората като дар, без лични заслуги (срв. Рим. 5:17).

„с Божията благодат“. Думата χάρις по принцип означава: а) свойство на предмет – красота, привлекателност; б) вътрешно разположение – благосклонност, любов.

У ап. Павел тя обикновено се употребява във втория смисъл. Бог дава Своята благодат – Своето благоволение и любов, която прониква човека (1Кор. 15:10). Посредник на тази благодат е Дух Свети (Рим. 5:5), Който обитава в сърцето (Рим. 8:9). Така може дори да се каже, че благодатта е самият Дух Свети, доколкото Той пребъдва и действа в човека (Мишцин, с. 156). Значи тук се посочва не само източникът на оправданието – любовта на Бога към грешното човечество, но и начинът, по който то се извършва: чрез действието на Духа, Който води човека към Христос и го съединява с Него, а чрез Него – с Бога.

„изкуплението в Христа Иисуса“. Думата ἀπολύτρωσις означава „освобождение чрез откуп“ – освобождение от грях, проклятие и смърт. Човек не може сам да се освободи от властта на греха; затова Бог му дава средство – Самия Господ Иисус Христос. И в Евангелието от Матей също е казано, че Христос дойде „да даде душата Си откуп за мнозина“ (Мт. 20:28).

Апостол Петър пише, че християните са „изкупени с драгоценната кръв на Христа“ (1Пет. 1:18–19). У Павел също: 1Тим. 2:6; 1Кор. 6:20; 7:23; Гал. 3:13. Този термин показва, че освобождението от робството на греха е извършено и в юридическия смисъл: за грешниците е платено напълно достатъчен откуп, законът на справедливостта е удовлетворен.

„Когото Бог отреди”. Думата προέθετο тук очевидно е свързана със следващия израз „за да покаже Своята правда“ и най-точно трябва да се преведе като: „Бог изяви (Христа), представяйки Го открито пред цялото човечество“.

„умилостивна жертва“ – ἱλαστήριον. Тази дума има различни значения. В класическата гръцка употреба тя означава „жертва, умилостивяваща дадено божество“. В тълкуванията на посланията на ап. Павел ἱλαστήριον се разбира или като: „умилостивяване“ въобще, без задължителен смисъл на жертва; или като капака на ковчега на Завета, върху който първосвещеникът поръсвал кръвта на жертвата в Деня на умилостивението – очистилище (Лев. 16).

Отците на Църквата се придържат към второто разбиране – виждат в Христос истинското очистилище:  „Владиката Христос е истинското очистилище, защото древното бе само предобраз на истинското. Но древното очистилище, като неодушевено, приемаше върху себе си капки кръв от жертвени животни, а Владиката Христос – и архиерей, и агнец – със собствената Си кръв придоби нашето спасение“ (блаж. Теодорит).

В руския превод „умилостивна жертва“ е по-близо до класическото значение и е по-ясно като образ. Действително, Христос се яви пред света като жертва, която трябваше да бъде принесена за умилостивение на човешките грехове. Но в самата дума ἱλαστήριον се съдържа по-малко мисълта за „умилостивяване на Божията правда“ и повече – за „очистване на човека“. Тя идва от глагола ἱλάσκεσθαι. В езика на езичниците този глагол почти винаги има за обект божество, но в Свещеното Писание (освен Зах. 7:2) той никога не се отнася към Бога, а към човека, и означава не „умилостивявам Бога“, а „очиствам човека“. Така че по-точен превод тук би бил: „в жертва за очистване“.

„с кръвта Си“. Жертвата, определена от Бога за изкуплението на хората, е най-висшата от жертвите – кръвна. Нужно бе да се пролее пречистата кръв на Спасителя. Защо? Защото кръвта е символ на живота: „в кръвта е душата на човека“ (Лев. 17:11). Грешникът, според Божието слово (Бит. 2:17), трябваше да умре и да върне Богу живота, с който е злоупотребил. Но хората не го направиха – грехът помрачи съвестта им. Затова вместо тях, вместо цялото грешно човечество, това извърши Сам Христос. Той принесе на Божията правда Своя живот, Своята кръв. И тази кръв, както предизобразяваха старозаветните жертви, стана очистително средство за цялото човечество като кръв на нова и най-велика жертва.

„чрез вярата“. Ако проливането на Христовата кръв е станало извън нас, то плодът от него всеки придобива лично – чрез вяра. Вярата е вътрешното, субективно условие за оправданието, както кръвта на Христос е външното, обективно условие.

„за да покаже Своята правда“. Тук „правда Божия“ означава Божието върховно Правосъдие, проявено в смъртта на Божия Син. Бог пожела да се яви като Праведен Съдия над грешното човечество и затова предаде на смърт Представителя на човешкия род – безгрешния Богочовек, Чиято смърт бе напълно достатъчна за изкупление на греховете на всички хора (срв. 2Кор. 5:21; Гал. 3:13).

„в прощението на сторените по-преди грехове“. По-точен превод е: „заради това, че греховете бяха търпеливо отминавани“ (διὰ τὴν πάρεσιν). Това означава: Бог откри Своята правда именно защото дълго време изглеждаше, че Той мълчаливо прощава. Човечеството живееше в грях почти четири хиляди години (от потопа насетне), а Божието правосъдие рядко наказваше престъпниците. Хората можеха да решат, че за греховете изобщо няма да има наказание.

“във време на Божието дълготърпение”. Апостолът иска да каже, че Бог е давал на хората време да дойдат на себе си и да осъзнаят греховете си. Цялата дохристиянска епоха може да се нарече „епоха на дълготърпението“, което Всевишният и Пресвят Бог проявява към немощния и грешен човек. Може да изглежда, че тук апостолът противоречи на казаното в 1-ва глава за Божия гняв, който тежи над езическия свят. Но всъщност противоречие няма. В първата глава той говори за Божия съд над отделни личности от езичниците, а тук има предвид цели езически народи, които всъщност далеч не всички са изпитали Божия гняв. Продължавали са да съществуват десетки древни народи, отдавна помрачили живота си с всякакви грехове, и Бог е търпял тяхното съществуване.

“за да покаже Своята правда в сегашно време”. Макар в гръцкия текст тук да е употребен друг предлог, различен от този в 25-ти стих (πρός, а там – εἰς), апостолът просто повтаря казаното в предходния стих. Прибавката „в сегашно време“ подчертава особено важния характер на периода, който читателите преживяват. Нека бъдат особено внимателни към това, което току-що се е извършило! Такова събитие никога не е имало и няма да има.

„та да стане явно, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Иисуса“. Бог е открил Своята Правда, Своето Правосъдие, именно в смъртта на Христос – за да стане явно, че Той не само е справедливият Съдия, Който наказва за греха, но и оправдава, прави праведни грешниците, щом те повярват в Иисус.

Така апостолът завършва централната част на своето послание (ст. 21–26), напомняйки, че оправданието на човека става единствено чрез вярата в Иисус Христос. Това е съвсем новото, нечувано средство, което Бог дава на човечеството в неговото безизходно състояние. Спасението е извършено – нека хората се устремят към него! „Кръстът Христов с Неговата кръв се издига всред човечеството и със силата си на очистване обгръща и всички грешници от миналото, и всички от настоящето“ (еп. Теофан).

Но какво означава тази вяра в Иисуса – второто, вътрешно условие за оправдание? Защо апостолът използва именно човешкото име „Иисус“, а не друго? Вероятно, за да подчертае, че всеки, който търси оправдание пред Бога, трябва в душата си да преживее онова, което Спасителят ни е преживял като Богочовек в Своите страдания. Когато чуем името „Иисус“, пред ума ни веднага изниква Разпнатият, Страдащият Богочовек – и сърцето ни се свива от скръб.

Ние съзнаваме, че сме виновни заради Него, че безгрешният Богочовек е трябвало да пострада и умре заради нашите грехове. Признаваме се за престъпници и сме готови да понесем същите страдания, които праведният Божи съд ни е отредил – но които Той взе върху Себе Си. Така човек като че ли разпъва сам себе си пред Бога и присвоява за себе си страданието на Спасителя и извършеното от Него изкупление. Това е истинската, спасителна вяра в Иисус: грешникът дълбоко осъзнава своята вина и с това отваря душата си за изкупващата и оживотворяваща благодат. Делото на Христос става негово лично достояние, така че той може да каже за себе си: „съразпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:19–20).

Апостолът отново подчертава (срв. стих 20), че човек не може да се оправдае чрез дела (27–28), и че само оправданието чрез вяра е в съгласие с монотеизма, който е център във вяроучението на целия Стар Завет (стихове 29–31).

От казаното за новия начин на оправдание на хората апостолът извежда следното заключение: „Вие, юдеи, се гордеехте с това, че имате закона и че чрез изпълнението му можете да се оправдаете. Но вече нямате право да се хвалите с това: Господ Бог, като изпрати Своя Син на смърт за греховете на всички хора – не само на езичниците, но и на юдеите, ясно показа, че делата на закона не спасяват. Хората се спасяват (това уточнение е нужно тук за яснота на мисълта) не чрез закона на делата, а чрез закона на вярата.“

Апостолът нарича вярата „закон“ в съгласие с израза „закон на делата“ и също защото, както отбелязва блаж. Теофилакт, думата „закон“ била особено почетна сред юдеите; или, по думите на самия апостол в стих 28, оправданието е „независимо от делата на закона“.

Апостолът по-рано вече показа, че новият начин на оправдание не само не противоречи на Стария Завет, но дори е предсказан в него. Сега той го доказва с това разсъждение: истинският Бог не може да бъде Бог само на юдеите. Под Неговата власт и грижа се намират и езичниците; затова пророк Йеремия нарича Бога „Цар на народите“ (Йер. 10:7), а псалмопевецът – „Бог на цялата земя“ (Пс. 95–97). Единият Бог ще оправдае всички – и юдеите (обрязаните), и езичниците (необрязаните), – и едните, и другите чрез вярата им.

Но може би, изтъквайки новото средство за оправдание – а именно вярата в Иисус Христос, апостолът отменя целия Моисеев закон и целия старозаветен домостроителен ред? Не – това е немислимо и в действителност не е така. Напротив, Евангелието изпълнява дълбоката идея, заложена в закона и в Стария Завет – идеята за спасението на цялото човечество. „Каква беше целта на закона? – казва св. Йоан Златоуст в тълкуванието си на този стих. – Към какво водеха всички негови предписания? Към това да направят човека праведен. Но законът не можа да постигне това, защото е казано: всички съгрешиха. Когато дойде вярата, тя постигна това. Значи, вярата възстанови желаното от закона и осъществи това, за което той се трудеше.“

Затова апостолът, като проповядва, че във вярата се изпълнява истинската цел на закона, показва, че той не го отменя, а напротив – утвърждава го.