Има хора, които добре знаят как трябва да се живее, за да се угоди на Бога. Те обичат да изобличават другите, когато те отстъпват от Божия закон, но самите те спокойно го нарушават. Апостолът строго изобличава такива хора, като им посочва, че само познаването на Божия закон не е достатъчно – необходимо е и да се изпълнява този закон. На Божия съд, който е безпристрастен, ще бъде съден всеки грешник – било то юдеин или езичник, именно за нарушаването на Божия закон, защото той е известен на юдеина чрез откровението на Стария Завет, а на езичника – чрез свидетелството на неговата съвест.

„Какъвто и да си ти, о човече, който съдиш“. Някои древни тълкуватели са виждали в този „човек“ представител на властта, но с това мнение е трудно да се съгласим, имайки предвид цялата следваща реч на апостола, където изобщо няма споменаване на началници. Повечето съвременни тълкуватели смятат, че тук апостолът се обръща към юдеите, но и с това тълкуване не може да се съгласим, защото тук думите са насочени към всеки човек – следователно и към езичника, и към юдеина – и още повече, че едва в 17-ти стих се прави пряко обръщение към юдеина. По-правилно е да се приеме, че апостолът има предвид и езичниците, които все още не са изгубили способността да различават кое е грешно и кое не, и юдеите – заедно.

„вършиш същото“. Разбира се, това не означава точно повторение на греховете, но във всеки случай определя характера на действията на човека, който осъжда: по същество те са от същия вид, към който принадлежат и греховете, споменати в 29–31 стих от първата глава.

„ние знаем“, тоест апостол Павел и римските християни.

„наистина“, тоест в съответствие с истинското, действителното положение на нещата. Грешникът, дори и добре да познава законите на нравствеността, бива осъден. – „Божи съд“ (κρίμα τοῦ Θεοῦ) – присъдата на Божия съд.

Тук апостолът има предвид най-вече юдеите. Именно юдеите смятали, че могат да избегнат Божия съд (срв. Мат. 3:7) и че по рождение вече са синове на месианското царство (Мат. 8:12). Юдеите също така най-вече осъждали езичниците като грешници (срв. Гал. 2:15).

Впрочем и римските, и гръцките сатирици, които изобличавали пороците на своето съвременно общество, самите те немалко съгрешаваха против морала…

Тук несъмнено апостолът има предвид съвременните му юдеи. Повечето от тях наистина не обръщали дължимото внимание на многобройните и разнообразни прояви на Божията благост, по силата на която Бог често им е оказвал милост именно тогава, когато биха могли да очакват строго наказание.

„Кротост“ – по-точно: снизходителност (ἀνοχή). Юдеите разпнаха Христа, но Божият гняв не се стовари веднага върху тях. Бог им даде време, за да се покаят за своя грях.

“по твоята упоритост… си събираш гняв”. Пренебрежението към Божиите дарове не остава без последици. Всеки Божи дар, който човек отхвърля, умножава Божия гняв, който вече е готов да се излее върху упорития в своето неверие юдейски народ и ще се излее, първо – при падането на Йерусалим (Мат. 3:10; Лука 11:50–51), а второ, на Страшния съд. В първия случай на съд ще бъде подложен целият юдейски народ, а във втория – отделните хора.

“Който ще въздаде всекиму според делата му”, тоест, според нравствената стойност на всяко дело.

За Божия съд според извършените дела се говори и на други места в посланията на апостол Павел (Рим. 14:12; 2 Кор. 5:10; Гал. 6:6), в Евангелието (Йоан 5:28–29) и в други писания на Новия Завет (например Откр. 20:13). Как това се съгласува с учението на апостола, че оправданието се дава по вяра?

Оправданието наистина се дава само по вяра, когато човек още не е успял да извърши добри дела. Но после, когато вече е получил оправдание (в кръщението) и заедно с това е възприел новите благодатни сили от Бога, той непременно трябва да прояви тези сили в добри дела. Делата са необходимите плодове на оправданието, извършено чрез вяра, и на последния съд Бог ще съди всички християни вече според делата им.

Така, в притчата, слугите получават от своя господар талантите даром, но господарят смята за естествено слугите да умножат тези таланти (Мат. 25:16, 21). „Всяко дърво, което не принася добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“, учи Йоан Кръстител (Мат. 3:10; срв. 1 Кор. 3:9–10; Гал. 6:7).

Вярата въвежда в пътя на спасението, снабдява със сили; самото спасение обаче се осъществява чрез дела, съответстващи на вярата.

Апостолът тук говори не само за християните, а за всички хора, за човечеството изобщо. Във всички народи, според неговото убеждение, могат да се намерят хора, които постоянно се стремят към постигането на висшите идеали на живота – най-висшата слава, която никога не свършва, „безсмъртие“. Но по-точно, според гръцкия текст използваната дума не е безсмъртие, а нетление (ἀφθαρσίαν), и отнасящо се към славата и честта. Тоест, по-точният превод е “на онези, които чрез търпение в добро дело търсят слава, чест и нетление”, тоест, нетленна слава (според св. Йоан Златоуст).

Допустимо ли е обаче от религиозна гледна точка такова търсене на прослава? Не събужда ли то в човека славолюбие и честолюбие? Не, не събужда. Щом като това търсене е насочено към вечната слава в Царството Небесно, то поражда единствено добри стремежи. За да пожелаеш и потърсиш онази слава и чест, трябва да се отречеш от себе си и всичко високомерно и възгордяващо се по земята и да слезеш до най-смирената и унижена участ.

„Вечен живот“, това значи вечен блажен живот в Христовото Царство (Рим. 5:21; 6:22 и сл.; Гал. 6:8). Там и тогава именно ще се осъществи идеалът, към който тези хора са се стремили през целия си земен живот.

Но ако апостолът тук обещава Христовото Царство на всеки, който търси висшия идеал, не противоречи ли той сам на собственото си учение, че без вяра в Христа спасение за човека е невъзможно?

Това недоумение може да се разсее единствено с предположението, че апостолът счита неизбежно за такъв човек, рано или късно, да се обърне към Христа. Сам Спасителят Христос е казал: „Който постъпва по правдата, отива към светлината“ (Йоан 3:21; срв. Рим. 7:17). И наистина, стремежът към идеала, който вдъхновява човека, го води към Христа, в Когото този идеал вече е намерил своето изпълнение.

Стремежът към добродетел е, може да се каже, сам по себе си съгласие с учението на Евангелието. И ако в този живот човек, стремящ се към идеала, не успее да се присъедини към Църквата, то тази възможност му се открива след смъртта. Именно такъв смисъл имат думите на апостол Петър за проповедта на Евангелието на мъртвите (1 Петр. 3:19–20; 4:6).

ярост и гняв пък на тия, които упорствуват и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата.

„Упорстват и не се покоряват на истината“ – по-точно от гръцки: „на онези, които действат от фракционни и лични интереси (τοῖς δὲ ἐξ ἐριθείας – от ἔριθος: наемник, който работи за пари), и поради това се оказват непослушни към истината“.

Под истина тук трябва да се разбира онази истина за Божието битие, която е била известна на хората още отначало, както и основните понятия за нравствеността (срв. Рим. 1:18). Непослушанието към тази истина е очевидно резултат от развитието на егоистичните стремежи у човека.

Неправда (ἀδικία) е противоположността на истината (срв. Рим. 1:18).

„Ярост“ (θύμος) означава вътрешно душевно вълнение;

„гняв“ (ὀργή) включва в себе си и гневния поглед, и гневното отсъждане, и самото наказание.

Тук мисълта от 7-ми и 8-ми стих се повтаря, за да се подчертае еднаквата отговорност пред Божия съд както на юдеите, така и на езичниците.

„Скръб“ (θλῖψις) – нещастия, беди, скръб

“утеснение” (στενοχωρία) – безизходно положение (срв. Рим. 8:35; 2Кор. 4:8).

„душата на всеки човек“ – тоест, всеки отделен човек.

„първо на юдеин“. „От всекиго, – казва Спасителят Христос, – комуто е дадено много, много и ще се изисква“ (Лука 12:48). Юдеите, които знаеха какво очаква онези, които не изпълняват Божия закон, и каква награда е обещана на изпълнителите му (Лев. 19; Втор. 28), разбира се, носят по-голяма отговорност заради пренебрегването на Божия закон.

„и мир“. Тъй като тук „мирът“ се поставя редом със славата и честта като награда, той не може да означава вътрешното спокойствие на човека, а нещо външно – а именно спасението в общ смисъл, както и в Рим. 1:7 („мир от Бога“).

„първо на юдеина“. Понеже в закона на юдеите е възложена изключително обширна задача („заповедта Твоя е безмерно широка“! Пс. 118:96), естествено е юдеинът да има предимство пред езичника и по отношение на наградата, както е редно за верния изпълнител на Божията воля.

Тук, както и по-горе, апостолът говори, разбира се, за юдеите и елините, които още не са били просветени от светлината на Евангелието (св. Йоан Златоуст).

“Бог не гледа на лице”, тоест Бог няма предпочитание към нито един народ.

Тук апостолът развива мисълта на предишния 11-и стих. Основното твърдение на апостола е, че грешникът ще бъде наказан във всеки случай – независимо дали е знаел или не закона на Моисей.

“Които без закон са съгрешили”. Езичниците, които са вършили грехове в живота си, макар и да не са престъпвали закона на Моисей (понеже не са го познавали – „без закон“ = ἀνόμως), ще бъдат обречени на погибел (ср. ст. 5), макар от тях да не се изисква спазване на Моисеевите наредби. Те ще бъдат осъдени според достъпното им разбиране за Божията воля – т. е. според закона на естествения морал и съвестта им.

Напротив, юдеите, които са имали Моисеевия закон, ще бъдат осъдени според него, както самият закон постановява („по закона ще бъдат осъдени“). На последния съд те ще отговарят за несравнимо повече неща, отколкото езичниците.

Тук апостолът отново подчертава, че съгрешилите юдеи непременно ще бъдат осъдени. Моисей някога казал на евреите, че Законът, който им е даден, е най-голямото съкровище, и че притежанието му поставя израилтяните в особено, изключително положение сред всички народи на земята (Втор. 4 гл.). Разбира се, това било казано с предположението, че те ще изпълняват Закона. Но с течение на времето юдеите започнали да мислят, че самият Закон Моисеев е за тях спасителен „паладиум“, магическо средство за избягване на всякакви обществени бедствия; че само заради това, че го знаят, вече стават пълноправни членове на царството на Месията и не подлежат на съд. Апостолът опровергава именно това тяхно самонадеяно мислене. Самото знание на Закона не е достатъчно за спасение – нужно е неговото изпълнение.

„слушатели на закона“ – имат се предвид съботните събрания на юдеите в синагогите, когато се четели откъси от Стария Завет (ср. Деян. 15:21; 2Кор. 3:14).

„пред Бога“ (παρὰ Θεοῦ) – тоест според Божия съд (ср. 1Кор. 3:19; 2Сол. 1:6).

„изпълнителите на закона“ – сам апостолът по-нататък ще каже, че истински изпълнители на Закона в пълния смисъл не може да има (Рим. 3:20). Следователно, тук той има предвид хората, които според силите си се стараят да изпълняват Божия закон.

„ще бъдат оправдани“ – оправданието тук не означава признание за пълна праведност на човека, нито свидетелство, че някой е способен да изпълни напълно целия Закон (Моисеев или евангелски). То означава, че Бог ще въздаде на онези, които искрено се стремят да изпълняват Закона и го изпълняват според възможностите си.

Важно е да се отбележи, че тук думата „оправдание“ няма същия смисъл, какъвто има в 1-ва и 3-та глава на Посланието. Там тя означава приобщаването на грешника към Божията праведност – неговото очистване и снабдяване с благодатни сили за нов живот в Христа. А тук става дума за оправдание като присъда, която ще бъде изречена на Страшния съд над онзи човек, който е живял според Божия закон.

Апостолът доизяснява мисълта, изразена в 13-ти стих: че оправданието на Божия съд ще получат не слушателите, а изпълнителите на Закона – това е безспорно. Ако би било иначе, ако Бог оправдаваше юдеите само заради това, че могат да слушат дадения им Закон, тогава като справедлив Съдия Бог би трябвало да оправдае и езичниците, защото и те слушат какво им подсказва законът на съвестта, но в повечето случаи не го изпълняват – така, както и юдеите не изпълняват Закона Моисеев.

“по природа вършат законното”. Апостолът има предвид онези изключителни случаи, когато езичниците, най-добрите между тях, са следвали гласа на този естествен нравствен закон, вложен в човека. Тоест, тези хора изпълняват по същество някои от нравствените изисквания, ясно изразени и в Закона на Мойсей. Към това ги подтиква природата (φύσις), т.е. вроденият нравствен инстинкт.

„сами на себе си са закон“ – този инстинкт замества за тях богооткровения закон, който имат юдеите.

че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува, и ),

„те показват“ – чрез изпълнението на нравствения закон те нагледно доказват на разумния наблюдател, „че делото на закона е написано в сърцата им“ – т.е. че онова, което е записано в богооткровения закон на Моисей върху каменни плочи, у езичниците е начертано в сърцето. В Писанието сърцето е седалище на чувствата, от които излизат решенията, определящи целия живот на човека (Мат. 15:19).

„тяхната съвест свидетелства“ – под съвест (συνείδησις) апостол Павел разбира съзнанието на човека за нравствения характер на неговите постъпки, когато той може да си каже дали те са добри или зли. Това предполага съществуването на норма, спрямо която съвестта оценява делата. По-точно преведено от гръцки: съвестта „съ-свидетелства“ (συμμαρούσης), като се присъединява към вътрешния подтик от сърцето да се извърши добро дело. Тоест съвестта е вторият свидетел за съществуването у езичниците на нравствен закон. Тя казва „амин“ на заявлението на моралния инстинкт, подобно на това как присъстващите в синагогата казвали „амин“ след прочитането на откъс от Закона.

„мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават“ – равините обикновено спорели за греховността на различни постъпки. Така и езичниците обсъждат стойността на своите постъпки или по-точно на мислите и мотивите, които са в тяхна основа. Тези мисли (λογισμοί) спорят помежду си – едни осъждат, други оправдават. Това не е съдене на другите, а вътрешен съд на съвестния човек над самия себе си. Така помислите са отделни прояви на съвестта, която  преценява у тях делата и мотивите им, от които зависи и нравственият характер на действията.

И християните често дълго след извършването на дадено дело обсъждат вътрешно не само самия акт, но и мислите, които са имали, когато са го извършвали, и нерядко променят предишната си оценка. Съвестта често съди и самата себе си, изобличавайки се в предишна пристрастност или неискреност.

От думите на апостола ясно се вижда, че езичниците имат свой вътрешен закон (нравствен), имат и определени възгледи за човешките постъпки, които обсъждат – както това правят юдеите със Закона. Но дали е достатъчно само това? Ако те не изпълняват изискванията на нравствения закон, ще бъдат осъдени от Бога. С това положение юдеите без съмнение биха се съгласили. Но защо тогава не прилагат същото и към себе си? Та и те не изпълняват своя, богооткровен Закон – следователно и те ще бъдат осъдени от Бога.

Именно това апостолът иска да каже в 14–15 стихове.

Този стих е в пряка връзка с 15-ти, и според нас скобите, които в обичайния текст завършват 15-ти стих, е по-добре да се преместят в края на 16-ти.

Апостолът иска да каже, че борбата на „мислите“ у езичниците особено ясно ще се прояви в деня на страшния Божи съд, когато Сам Бог чрез Иисус Христос ще съди тайните помисли на хората.

Но апостолът все пак дава да се разбере, че съдът ще се извършва така, както подобава – съгласно с това, което той е проповядвал („съгласно моето благовестие“) за равенството на всички хора пред Божия съд – било юдеи, било езичници. При това съдът ще извърши Иисус Христос, а Иисус Христос според учението на ап. Павел е вторият Адам (Рим. 5:14; 1Кор. 15:45) и следователно стои във връзка не само с юдеите, но и с езичниците; и несъмнено ще бъде милостив и към езичниците, защото Бог „иска да се спасят всички човеци“ (1Тим. 2:1–7).

След като формулира общия принцип, че не притежаването на закона, а изпълнението му оправдава човека пред Бога (ст. 13–16), апостолът прилага този принцип към юдеите. Юдеинът е крайно горд с това, че познава закона и дори може да поучава другите. Но каква полза има за него от това знание? Та той сам не се грижи да изпълнява закона и с това само унижава Божието име, защото езичниците гледат на юдеите като на Божи народ.

А ако юдеите започнат да се оправдават , че поне изпълняват закона за обрязването, то и това оправдание не би имало стойност. Какво от това, че са обрязани? Телесното обрязване само по себе си не дава оправдание – важно е вътрешното обрязване, обрязването на сърцето, при което човек става истински изпълнител на Божия закон.

Апостолът изрежда теократичните преимущества, с които юдеите обичали да се хвалят пред езичниците, като със свое изключително наследство. На първо място – самото им почетно име (юдеи – от думите иехудан и ях, означаващи „слава на Яхве“) и гордостта им, че носят това название (ср. Откр. 2:9). След това – тяхното самодоволство от съзнанието, че имат закона; според тях това им гарантира сигурност и избавление, дори и ако не се грижат за изпълнението му. Тази тяхна заблуда бе посочил и Сам Христос (Йоан 5:45). И накрая, юдеите се хвалят, че Бог е единствено техен Бог и защитник (ср. Бит. 17:7; Ис. 45:25; Йер. 31:33). Но, както ще покаже апостолът по-нататък (Рим. 3:29), те силно се заблуждават.

В предишния стих бяха посочени предимствата на юдеите, които са, така да се каже, независещи от тях. Тук вече се говори за онова, с които те превъзхождат езичниците. Юдеите познават Божията воля – т.е. знаят какво Бог иска от човека: всичко това е описано в закона на Моисей! Юдеите умеят да изпитват и различават по-доброто (δοκιμάζειν τὰ διαφέροντα), т.е. могат точно да определят как е най-правилно да постъпят в дадени обстоятелства, понеже имат при себе си закона, който регулира, бихме могли да кажем, всяка стъпка от човешкия живот.

Посочва се гордостта на юдеите от ролята, която според тяхното разбиране те са призвани да изпълняват в историята на цялото човечество. Те виждат себе си в ролята на водач, наставник, учител (намек за стремежа на юдеите да умножават броя на прозелитите – ср. Мат. 23:15), който гледа на всички езичници като на слепци, невежи и младенци. Апостолът обаче очевидно не е съгласен с това високомерие на юдеите за самите себе си („уверен“ – тук има ирония). Наистина, да учиш другите на изпълнение на закона, а сам да не го изпълняваш – са две несъвместими неща.

„който в закона имаш образеца на знанието и истината.“  В Моисеевия закон юдеинът действително намира точно описание (образец – μόρφωσις), строго определена формула на знание, каквото трябва да има всеки човек относно нещата и постъпките си, и истина – т.е. самата същност на добродетелта.

Знанието посочва субективното, вътрешното притежание на човека, а истината – обективното, съществуващо извън него, което става предмет на това знание. С други думи, притежавайки Мойсеевия закон, юдеите имат не само истината, но и нейното точно описание, чрез което могат да предават истината и на другите. Това вече е тяхното действително предимство пред хората, които не познават закона.

Апостолът изобличава юдеите, които, като смятат себе си способни да поучават езичниците, самите те са затънали в различни пороци. Кражба, прелюбодеяние и светотатство – ето главните престъпления, върху които апостолът спира вниманието си. И в същото време те навсякъде се хвалят, че са народ на Бога. Но не посрамяват ли чрез това самото име Божие?

„Крадеш…, прелюбодействаш“. Апостолът избира тези два примера за нарушаване на закона, вероятно с цел да покаже, че и у тях съществуват пороци, подобно на езическите – алчността и невъздържанието (Рим. 1:29).

„Светотатстваш“ (ἱεροσυλεῖς). Св. Йоан Златоуст, блаж. Теофилакт и мнозина други тълкуватели виждат тук намек за онези случаи, когато евреи похищавали скъпоценни предмети от езическите храмове. Подобно тълкуване напълно съответства на предшестващото изказване на апостола: „гнусиш се от идолите“. Очевидно и тук става дума за кражба на свещени предмети от идолските храмове, което и действително се е случвало (Деян. 19:37).

 „Заради вас… името Божие се хули между езичниците“. Езичниците, виждайки порочния живот на юдеите, естествено са казвали: „Нима Бог обича такива хора? Нима такъв Бог е истинският Бог?“ (блаж. Теофилакт).

Понеже юдеите биха могли да възразят на апостола, че със сигурност ще бъдат оправдани от Божия съд заради обрязването, което според общото им убеждение било нещо като патент за влизане в царството на Месия, апостолът намира за нужно да се спре по-внимателно върху този въпрос.

Обрязването – казва той – наистина е полезно: то прави човека участник във всички обещания, дадени от Бога на избрания народ. Но заедно с това приемането на обрязването е и приемане върху себе си на задължението да се изпълнява Божият закон, да се угажда на Бога (ср. Бит. 17 и сл.; Лев. 18:5; Втор. 27:26; Гал. 5:3).

„Закон“. Под „закон“ апостолът разбира всички предписания на Мойсеевия закон, отнасящи се както до обредния, така и до нравствения живот.

„станало е необрязване“ – т.е. ако не изпълняваш закона, ти ще застанеш пред Божия съд също толкова без оправдание, колкото и грешният езичник, който е необрязан.

Апостолът взема обратния случай, за да покаже колко напразна е надеждата да се получи оправдание само заради обрязването. Ако някой езичник започне да изпълнява закона, без да е приел обрязване, няма ли това да му се зачете на Божия съд като че ли е обрязан?

Апостолът явно има предвид онези случаи, за които говори в 14-и стих – езичници, които изобщо не са имали представа за Мойсеевия закон, но по вътрешен подтик на сърцето са изпълнявали по същество същото, което законът изисква – дела на милосърдие и заповедта за чистота. Такива хора не биха могли да останат без награда от Бога (ср. стих 10), макар и да не са били обрязани като членове на Божия народ.

Буквално „необрязан по природа“ (в оригинала ἐκ φύσεως ἀκροβυστία), т.е. този, който поради своя езически произход, без каквато и да е вина от негова страна, ще осъди на последния съд юдеина, който има закон, но не го изпълнява. Ще го осъди, разбира се, не с думи, а самото му явяване, самият му пример ще бъде съд.

„При писание и обрязване“. Под „писание“ (γράμμα) Апостолът разбира буквата на закона. Юдеите постоянно са имали пред очите си закона, ясно начертан с букви. Това вече не е същото като вътрешния, достатъчно неопределен глас на нравствения инстинкт, с който е трябвало да се ръководи в своя нравствен живот езичникът (ст. 14 и 15). Освен това юдеинът е имал и обрязването, което непрестанно му е напомняло за задължението да изпълнява закона. И въпреки това юдеите постоянно се оказвали нарушители на закона.

Може да се бъде юдеин само външно, т.е. да имаш обрязване или, което е същото, да носиш върху тялото си знака на съюза с Бога – обрязването, и в същото време да не си истински юдеин и да не пребиваваш в действително общение с Бога. Подобна мисъл е изказана и в Евангелието (срв. Мат. 8:11–12).

Обратно, истински юдеин – т.е. човек, който има особени права в историята на Божия промисъл за спасението на хората, може да бъде наречен само онзи, който е такъв вътрешно, в душата си, който по своя нравствен облик се откроява сред другите. Истинското обрязване също е обрязване на сърцето – премахване от сърцето, от вътрешната същност на човека, на всичко нечисто и греховно.

„по дух“ – по-точно: чрез Светия Дух. Ако тук се разбира човешкият дух, то това прибавяне би било напълно излишно след израза „в сърцето“. „Не по буква“ – защото спазването на буквата, на външната заповед за обрязването, е недостатъчно: в него няма нищо за необходимостта от вътрешна промяна у този, който го приема, а и самò то не може да предизвика такава промяна. Само Светият Дух преобразява вътрешния живот на човека.

„нему“ – т.е. и на истинското обрязване, и на истинския юдеин.

„похвала“ – това е дума, която се свързва със значението на самото име „юдеин“ („хвала на Бога“). Похвала, разбира се, ще получи такъв човек и за такова обрязване в деня на Страшния съд (срв. 1 Кор. 4:5).