Своите наставления към силните във вярата апостолът подкрепя с примера на Самия Господ Иисус Христос, Който прояви съвършено себеотрицание за спасението на немощното човечество.

Думата „длъжни сме“ (или „трябва“) показва, че апостолът вече не говори за това, което ни подтиква да снизхождаме към немощните във вярата (срв. Рим. 14:21), а за това, което ни задължава към това: а именно, примерът на Христос (ст. 3). На това място апостолът продължава темата за различията във възгледите. По-рано (Рим. 14:2), обръщайки се към силните във вярата, той призоваваше към благородство от тяхна страна; сега обаче им вменява в дълг да щадят онези, които са с по-слаба вяра.

Думите на псалома могат да се разбират и в този смисъл, че Христос е понесъл върху Себе Си хулите, които хората всъщност отправяли към Бога; и в този смисъл, че Христос е поел върху Себе Си отговорността за хулите (т.е. греховете) на хората; или, накрая, така, че Христос е търпял страдания за дома Божий, за Църквата, търпял е от любов към Своите братя.

С оглед на контекста на речта в псалома, тук е по-правилно да се даде на апостолските думи последното значение. Всички тези страдания Христос прие напълно доброволно и би могъл да не ги поема върху Себе Си.

Колкото повече проявяваме търпение или твърдост в самоограничението за полза на нашите братя във вярата, толкова по-силна става нашата надежда, че по този път ще достигнем своята желана цел – бъдещото величие в царството на славата. Писанията на Стария Завет в този случай са за нас утеха: в тях се намират немалко разкази за това как Господ увенчава търпението на страдалците.

От темата за снизхождението към различните мнения апостолът преминава сега към въпроса за единомислието, което трябва да царува в християнската църква: християните както измежду юдеите, така и тези идващи от езичниците трябва, по примера на Христос, да се приемат взаимно. Апостолът моли Бога да укрепи всички вярващи, независимо от произхода им, във взаимна любов.

Тук се забелязва, че започва нов раздел, понеже „единомислието“, което апостолът сега желае на има между вярващите, е нещо различно от взаимното снизхождение. Сега вече се поставя въпросът дали е възможно да съществува различие във възгледите относно самата същност на християнството. В тази област вече не е достатъчно взаимно снизходитено отношение, не трябва да се запазваш особени възгледи, като само външно се нагаждаш към чуждите – не, тук се изисква вътрешно единство.

Тук не се изисква християните просто да умеят снизходително да се отнасят към възгледите на хора от „противоположната страна“; всъщност страни изобщо не трябва да има, а християните трябва да сключат в Христа един съюз помежду си, забравяйки всякакви различия.

„по учението на Христа Иисуса“, по-точно: „по примера на Иисуса Христа“. Христос е идеалът, по който трябва да живеем и чувстваме.

И тъй като това единомислие е трудно, апостолът облича своето увещание за единомислие във формата на молитвено пожелание: „нека Сам Бог ви го дарува!“

Към това единство на мислите и чувствата трябва да се прибави и съзнанието, че всички ние имаме една и съща цел – Божията слава. Ако всички ние, независимо към кой народ принадлежим, търсим единствено Божията слава, тогава ще изчезне всяко противопоставяне между християните с юдейски произход и християните с езически произход.

“Затова“, тоест за да прославят Бога и да постигнат желаното единство, християните трябва да подават ръка един на друг. Към това ги подтиква вече и самият факт, че Сам Бог в Христа е приел в Своето Царство както юдеите, така и езичниците.

„За Божия слава“. Тези думи се отнасят към израза „прие“. апостолът иска да каже с тях, че Христос, нашият образец, също е имал предвид, при извършването на Своето изкупително дело, Божията слава, която трябва да бъде и нашата върховна цел.

Като обяснява делото на Христос, апостолът казва, че в служението Си към юдеите Христос е явил истинността на Бога, показвайки, че Бог изпълнява точно обещанията, дадени на праотците на еврейския народ за спасението чрез Месия.

А по отношение на езичниците Христос разкри Божието милосърдие, като, така да се каже неочаквано, дари езическия свят със същото спасение, каквото получиха и юдеите.

И тъй като Христос непосредствено проповядваше Евангелието само на юдеите, апостолът Го нарича служител (διάκονος) на обрязаните — единствено! А езичниците Той приемаше в Църквата вече косвено, например, чрез апостол Павел и други апостоли.

За това съединяване на юдеи и езичници в Христовата Църква е било предизвестено още в Пс. 17:50; Пс. 116:1; Втор. 32:43; Ис. 11:10.

Понеже езичниците имат по-малко основания да се надяват на спасение, отколкото юдеите, затова именно те трябва повече от юдеите да прославят Бога – тези две мисли са изразени в посочените места от Стария Завет.

В първото място Давид, като предобраз на Месията, заявява, че желае да възхвали Бога сред езичниците – естествено, заради подареното им спасение. Във второто и третото място самите езичници биват призовавани да прославят Бога. И накрая, се добавя, че спасението в Христос, с което те вече се хвалят, е за тях и основание за по-добра бъдеща надежда.

Апостолът току-що е споменал за надеждата – той придава много голямо значение на надеждата в живота на християнина, затова сега изразява пред тях желанието си те се обогатяват с нея колкото е възможно повече. Понеже сам човек не може да придобие тази надежда, апостолът моли Бог да ги утвърди в нея – защото всяка надежда произлиза от Него (Бог на надеждата).

Под „надежда“ тук апостолът разбира християнската надежда в нейната най-висша форма (срв. гл. 8): тази надежда е плод на добродетелния живот, който християните водят, след като са получили силата на Светия Дух. Това е същото, което той нарича увереност в спасението (πίστις), за която говори в 8-ма глава, или това, което на друго място нарича „радост в Светия Дух“ (Рим. 14:17).

До такава радостна увереност в бъдещото спасение човек стига не изведнъж, а постепенно – след като в собствения си живот многократно е преживял свидетелства за благодатта и Божията вярност. За да бъдем утвърдени в тази надежда, трябва да запазим в себе си мира, който получихме след оправданието, и радостта от нашето изкупление; като този мир и тази радост трябва да станат пълни и съвършени („всяка радост и мир“). И всичко това трябва да бъде основано на вярата.

Затова мисълта на цялото апостолско пожелание може да се изрази така:

„Стойте твърдо и растете във вярата, за да ви дава Бог все повече радост и мир, и така да достигнете до пълнота на надеждата – а това е възможно само ако водите живот, угоден на Бога, в силата на Светия Дух.“

Това заключение на апостолските увещания напълно съответства на началото на посланието (Рим. 1:16–17). Както там, така и тук Божията сила се посочва като източник на всяко спасение; и както там, така и тук вярата е алфата и омегата на християнския живот.

Апостолът обяснява защо си е позволил да говори така смело и настойчиво на Римската църква. Той казва, че не действа по собствена инициатива, а защото сам Бог го е призовал за това служение. Освен това посочва и великите плодове на своята проповедническа дейност, които ясно показват, че тя винаги е била извършвана със силата на Христос. Именно този успех му дава право да се обърне към римските християни с наставление.

Изразът „изпълнени с благост“ (αγαθωσύνη) означава, че римските християни са хора с добър нрав и добро сърце. А „изпълнени с познание“ означава, че те са добре запознати с християнското учение и здраво утвърдени в неговите истини.

„малко по-смеличко“ – по-правилно е: малко по-смело, отколкото вашите житейски обстоятелства сякаш изискват.

„отчасти“ (пропусната в бълг. син. пр.) – следователно не цялото послание е написано в този по-смел тон, а само някои негови части.

„да ви напомня“ – т.е. като учител, който припомня на учениците си истини, които те вече знаят.

„приносът на езичниците“ – по-точно: жертвата, която са самите обърнали се към Христос езичници.

„служител на Иисус Христос“ (λειτουργός) – апостолът употребява думата в смисъл, че неговото служение напомня за обществените услуги, които заможни и щедри граждани извършват за своя град (λειτουγοί). Тоест, той не щади себе си, а служи всеотдайно.

„Мога да се похваля“ – тоест мога да говоря като авторитетен учител на вярата.

„в Христа Иисуса“ – т.е. на основание, че съм служител на Христос и действам чрез Неговата благодат.

„с това, що се отнася до Бога“ – той не се хвали във всичко, а само за своята религиозна служба. Тази „похвала“ не изключва смирението му пред Бога.

Апостолът изразява тук две мисли. Първата, че не може да им съобщя нищо, което да не е дело Христово, и втората, че би се осмелил да каже това, ако то не беше дело Христово. Именно с това апостолът обяснява своята смелост – че всичко върши в името на Христос и по Негова повеля.

Че Сам Христос чрез апостола призовава езичниците, свидетелстват и знаменията и чудесата, извършвани от апостола, за които той обаче отдава чест на Божия Дух, Който дава силата за тези чудеса.

„от Йерусалим и околността му“ (ἀπὸ Ἰερουσαλὴμ καὶ κύκλῳ). Тъй като в самия Йерусалим апостолът не е проповядвал Христос, по-правилно е частицата „и“ да се разбира изяснително и да се превежда така: „от Йерусалим – тоест от Йерусалимската област“. Така това изразяване може да се отнася и до Дамаск, и до Арабия, където апостол Павел действително е проповядвал Христос.

Апостолът отбелязва, че по принцип е избягвал да проповядва там, където Христовото име вече е било възвестено от някой друг. Той счита, че неговото апостолско служение се състои да полага основите на нови християнски църкви (1 Кор. 3:10 сл. и 1 Кор. 9:2 сл.).

“да бъда от вас изпроводен нататък”. Местните християни обикновено изпращали братята, дошли отдалеч, когато те си тръгвали (срв. 1 Кор. 16:6, 11).

„малко“. Апостолът не може да остане дълго в Рим; затова няма да успее в пълна степен да се наслади на общението с римските християни.

Оттук се вижда, че когато изпраща това послание, Павел се намира в Гърция.

За събирането на милостиня за йерусалимските християни вж. също 1 Кор. 16:1–4; 2 Кор. 8–9.

Тук апостолът има за цел да подтикне и римските християни да подражават на гръцките християнски църкви в делото на благотворителността.

„Няма нищо необкиновено – казва той, – че те пожелаха да дадат помощ на светиите: те са техни длъжници.“

По какъв начин? Христос произлезе от юдеите и дойде най-напред за тях; оттам са и апостолите, и пророците, и всички духовни блага. Но причастна на всичко това стана цялата вселена. Следователно онези, които са се обърнали от езичниците, трябва да споделят с верните измежду юдеите своите материални блага; така трябва да правите и вие.

Не казва: „да ги допуснат до участие“, а: „да им услужват“. Така той представя даващите като своеобразни дякони (служители). И не казва: „да им услужват в своите телесни блага“ (в гръцкия оригинал без “своите”: ὀφείλουσιν καὶ ἐν τοῖς σαρκικοῖς λειτουργῆσαι αὐτοῖς). Защото за духовните блага той каза, че принадлежат на юдеите; а материалните блага не принадлежат само на езичниците – понеже богатството е общо сред всички хора, а не притежание само на онези, които го владеят.

Тук се повтаря казаното в ст. 27, само с това допълнение, че Павел от своя страна обещава да донесе на римляните пълното благословение на Христовото благовестие.

“запечатам тоя плод” (σφραγισάμενος). С това апостолът иска да каже, че доставянето на милостинята от гръцките църкви в Йерусалим ще бъде печат или доказателство за това, че християните от езичниците осъзнават голямото значение на Йерусалимската църква, от която християнството се е разпространило по целия свят.

„с пълна благословия“ – срв. Рим. 1:11.

Апостолът се опасява както от невярващите юдеи, които могат да повдигнат срещу него обвинение, че е отстъпил от вярата (той наистина става тяхна жертва, вж. Деян. 21:27 и сл.), така и от това, че йерусалимските християни може да не го посрещнат дружелюбно и да не приемат приноса му.

„Бог на мира“. Апостолът нарича тук Бога така, защото е уверен, че Бог наистина ще му изпрати мир и утеха, от които той много се нуждае сега, когато се отправя към земя, настроена враждебно към него.