Проф. А. П. Лопухин — Послание на св. ап. Павла до Римляни, глава 14
В римската християнска църква е съществувало различие във възгледите по въпроса дали е позволено на християнина да яде месо и да пие вино. Някои християни смятали за необходимо да се въздържат и от двете. Те също считали за нужно да освещават определени дни по особен начин (чрез пост). Други пък смятали всички тези ограничения на християнската свобода за излишни.
Апостолът поучава първите да не осъждат онези, които се придържат към по-свободни възгледи относно посочените обстоятелства, а последните, тоест хората, силни по дух, съветва да бъдат снизходителни към онези, които смятат, че за християнина са нужни особени подвизи на въздържание. Нека силните пожалят слабите, помнейки, че и те са изкупени от Господа с висока цена и че всички християни съставляват едно Христово царство, което всеки е длъжен да поддържа, жертвайки личните си желания и интереси.
Кои били тези „слаби във вярата“, които смятали известно въздържание за необходимо на християните? На този въпрос е трудно да се даде определен отговор. Едва ли това са били хора с юдейски светоглед, както предполагат някои тълкуватели. На юдеите изобщо не било забранено да ядат месо и да пият вино (само някои месни ястия били забранени от Моийсеевия закон), и освен това апостолът едва ли би се отнесъл толкова снизходително към заблудата на юдействащите. По-скоро тук може да се види отражение на някои аскетични възгледи от гръцката и римската философия. Известно е, че орфиците и питагорейците се въздържали от месо и били вегетарианци — последните не пиели и вино, както и стоиците (Секстий, Сотион, М. Руф).
„немощния във вярата“, тоест такъв вярващ, който се бои, че може неочаквано и скоро да загуби придобитото спасение и затова избягва всичко, което му изглежда опасно в този смисъл.
„приемайте го“, тоест не го лишавайте от братско общение.
„без препирни за мнения“ (μή εἰς διακρίσεις διαλογισμῶν) — по-точно: без да критикувате чуждите разсъждения (дори ако те са неоснователни).
“Бог го е приел” – тоест, Бог е допуснали единия, и другия да бъдат членове на Неговата Църква.
„ти“, обръщение към слабия във вярата.
„стои той или пада“, тоест остава ли или отпада от благодатта. Апостолът не иска да каже, че за нас трябва да бъде безразлично състоянието на вярата у нашите братя по вяра. Не ни е забранено да полагаме усилия, за да ги насърчим да приемат нашите възгледи, и дори сме длъжни да се грижим за тяхното духовно спасение. Но при това не бива да забравяме, че вярата е лично отношение на всеки човек към неговия Бог и че нямаме право да го съдим. И ако сме убедени, че нашите братя по вяра вършат нещо, което според нас е неправилно, но те го правят заради Бога, съзнавайки, че зависят от Него, то нямаме право да се съмняваме във възможността за тяхното спасение.
“Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си”. Апостолът говори тук не за дните, които цялата Църква освещава чрез празнуване, а за особени дни, избрани от отделни християни, в които, според тяхното мнение, трябва да се молят и да постят. Що се отнася до църковните пости и празници, апостолът е имал друго разбиране (срв. 1 Кор. 11:2).
Както силният, така и слабият във вярата еднакво освещават трапезата си с молитва (благодарят на Бога) и с това свидетелстват, че избират храната си пос съвест, пред Бога и с намерението да Му угодят. Само че всеки разбира това по своему, като смята, че именно така, а не иначе, може по-добре да угоди на Бога.
И не само отделните постъпки на християнина, но целият му живот и самата му смърт са свързани с Бога и служат за Неговата прослава.
Апостолът защитава свободата на християнската съвест, защото нея може да съди единствено нашият общ Господ и Владетел на Своя страшен съд. Но с това апостолът никак не дава право на отделни християни безнаказано да рушат утвърдения ред на църковния живот, основан на общото апостолско предание. В други свои послания той направо осъжда онези, които нарушават установения в Христовата Църква ред (1 Кор. 3:17).
При всяко състояние ние оставаме собственост на Господа (срв. ст. 4 и Фил. 2:9–10), Който царува над живите и мъртвите, като Сам възкръснал след смъртта.
Апостолът дава практически съвети какво да се прави при различия във възгледите, като се обръща към онези, които са силни във вярата. Те не бива с поведението си да съблазняват слабите, като ги подтикват да подражават на техните постъпки. Не е добро изобщо да тласкаш ближния си към осъждане или да даваш повод за разрушаване на мира в християнската общност, още по-малко заради храна. По-добре е да се откажеш от ядене на месо и пиене на вино, ако чрез това самоограничение може да се запази взаимният мир. Най-вече трябва да се пожали немощният, който може да се увлече от примера на силния, да вкуси месо и после да осъди себе си като тежък грешник.
Не другия трябва да съдиш, а по-добре да съдиш самия себе си, да преценяваш собственото си поведение: не даваш ли с постъпките си повод някой да се съблазни, т.е. да извърши дела, които противоречат на собствените му нравствени убеждения? „Препъване“ и „съблазън“ са изрази със сходно значение.
Изразявайки своето убеждение, че обективно „нечиста храна“ не съществува, апостолът се основава, вероятно, на думите на Самия Христос Спасителя (Марк 7:15 и сл.). Затова и прибавя: „в Господа Иисуса“.
„огорчава се“ — това огорчение слабият може да изпита, например, когато присъства на трапезата на силния. Там се поднася месо, което според неговото убеждение той не може да яде, и това вече го изважда от душевно равновесие. Но не само това — сътрапезниците му могат да се шегуват с него, като че ли го подтикват да наруши своя обет, и това го огорчава още повече.
„не погубвай“ — слабият може да загине (в духовен смисъл) в такъв случай, когато, засрамен от своето въздържание, вземе парче месо. После, като се прибере у дома, започва да осъжда себе си за това, и мъките на съвестта му може да го доведат до голямо объркване…
„вашето добро“. Какво е това добро тълкувателите обясняват по различен начин. Едни разбират под него християнската вяра и самото християнство, което езичниците били готови да хулят по всякакъв повод; други – християнската свобода… Но по-добре изглежда да се търси обяснението на този израз в 17-и стих – в думите: „правда, мир и радост“. Християните, пред лицето на езичниците, можели да се гордеят с това, че сред тях има праведни хора, живеещи помежду си в радостта на Евангелието; а езичниците, като гледали споровете на християните заради храна, можели да възразят: „Какви праведници сте вие! Какво единство има между вас! Та вие дори за дреболии не можете да се разберете помежду си…“
„Царството Божие“ – у апостол Павел обикновено означава Месианското царство, чието установяване трябва да бъде при Второто пришествие на Христос на земята – в бъдещия век (1 Кор. 6:9 и сл.; 1 Кор. 15:24, 50; Гал. 5:21) – и никога не означава земната Църква, към която сега принадлежат християните. Но тук се говори за Царството Божие не в неговата завършеност, не за царството на бъдещия век, а за самата същност на Царството Божие. Същността на това царство съвсем не се състои в това всеки негов член да бъде задължен към безразлично отношение към всякакъв вид храна.
„не е ястие“ (βρῶσις) – не самото ядене.
„правда и мир и радост в Светия Дух“. Най-важното в това царство е правдата, или праведността на неговите членове, мирът с Бога (срв. Рим. 5:1 и сл.) и с братята, и радостта – в увереността в получаването на бъдещото спасение, която ни дава пребиваващият в нас Свети Дух (срв. Рим. 8:12 и сл.).
„Който служи с тия добродетели“ (ἐν τούτῳ, букв. с това) .
Най-добре е думата „това“ да се разбира като отнасяща се до правдата, мира и радостта в Светия Дух, за които апостолът току-що говори. Християните трябва всячески да се стараят тези блага да пребъдват в тях, защото само хората, които ги притежават, могат истински да служат на Христос и да бъдат приятни на другите хора. А това, което човек яде или пие, няма никакво значение за спасението на душата.
„назидание“ (οἰκοδομή), по-точно „съзиждане, изграждане“.
От казаното по-горе е ясно, че няма никаква причина да се водят спорове относно храната. Ако въобще трябва да се обсъжда този въпрос, то е единствено заради мира в християнската Църква, за да бъде тя устроена като истински Божи дом.
„делото Божие“ (ἔργον τοῦ Θεοῦ) – това е Църквата (срв. 1 Кор. 3:9).
„който яде за съблазън“ означава силния във вярата, който яде месо и с това съблазнява своя немощен брат.
„лошо е за оня човек“ – тоест греховно е за онзи, който постъпва така, макар самата храна да няма в себе си никаква нечистота.
Тук апостолът съветва силните във вярата как да постъпват. От истинския християнин се изисква известно себеотрицание за доброто на немощния брат, в случая– отказ от употребата на месо и вино.
Силата на вярата от това самоограничение няма да намалее. И няма никаква нужда човек да излага вярата си на показ – достатъчно е, че Бог я вижда! За силния във вярата наградата трябва да бъде самото съзнание, че постъпва напълно правилно – нещо, което липсва на немощния човек, вечно колебаещ се как да постъпи в една или друга ситуация.
Апостолът различава два типа хора: едните са вярващи, които дълбоко и искрено вярват в Христа. Всичко, което вършат тези хора, изхожда от сърце, което от своя страна черпи своите подбуди от Христа; следователно, делата на тези хора са свети.
Другите са колебаещи се хора, потънали в съмнения. Всичко, което те вършат, произлиза не от вяра и не от Христа, а от техните земни, плътски разсъждения. А плътта, както е ясно, подтиква човека именно към греховни постъпки.
Очевидно тук става дума за вярата в Христа – за истинската, силна християнска вяра, като твърда увереност в Него. Всичко противоположно на такава вяра, естествено, не е плод на християнската святост, а принадлежи към областта на греха.
“Който има сила да ви укрепи”. В славословието към Бога апостолът още веднъж изразява желаниети си римските християни да се утвърдят в християнската вяра и живот с Божия помощ (ср. Рим. 1:11). За тази цел той им е разкрил величието на Евангелието като откровение на предвечния Божи замисъл за спасението на хората. Дали посланието му ще постигне тази цел, е в Божиите ръце.
„и проповедта на Иисус Христос“ – тоест това благовестие не е нищо друго освен самото учение на Христос.
„според открието на тайната“. Апостолът иска да каже, че Христос в Своята проповед е разкрил Божествената тайна, тоест предвечния Божи съвет за спасението на човечеството.
“сега явена, и чрез пророческите писания”. Пророческите книги дават ключ към разбирането на Божия промисъл за нашето спасение. От тях християните се убеждават, че спасението, дадено на хората в Христа, не е било нещо ново или неочаквано, а е било отдавна предопределено в Божия съвет.
„чрез Иисуса Христа”. Христос научи хората на истинното разбиране за Бога, вдъхна им доверие към Него и ги направи угодни Богу. Следователно само този, който вярва в Христа, може правилно да почита Бога.
Към коя именно глава се отнася това славословие, е трудно да се каже. Съвременните тълкуватели, въз основа на свидетелствата на много древни кодекси, го отнасят към 16-а глава (Рим. 16:25–27, според Атинското издание от 1898 г.). Но някои считат за възможно то да принадлежи към 14-а глава, както е при нас. Те се позовават на свидетелствата на антиохийската редакция на текста, на множество по-късни кодекси, на Йоан Златоуст, Теодорит, Икумений, Теофилакт, както и на по-късни сирийски преводи, готския превод и други.