Макар Израил да е отхвърлен от Бога, това отхвърляне се отнася само за част от народа. И днес, както и по времето на пророк Илия, има немалко израилтяни, които с Божията благодат са укрепени във вярата в Христос, докато мнозинството е изпаднало в ожесточението, предсказано още от старозаветните пророци.

„И аз съм израилтянин.“ Апостолът сочи себе си като доказателство, че Бог не е отхвърлил еврейския народ като такъв, нито го е лишил от възможността да стане християнски. Ако сам Павел, като израилтянин, е станал християнин и член на Царството на Месията, това означава, че и други евреи могат да влязат в това Царство — техният произход не е преграда за това.

„От коляно Вениаминово.“ Това коляно, заедно с Юдовото, съставя теократичното ядро на юдейския народ след плена (1 Езд. 4:1; 10:9).

„предузнал“. Тук апостолът посочва още една причина, поради която не може да се приеме, че Бог е отхвърлил Израил като народ. Бог от самото начало е знаел какъв ще бъде този народ, когото е избрал за Свой, и въпреки това го е призовал. Следователно Той е предвидил за Израил възможността да се обърне към истинския път — иначе не би го призовал изобщо.
Става дума, както показва първият стих, не за отделни личности, а за съдбата и възможността за обръщане на целия народ към Бога и Христос.

Апостолът цитира думите от 3 Цар. 19:10, 14, като го прави свободно — по текста на Септуагинта (LXX).

„сам“ — тоест, според мисълта на апостола, единствен измежду всички, останал верен на Яхве.

„седем хиляди“ — тоест много, в смисъл на значително число; числото седем в Писанието често означава пълнота или голямо множество (срв. 1 Цар. 2:5).

„пред Ваала.“ Забележително е, че тук, както и на някои други места (Соф. 1:4; Ос. 2:8), в текста на Септуагинта пред името Ваал стои женски определителен член. Вероятно преводачите на LXX, като благоговейни евреи, не са желаели да произнасят самото име Ваал и са го заменили с думата срам, позор (на еврейски boschet, гръцки αἰσχύνη). Така се получило необичайното съчетание — женски определителен член за мъжко божество: ἡ Βάαλ.

„по избор на благодатта.“ Апостолът има предвид новия, току-що осъществен благодатен избор — тоест, Божия призив към Христос на част от юдеите.

Според Цан, по онова време числото на християните от юдеите било не по-малко от 70 хиляди (ср. Migne, 116 col. 934 rulta milia Judacorum).

Изразът „ако пък е по дела“ и следващите думи не се срещат в най-авторитетните древни ръкописи.

Апостолът прави извод от казаното досега.

„Онова, що търсеше“ — по-точно според гръцкия текст: „това, което търси“. Израил не е изоставил стремежа си, а и досега продължава да се стреми към праведността, но към такава праведност, която, според неговото разбиране, може да бъде постигната с човешки усилия (вж. Рим. 10:3).

„се ожесточиха“ (ἐπωρώθησαν) — по-точен превод: бяха ожесточени (от Бога). Израилтяните заели враждебно отношение към Христос и към праведността, която Той предлага на човека, и затова Бог е допуснал те да достигнат до крайната степен на ожесточение в своето неверие (срв. Гал. 1:23). В това ожесточение апостолът вижда проява на Божия съд над невъзприемчивия еврейски народ.

„дух на безчувствие“ (πνεῦμα κατανύξεως)— по-точно, според еврейския текст: дух на опиянение, тоест състояние на пълна духовна нечувствителност и невъзприемчивост към Божията истина.

Под „трапеза“ може да се разбира Мойсеевият закон, който бил предмет на гордост за еврейския народ. Този закон, който те не разбрали правилно и в който не пожелали да видят пътеводител към Христос, ще им отмъсти за това духовно заслепение.
Той ще се превърне за тях в примка, клопка и препънка — в нещо, което ги улавя, плаши и осъжда.

Служението на закона вече не носи благословение, а проклятие, и самият закон става за юдеите тежко иго — бреме, под което се прегърбва поробеният пленник.

Така избраният народ е наказан за това, че отхвърли Христос. Впрочем, този съд над Израил е започнал още по времето на земния живот на Спасителя (вж. Йоан 12:37 и следващите стихове).

Ожесточението на израилския народ не е било крайна Божия цел, а само средство за спасението на езичниците. А това спасение на езичниците пък ще пробуди у евреите желание да се съревновават в търсенето на спасението в Христос. И когато юдейският народ се обърне към Христос, тогава християнският живот ще се оживи още повече.

Че еврейският народ може да се обърне към Христос, свидетелства неговият произход — неговият произход е от дълбоко вярващите в Бога патриарси. Затова апостолът увещава християните от езичниците да не презират „отсечените клони“ — тоест временно отхвърления Израил, защото тези клони могат отново да бъдат присадени към дървото, от което са били отделени.

Не е ли било това ожесточение на мнозинството от юдеите всъщност не цел, а средство в Божия промисъл, когато Той им предложил новия път към праведност — път, към който те не проявили съчувствие? Спънали ли са се те, за да паднат безвъзвратно (срв. Рим. 9:32)? Съвсем не — Бог никога не е възнамерявал да погуби еврейския народ. Но чрез това падение, чрез временното им отхвърляне, се откри пътят към Христовото царство за езичниците.

(Как точно едното е довело до другото апостолът тук не обяснява подробно, но вероятно има предвид притчата за поканените на вечеря — Мат. 22:1–14, в която Спасителят предсказва, че заради отказа на евреите да участват в Господната трапеза, на тяхно място ще бъдат поканени езичниците.)

„Ако… падането им“ — тоест, ако падението на целия израилски народ или неговото лишаване от месианското спасение е станало причина за обогатяването на света, т.е. дало е възможност на езическите народи да влязат в Христовото царство, — и ако „лишението им“ (ἥττημα), по-точно тяхното нещастно състояние в нравствен смисъл, е донесло духовно богатство на езичниците,
то колко по-голямо и славно ще бъде въздействието, когато настъпи тяхното пълно обръщане към Бога!

Думата „пълнота“, която предава гръцкия израз πλήρωμα, сама по себе си е буквален превод, но тук, според контекста, тя е противоположна на ἥττημα („лишение“) и означава състояние на духовна пълнота и завършеност.

Следователно πλήρωμα в този стих изразява осъществяването на предназначението на Израил — пълното му обръщане към Христос и усвояването на спасението в цялата му пълнота.

Разпространявайки Евангелието сред езичниците, апостол Павел по този начин косвено съдейства и за обръщането на своите сънародници към Христос.

„прославям“ — тоест хваля се или гордея се със своето служение, защото то има велика полза както за езичниците, така и, макар и косвено, за евреите.

“възкресение от мъртви” – букв. „живот от мъртви“ (ζωή ἐκ νεκρῶν). Някои тълкуватели като Ориген, Йоан Златоуст, Теодорит и други, разбират този израз като „нов живот в бъдещия век“, който ще започне с всеобщото възкресение. Но с това обяснение не можем да се съгласим. В Евангелието според Матей (Мат. 24:14) и в 1 Кор. 15:23, където се говори за началото на новия век, никъде не се споменава за обръщането на Израил като белег на това начало.

Освен това апостол Павел, когато говори за възкресението на мъртвите, употребява думата ἀνάστασις, а не ζωή; затова тук той има предвид не буквалното възкресение, а нещо друго.

Други тълкуватели, като Теофилакт, виждат в израза „живот от мъртви“ духовен разцвет на християнството, който ще настъпи, когато юдейският народ се обърне и влезе в лоното на Църквата. Но и това тълкуване е несъвършено, защото у апостол Павел няма никакъв намек, че преди това Църквата ще се намира в някакво състояние на духовна смърт. Напротив, навсякъде той говори за това, че духовният живот вече кипи сред повярвалите от езичниците.

По-простото и най-вероятно значение на думите е следното: „живот от мъртви“ изразява пълното и окончателно разкриване на спасението, донесено от Христос. Приемането на юдейския народ в Църквата Христова ще бъде своеобразен завършек на историята на домостроителството на човешкото спасение — така, както прославянето на човешкото тяло при възкресението представлява завършек на Божия благодатен промисъл за човека.

Израил и сам по себе си има право на спасение. Той представлява една цялостна „смес“ или „тесто“ (φύραμα), от която вече са отделени и осветени първите хлябове — начатъците, които според закона (Чис. 15:19–21) се принасяли на Бога.

Тези начатъци са патриарсите на израилския народ, вече приети в общение с Бога. Именно тях апостолът има предвид и под „светия корен“, от който са израснали клоните, тоест самият израилски народ.

Сред християните от езичниците вероятно се е появило чувство на гордост поради новото им положение — те заели мястото на богоизбрания народ в Христовото Царство. Затова апостолът ги предупреждава и увещава да не се възгордяват, а да помнят, че самите те получават спасението, което отдавна е било приготвено за откриване сред юдейския народ. Именно Израил е носил през вековете идеята за това спасение.

Що се отнася до самия образ на „присаждането“, апостол Павел, както отбелязва Ориген, съзнателно използва израз, който не съответства на обичайните похвати в градинарството: в действителност не дива маслина се присажда върху питомна, а обратно. Но тук апостолът подчертава чудото на Божията благодат, която прави езичниците съпричастни на духовния корен — на Божиите обещания, дадени на патриарсите.

Бедствената съдба на юдейския народ трябва да бъде за християните от езичниците сериозно предупреждение — да бъдат особено внимателни към своето духовно състояние. Те не са така тясно свързани със „светия корен“, както израилтяните, и затова за тях е още по-лесно да отпаднат от истинската вяра и по този начин да се подложат на Божия съд.

Не казва, че със сигурност ще повярват, а че Бог може отново да ги присади, ако се обърнат от неверие към вяра; и благодатта не е загинала завинаги за тях.

В заключение на своята реч за отношението на християните от езичниците към юдейския народ, апостолът отново подчертава, че Бог е едновременно благ и строг — благ към онези, които пребъдват във вярата, и строг към грешниците и отстъпилите.

Нека читателите на посланието се стараят чрез добро и праведно поведение да утвърдят за себе си Божията благост. В същото време апостолът уверява юдеите, че Бог ще обърне Своя гняв в милост, ако те преодолеят своето неверие в Христос.

Тази промяна в положението на израилския народ е напълно възможна и дори естествена, защото между този народ и Божието царство — изобразено чрез „маслината“ — съществува вътрешно духовно родство.

Досега апостолът говореше за бъдещото обръщане на израилския народ към Христос, изхождайки от общи богословски принципи и логически разсъждения.
Сега обаче той заявява това пряко и определено, защото му е било разкрито чрез особено откровение. Обръщането на Израил непременно ще се случи — така му е било съобщено от Бога.

Като срок за изпълнението на това пророчество апостолът посочва момента, когато „пълнотата на езичниците“ ще влезе в Христовата Църква. Неслучайно Бог някога е избрал израилския народ — в Неговия вечен план това избиране има дълбок смисъл и цел. Поглеждайки върху целия Божи замисъл за спасението на човечеството, апостолът се възхищава от величието и мъдростта на Божественото домостроителство, изразявайки благодарност и благоговение пред Него.

„Тая тайна“ — апостолът не нарича „тайна“ обръщането на Израил, за да го представи като нещо непонятно или загадъчно. В Новия Завет думата тайна означава истина или събитие, открито на човека чрез Божествено откровение (срв. Еф. 3:3–6). Следователно апостолът говори тук за нещо, което му е било разкрито свише (срв. 1 Кор. 15:51; 1 Сол. 4:15).

Тази тайна съдържа две основни истини:

Ожесточението на Израил е само частично. Това личи от думите „другите се ожесточиха“ (ст. 7) и „някои от клоните се отчеснаха“ (ст. 17). Следователно апостолът има предвид не целия народ, а само определена част от него.

Ожесточението ще продължи само докато „влезе пълнотата на езичниците“. Изразът τὸ πλήρωμα τῶν ἐθνῶν не трябва да се разбира в строго количествен или математически смисъл. Апостолът иска да каже, че когато езическият свят като цяло, макар и не всеки човек поотделно, приеме Христовата вяра и влезе в Църквата, тогава ще настъпи и духовното възраждане на Израил.

Трето, тази тайна разкрива, че след това ще се спаси целият Израил.

Изразът „и така“ означава именно след това — след влизането на пълнотата на езичниците в Църквата.

„целият Израил“ — тоест израилтяните като народ, като нация.

„ще се спаси“ — означава, че народът ще влезе в Христовата Църква и ще приеме спасението чрез вяра в Месията. Апостолът тук не разглежда съдбата на отделните личности, която може да се различава от съдбата на народа като цяло.

„ще дойде от Сион“ — в текста на Септуагинта (Ис. 51:3) е употребен изразът ἕνεκεν Σιών („заради Сион“), съответстващ на еврейското leṣijon — „заради Сион“.

„Избавител“ — това е Месията, Христос. Апостолът има предвид, вероятно, второто пришествие на Месията, когато Господ ще прости греха на ожесточението на израилския народ, който по онова време ще се обърне към Христос.

„И ще отстрани нечестието от Иакова“ — тоест ще премахне всяка неправда и нечестие изсред Израил.
Тук апостолът говори не за нравствената промяна във вътрешния живот на отделните евреи, а за изкупителното действие на Месията спрямо целия израилски народ (срв. ст. 27).

„И това е тям завет“ — тоест, в опрощаването на греховете израилтяните ще разпознаят изпълнението на завета, който Бог е сключил с техните отци. Прошката на греховете е именно благодатният дар на Новия Завет, чрез който Бог осъществява обещанието Си към Своя народ.

Апостолът тук разяснява истинското положение на Израил и говори за неговото бъдеще.

„Що се отнася до благовестието“ — тоест поради отношението, което Израил е заел спрямо проповедниците на Христос. Поради това неверие Бог е започнал да постъпва с тях като с врагове — те са били отсечени от маслината, тоест от Божието царство.
Но това тяхно отпадане се е превърнало в благо за езичниците, които са получили възможност да бъдат „присадени“ към избраното дърво — Църквата.

„в избора“ — това означава, че Израил остава обичан от Бога заради първоначалния избор, извършен още в лицето на неговите праотци. Еврейският народ е бил избран от Бога, за да бъде Негов народ, и затова, въпреки временното си отпадане, той не е изгубил напълно своето значение пред Бога. Бог продължава да го обича — не заради настоящото му състояние, а заради отците, на които е дал обещанията Си.

„Защото Бог затвори всички в непокорство“ — това означава, че Бог е допуснал цялото човечество, пребиваващо в грях, да изпита върху себе си тежестта на собственото си падение, така че хората да почувстват себе си като затворени в тъмница, оковани и безсилни, и да се отегчат от своето греховно състояние.

Апостолът не казва, че Бог е довел хората до греха или е причинил тяхното непокорство, а че Той е допуснал те да преживеят последиците му, за да се пробуди у тях съзнание за безсилие и нужда от Божията милост.
Така Бог е възбудил в грешниците чувство за вина и осъзнаване на собствената им отговорност пред Него.

Той е направил това, като е оставил езичниците да потънат в грехове и страсти, а юдеите — да пребивават в духовна слепота и в суетно служене на буквата на Закона.
И чрез това Бог е подготвил и едните, и другите за приемането на милостта и спасението в Христос.

С тези думи апостолът завършва не само раздела на глави 9–11, но и цялата дидактическа част на Посланието към римляните, с тържествено благодарение и славословие към Бога. Той възхвалява Божията премъдрост, която по неизследими за човека пътища води всички към предвечната цел на спасението.

Цялото това възклицание може да се обобщи в мисълта в 36 стих: „Всичко е от Бога, чрез Бога и към Бога.“

„Премъдрост“ (σοφία) — това е Божествената мъдрост, която Бог Сам притежава и която проявява в делото на домостроителството на човешкото спасение.

„знание“ (γνῶσις) — това е онова познание за Божието същество и за Неговите действия, което човек придобива, размишлявайки върху великото дело на спасението.

Бог е източникът на светлината: Неговата премъдрост се открива в Евангелието, а чрез тази светлина и ние виждаме светлина — тоест познанието за Бога, което ни се дава чрез Неговото откровение.